Това
събуди интереса ми към заглавието, защото подобни произведения нерядко мутират
в разкошно направени филми, които са носили удовлетворение и на мен, и на широката
публика. Винаги съм подкрепяла становището на Кубрик, че ако едно нещо е измислено
във вид, годен да бъде написан, тоест литературна среда, то неизменно може да
бъде приведено във вид за друга среда – демек филмова. Всичко се опира на визията,
въображението и куража на режисьора. Да, на куража също, защото се изискват
топки да хванеш чуждо произведение и да го префасонираш с идеята, че ще накараш
хората да го видят по "твоя" начин. Истински пагубният момент в Пазителите
се корени в простия факт, че на Зак Снайдър просто топки са липсвали. Или поне
са били дребни...При все събудения ми тогавашен интерес към заглавието, не се подведох да го изчета, поради редица причини, така че мненията ми, свързани с филма, на моменти ще са изградени на хипотеза (най-вече онези ми коментари относно връзката филм/комикс). Рядко съм ставала свидетелка на режисьор, дотолкова вглъбен в материала, по който е изграден филма, че просто да се усеща в киносалона как "не мърда". Това вероятно нямаше да е така непростимо фрапиращо, ако основният материал беше книга или самият сценарий, защото едва ли щеше да даде ефекта на филмиран сториборд, както е в случая. Този ефект, породен от самата среда на комикс, е дал резултат в много осезаемото усещане, че човек не гледа филм, а... к
омикс...
на голям екран, с всичките му фреймове. Сега, това може на пръв поглед да звучи
готино, иновативно дори, но за 163 минути (всяка една от които ще почувствате!)
не е. Флуидността, гъвкавостта на изказа и плътността просто трябва да присъстват
в нещо за голям екран. Сляпото робуване на комикса от страна на Снайдър за мен
е непростимо. Режисьорът е режисьор, за да има визия, да поема рискове, да кара
материала да му се подчинява, а не да се оставя да бъде воден самият той за
носа от... неодушевен текст.Осъзнавам напълно рисковете, асоциирани с нещо така известно и истински обожавано като Watchmen. Но това, на което станах свидетелка, ме накара да си задам неизбежния въпрос: "Ами ако комиксът не съществуваше, какъв филм щеше да е това?". Отговорът ми е: подобен на препарирано пиле (или лисица). Учудващо е как една филмова продукция може да оставя едно така ясно възприятие за липса на въздух в самата продукция. Всичко вътре е като сплескано и пригодено за едноизмерност, което е жалко, имайки предвид, че дремещият потенциал в произведението прозираше дори в неумелата адаптация.
След ударно отлично начало, заснето по грабващ начин, зрителят е хвърлен в заплетен и изпъстрен с герои сюжет, допълнително напластен с ретроспекции. Действието, развиващо се в алтернативна версия на 80-те години от Никсъновата ера, където супергероите са забранени със закон (предимно поради назряващата ядрена война със Съветския съюз), е разсъждение над същината на героизма като такъв и необходимостта му в свят, който не си струва съвсем спасяването. Въпросните "Пазители", които са се появили още през 40-те години, са група мъже и жени, супергерои и геройки (от които само един има свръхестествени сили всъщност), отстояващи справедливост. Когато един от тях бива убит в гореспомената превъзходна сцена, останалите, подтиквани от параноичния Роршах, се опитват да разберат съществува ли план срещу тях, целящ да ги премахне. И? Дотук добре, ами по-нататък?
Еми, очевидно са решили, че комиксът си знае най-добре, и са се спрели на варианта – нека го оставим само да си свърши работата и го проснем там без да задълбаваме. Заложбите ги има, но не и реализацията. Можеха да ми разкажат какво е да си антигерой, можеха да ми покажат позицията си за нихилизма, дистопията... но не пожелаха. Това вкопчване в комикса доведе до пълната ми неангажираност със съдбата на героите (заедно с кошмарните изпълнения от почти всички актьори, като изключим Джаки Ърл Хейли, който прави егати якото изпълнение в ролята на Роршах!).
Нека кажем и нещо позитивно все пак. Беше красиво. Доста добър оператор и много чудесен сценограф, як CGI (включая един определен (д)ефект върху един от главните герои, който ми беше малко в повече, ама нека си го има, поне беше забавен). Прилични звукови ефекти иии... Абе, аз казах, че ще говоря за хубави работи, но не мога да не спомена кошмарите със саундтрака. За мен той беше изпъстрен с неоправдани избори на песни, придружаващи дадени сцени – примерно The Sound of Silence по време на погребалната сцена или Hallelujah, течаща по време на ОНАЗИ секс-сцена (това е сцена, която ще запомните поради огромен набор причини, повечето от които неприятни). Неоспоримо е, обаче, че музиката на Филип Глас в нечовешки дългата история за др. Манхатън беше удачен избор.
Накратко: една жена, която се има за малко над средната интелигентност и си пада по здрав екшън и момчешки сорт филми, не успя да бъде транспортирана в някаква различна вселена, по-скоро биде в различна среда (комиксова). Което й напомни за изживявания като Spawn и Battlefield Earth. Ботъм лайн – прочетете графичния роман преди да го гледате на кино, поне да изпитате удоволствието, че всичко си е вътре. Или ако не ви се чете, гледайте The Incredibles, пак е по темата, ама е филм (и е по-късо).