Пазителите

Амелия

     Неколкодневната ми комуникация из разни форуми ме остави с впечатлението, че съм от малкото хора, които намират Watchmen за значително и положително кино-събитие. Така че това ще е едно доста апологетично и дълго ревю, в което ще се опитам да изтъкна неща, останали пренебрегнати или незабелязани от масовата публика, но превръщащи филма в нещо изключително ценно и въздействащо за мен.

     Предполагам, отношението ми към заглавието ви е ясно вече. Аз харесах Пазителите. Или не, изразът е по-скоро ВЛЮБИХ СЕ. Когато отидох да го гледам за първи път, знаех единствено, че е направен от Зак Снайдер по едноименния комикс, който се води може би най-добрият такъв ИЗОБЩО. Вечерта след киното вече бях закупила въпросната графична новела, на следващия ден я бях прочела. После гледах филма отново – едно, че просто имах нужда да го видя, второ – прищя ми се да направя съпоставка с комикса. Така че тук ще излагам впечатления и от двете прожекции – преди и след като се запознах с първоизточника.
     Преди да започна с ревюто си, ми се иска да ви разкажа малко за историята на лентата, с която при желание може да се запознаете по-обстойно в сайтовете на IMDB и Wikipedia. Работата по филмирането на Пазителите започва още в края на 80-те. Минават обаче повече от две десетилетия от излизането на последната глава от комикса през 87-а, преди светът да види някаква филмова адаптация. През това време опити в тази насока са правени и от великани като Тери Гилиъм и Дарън Аронофски. Гилиъм изоставя проекта, понеже го намира за нефилмируем в рамките на 2 часа и половина. Аронофски пък изказва желание да осъвремени сетинга, сменяйки войната във Виетнам с тази в Ирак, с което влиза в противоречие с намеренията на Warner. Сред актьорите, които са спрягани за ролите, има смели предположения (ако слуховете са верни) като Робин Уилиямс, Даниъл Крейг и Саймън Пег като Роршах, Сигърни Уивър като първата Силк Спектър, Джесика Алба и Натали Портман като Силк Спектър 2, Киану Рийвс като д-р Манхатън, Том Круз като Озимандиас, Нейтън Филиън като Найт Оул и Комедианта...
     Казвам всичко това, защото се начетох на мнения колко режисьорът и кастът не били както трябва. Колко по-добре можело да бъде. Сигурно е можело. Вероятността да е по-зле също не е за подценяване обаче.
     В крайна сметка останалото е история. Зак Снайдер поема направата на филм, който Тери Гилиъм е намерил свръх способностите си, след като Warner харесват това, че адаптацията му на 300 е доста вярна с оригинала. Тук можем да си поприказваме за нарцисизъм и лоша самопреценка, но аз предпочитам да наблегна върху следното нещо: Зак Снайдер е филмирал една нефилмируема книга. При това почти едно към едно. При това успешно, поне според мен.
     Искам да се извиня предварително за постоянните паралели с комикса, докато пиша всъщност ревю за филма, но при това почти буквално екранизиране няма как да ги избегна. Комиксът е адски качествен, а сценарият на Дейвид Хейтър се припокрива дотолкова с него, че е получил одобрението на самия Алън Мур. Оттам и отделни елементи като идея и замисъл във филма стават адски качествени точно заради близостта до книгата. Когато не си чел книгата, но виждаш идеите на екрана, те наистина впечатляват. Когато си чел книгата, можеш да се задълбочиш в реализацията на въпросните идеи. Обърнала съм внимание и на това.

     И така:

October 12th 1985. Tonight, a comedian died in New York.

     За онези от вас, които не са чели комикса или гледали филма, историята на Пазителите е следната. Годината е 1985-а в Америка, която е спечелила безпрекословно войната във Виетнам и която е на прага на нова война – този път ядрена, срещу СССР. В късна октомврийска петъчна вечер някой убива Комедианта – един от малкото все още активни маскирани герои, чиято дейност е легитимизирана от правителството на президента Никсън. Друг негов събрат, Роршах, действащ нелегално поради отказа си да стане слуга на политиците, се хваща да разкрие убийците, понеже подозира атака срещу цялото братство на маскираните герои. Заедно с други като него, вече неактивни, той тръгва по следите на мащабна и зловеща конспирация срещу цялото човечество. И докато трае разследването, зрителят се запознава в дълбочина с историята и мотивациите на две поколения маскирани герои и се потапя в една много нагнетена и тревожна предвоенна атмосфера.
     Историята в Пазителите, макар и доволно интересна, не е нещо невиждано досега и за мен е само фон, на който да бъдат развити разкошните персонажи. Финалът на филма се различава от този на комикса и е направен по много по-адекватен и реалистичен начин, без промяна на основния замисъл.
     Сетингът е толкова плътен и детайлно изпипан, че става плашещо истински. Във филма за съжаление част от тази плътност е загубена, няма я пиратската история с нейните препратки към вселената на Пазителите, няма ги сцените с вестникарската будка и подивялото от страх американско общество, няма ги различните писмени източници, даващи информация за какво ли не, но все пак остатъкът от нея е достатъчен, че да окаже въздействие.
      Що се отнася до персонажите, с изключение на Озимандиас, чиято предистория е доста несполучливо загатната в лентата, всички останали са развити изключително близо до онези в комикса и ми носят почти същото усещане. В тях е основната сила на Пазителите. Всички сме гледали филми за маскирани супер герои, но сега ги виждаме за пръв път толкова истински, дълбоки и по човешки несъвършени. Една от причините да презирам и избягвам супергеройските комикси е това, че съм намирала психологията на разни други известни "нещо–мени" за елементарна, двуизмерна и безинтересна. В това отношение този филм ми подейства като пробуждащ шамар и ме накара да погледна с други очи на цялостната идея за маскираните спасители. Иначе никога нямаше да прочета графичната новела.
      Имаме Роршах, чийто болен идеализъм, параноя и безкомпромисност в борбата за една иначе добра кауза, са го превърнали в побъркан и опасен социопат. Комедиантът е въплъщението на цинизма – какво, освен цинизъм, е това човек като него, осъзнал низостта на хората и избрал доброволно да стане нейно отражение, да се води герой и "пазител"? Нощният Бухал 2 е наивният идеалист с батман-джаджите. Силк Спектър 2 е безличният и безхарактерен продукт на тщестлавието и жаждата за внимание на майка й, Силк Спектър 1. Озимандиас е мегаломан и, вероятно, гей. Д-р Манхатън, единственият герой със супер сили, се е откъснал дотолкова от човешкото, че вече е почти като някакъв безчувствен отчужден бог. И прочее. За съжаление голяма част от първото поколение герои са само загатнати в началото на филма в една прекрасна ретроспективна сцена на фона на песента на Боб Дилън The Times They Are A-Changin’. Аз лично не го намирам за голяма болка за умиране, понеже по-важните за сюжета – Комедианта, Нощният Бухал 1 и Силк Спектър 1 – все пак са оставени и са все така радващи.

      Актьорският колектив е подбран страхотно. Джаки Ърл Хейли е направо роден за ролята на Роршах. Трябва да го видите и чуете – престъпно добър е, по-добър от този в комикса дори. Той е една от причините да гледам филма без да губя интерес въпреки странното бавно темпо. Джефри Дийн Морган (като Комедианта) е другият супер успешен избор. Той е точно такъв, какъвто трябва да бъде – изключително чаровен, арогантен и циничен безскрупулен изрод. Били Кръдъп е чудесен като д-р Манхатън, макар че голяма част от изразителността на лицето му се е загубила при моушън кепчъринг-а. Иначе CG ефектите покрай него са доста приятни и наистина създават образ на богоподобно и всемогъщо същество. Това, което остава човешко, е мекият му изразителен глас, в силен контраст с онзи, който си представях, докато четях комикса. Въпросната вокална особеност, в комбинация с разсейващо големия син член, станаха причина за появата на мнения, според които с така направения д-р Манхатън Снайдър се опитва да пресъздаде Ксеркс от 300 и да заинтригува и привлече гей-прослойката. Патрик Уилсън е един много трогателен Нощен Бухал 2 и ми харесва повече от този в комикса. Матю Гууд ни представя Озимандиас в светлината на налудничавостта и снобизма. Би бил прекрасен, ако знаехме какво го тласка напред. В този си вид в Пазителите изглежда като поредния изцъклен психопат, което е и основната ми критика към продукцията. За женското присъствие – Малин Акерман и Карла Гугиньо, които играят втората и първата Силк Спектър, мога да кажа сравнително добри думи за Карла Гугиньо и да изразя съжалението си, че красивата й любовна история не беше добре предадена във филма. Малин Акерман е почти перфектен косплей на героинята си, но ми стоеше доста никаква. То аз и в комикса не я харесвам особено. Няколкото екшън сцени с нея изглеждаха бая нелепи и зле хореографирани.
      Като стана въпрос за екшъна, той е едно от звената във филма, които биха могли да се разглеждат като слаби. Отново имаме изобилие от типичния за Снайдер забавен каданс – със и без причина. На моменти се е получило страшно добре, на други човек се чуди за чий изобщо го мъчат по този начин. Все пак тук похватът е доста по-ненатрапващ се отколкото в 300, а като се вземе предвид, че екшънът е малко и Пазителите е пълен с ретроспекции на различните персонажи, дори бих казала, че си е съвсем на мястото. Освен това внезапното спиране и забавяне на действието от време на време, поражда усещането, че гледаш статичните панели от комикса. Не знам дали е търсен ефект, но за мен е чудесно попадение. Като казах комикс, трябва да спомена и бавното, леко осцилиращо темпо, довело до отегчение всички зрители, които са очаквали стандартен праволинеен холивудски екшън (или просто добре структуриран филм – бел. Рол). За мен то следва отделните глави в новелата – всяка от тях със собствена структура и кулминация и като такова е добро, макар и необичайно и некомерсиално решение. Самата новела е тежка за четене и леко мудна като действие, така че филмът не е имал много избор. За да бъде направен все пак гледаем, са наслагани повече кръвопролития, някои сцени са съкратени, други пък са заменени с някакви по-лесносмилаеми. И разбира се, има я и прословутата секс сцена в Арчи, която разбуни и възмути сума форумни духове, въпреки че аз лично искрено я харесах. Тя е само загатната в книгата, но намирам, че като внушение и настроение е същата като във филма. Ако има някакъв комизъм – и в комикса, и в кино-адаптацията – той е именно там. Аз нямах проблеми със скоростта и дължината и при двете прожекции. Мога да разбера възмущението на публиката обаче.
      И така, стигам до музиката. За мен това е може би най-доброто нещо в целия филм. Идеи, история, персонажи, визия – при тази буквална адаптация, това си идва от графичната новела. Музиката е нещото, в което Снайдер е имал пълна творческа свобода и въпреки това отново е избрал да се придържа към комикса. Освен стандартните и общо взето деривативни и безлични музикални теми, написани специално за филма от Тайлър Бейтс, могат да се чуят и няколко култови парчета в оригинал или като кавъри, които са споменати и в графичната новела. Сред тях са три песни на Боб Дилън. The Times They Are А-Changin’ се използва заедно с Unforgettable на Нат Кинг Коул в рекламата на парфюма и афтършейва Носталгия на милиардера Ейдриън Вайдт (Озимандиас). Въпросната серия ароматични субстанции не е показана във филма, но в комикса е навсякъде – дори Роршах имаше едно флаконче в джоба. Както може да се предположи от името им, те са символ на тъгата на персонажите по славните отминали дни. Във филма голяма част от това носталгично чувство се предава именно чрез музиката. Другите две песни на Дилън са Desolation Row и All Along the Watchtower в изпълнение съответно на My Chemical Romance и Джими Хендрикс – части от тях са цитирани в края на първа и десета глава от комикса.
      The Sounds of Silence на Simon & Garfunkel пък няма препратка към новелата, но звучи при погребението на Комедианта и прави въпросната сцена една от най-любимите ми във филма. Самата песен е написана, за да изрази мъката на американския народ след убийството на Кенеди, което във филма е извършено от Комедианта. Така употребата й се превръща в една горчива шега, в цинизъм, достоен за образа на този толкова противоречив маскиран герой. За мен това беше поредното доказателство, че подборът на музиката е правен с много внимание и мисъл. Друга индикация е Ленард-Коеновата Hallelujah на фона на спорната секс сцена. Според Wikipedia, първоначално за целта е готвена кавър версията на Алисън Кроу, но Зак Снайдер решил, че тя звучи прекалено романтично, при положение, че търсеният ефект бил сцената да изглежда иронична и нелепа. Затова се връща към някаква лайв-версия на Коен. You’re my thrill на Били Холидей се чува в Арчи по време на спасителната операция при пожара в комикса. Pirate Jennie на Нина Симоне пък е препратка към липсващата пиратска история. И разбира се, не мога да пропусна Полетът на валкириите на Вагнер, който е даден в сцена, копираща тази от Апокалипсис сега до степен застрашаваща добрият вкус. Интересното в случая е, че тя ни показва как би изглеждал култовият филм на Копола в алтернативната реалност на Watchmen, където д-р Манхатън е участвал във войната, с което добрият вкус бива спасен. Освен това и тя е препратка към комикса – Холис Мейсън (Нощен Бухал 1) споменава в биографията си, че с нея е свързан най-тъжният му спомен.
      Към списъка с композитори, чиито творби са употребени във филма могат да се добавят и Филип Глас (компилация от Pruit Igoe и Prophecies), при ретроспекцията на д-р Манхатън, където връзката музика-картина е изключително красива и въздействаща, и Моцарт с неговия Реквием в една не чак толкова сполучлива поради прекомерния патос сцена на края на филма. Последните две песни от саундтрака са Me & Bobby McGee на Джанис Джоплин и I’m Your Boogie Man на KC & The Sunshine Band, за които не мога да кажа нищо, защото съм ги пропуснала нейде по трасето...
      Та така. Личната ми равносметка показа, че този път Зак Снайдер наистина успя в направата на химерата филм-комикс. Аз харесвам доста и 300, но с Пазителите ми беше предложено едно много по-церебрално и многопластово удоволствие, заради което този филм се изстреля на върха на личната ми класация за филми по комикси, измествайки дори Град на греха и Ви като Вендета от първото място. Предвид сложността и богатството на комикса, адаптацията е повече от добра. Сега ми остава само да изчакам филма на BD и да го закупя в мига, в който излезе, за да мога да го гледам още и още и да сравнявам прочетената тривия със сцени от него. Толкова много малки съкровища са разхвърляни по отделните кадри.

Оценка: 8.5/10
Кефометър: 9/10

Обратно към Пазителите