Без
предисловия скокваме на сюжета. Ню Йорк, 1985 г. Но не тази, в която съм раждан,
а една доста различна 1985 г. Една 1985 г., в която Студената война се вихри
с пълна сила, Русия има повече ядрени бойни глави, отколкото тундра, а Никсън
кара трети мандат като президент, след героичната победа на Щатите във Виетнам
под негово управление. И всичко това – заради един човек и един злополучен инцидент.Междувременно в този свят маскираните герои са нещо обичайно или поне са били, допреди законът да ги обяви извън себе си и да ги принуди да се пенсионират. Някои го правят с нежелание, други с радост, а трети отказват да се примирят и поемат бремето на престъпността върху себе си, за да се борят с нея. Филмът започва в навечерието на Трета световна война, която изглежда неизбежна за всички. Но на този фон се случва нещо по-важно. Комедианта е убит. И това може би е заговор срещу маскираните герои. Или прелюдия към нещо по-голямо?
Пазителите е един доста... обременен филм. Обременен от очаквания от страна на феновете на 300, на тези на оригиналния комикс Watchmen, на хейтърчета като мен, които смятат, че Зак Снайдър по-добре да си беше стоял при зомбитата, от които поне разбира, и за съжаление – обременен от нефилмируемостта на изходния си материал.
Не ме разбирайте погрешно, аз хич не съм от фанатизираните последователи на Алан Муур и изобщо не смятам, че Watchmen е някаква чутовна комикс-библия и откровение свише. Това е просто една добре композирана и качествено замислена фантастична история. Проблемът е, че тази история е разказана в дванадесет епизода. И всеки от тези епизоди е ключов за разбирането й. Не зная, може би един наистина изключителен режисьор можеше да се справи с неогенетичното рекомбиниране на информацията и да направи наистина силен филм с изходния материал. Зак Снайдър обаче не е изключителен режисьор. Не съм сто процента сигурен дори дали е добър.
В резултат, Пазителите е един много "дежурен" филм, направен без особено въображение, без излишни рискове и (това е и плюс) без почти никакво кривване от оригинала. За съжаление това включва и епизодичната форма, което пък води до простичкия и тъжен факт, че през минимум 1/3 от времетраенето си, отрочето на Снайдър е СКУЧНО. Липсва му ритъм, липсва му динамика. Дори ако изключим тътрещия се на буци сценарий, повечето сцени са излишно дълги, все едно Човекът С Ножицата е спал в монтажната стаичка. Аз не съм големият специалист по тоя въпрос, но все си мисля, че когато един филм е скучен в три часа, то той би могъл да не е скучен в два. Не, че има гаранции, ама шансът е по-голям.
Нещото, в което обаче Пазителите блести, е музиката. Саундтракът, освен от разни безлични музикални темички, е съставен и от супер известни песни от сорта на The Sound of Silence на Саймън и Гарфънкъл, които са великолепно използвани, ако и малко набутани в лицето ти. Още от Зората на мъртвите и гениалната сцена с музичката на Ричард Чийз и голфа върху главите на зомбитата, си личи, че ако Снайдър има усет за нещо, то това е нестандартната употреба на музика.
Нещото, в което Пазителите не блести, е актьорската игра. Тя варира между средна и посредствена. Никой от актьорите не блести с нищо, но за сметка на това някои тъмнеят отривисто и почваш да си мислиш, че са подбирани основно заради приликата си с комиксовите първообрази.
Ефектите са нещо, за което в подобен филм би трябвало да може да се каже много, но всъщност не може. Нищо невиждано и нищо по-малко или повече от очакваното. На някои места има впечатляващи кадри, но основното, нека бъдем честни, с което ще запомним спец-ефектите в Пазителите, е СИНЬОТО МАХАЛО!!!
С което всъщност не искам да кажа, че това е лош филм, напротив. Хареса ми почти повече от умерено, гледах го два пъти на кино и смятам, че е достойна адаптация на ужасно труден за адаптиране комикс. Обаче не е нищо велико. Нищо гениално. Дори не е нещо особено. Приятен е, има своите ценни попадения, но има и твърде много не толкова ценни пропуски на мишената, както и липса на динамика. Че си заслужава едното гледане – заслужава си го. Но както показват и приходите му в бокс-офиса – не повече.