Секретен отряд

Режисьор: Пол Макгиган
В ролите: Дакота Фанинг, Крис Еванс, Джимон Хунсу и др.

Автор: Вивиан

     Изисква се безспорен талант и титаничен размах, за да бъде създаден филм, който да ме накара да се замисля дали въобще да остана в киносалона до края. Или на чийто фон Островът на Майкъл Бей да е като Специален доклад на Спилбърг. Секретен отряд е събитието на годината за мен. Филмът е изпълнен с такова чудовищно количество идиотизъм и олигофрения, че всъщност не може да бъде забравен, при все, че ми се иска отчаяно.
     В света на Секретен отряд пърхат герои, надарени със смайващи способности – от телекинеза до гадателство, от способност за нечовешко пищене (това май доста хора го умеят) с цел взривяване на разни работи до способност за проследяване на всекиго само и единствено по миризмата (да, това пък всяко куче-следотърсач го умее). Тези герои, които са си съвсем обикновени хора и се радват на полу-скучновато съществуване, се издирват от големия лош негър, в ролята Джимон Хунсу (вече понатрупал значителен опит като "онзи, дето търчи след по-онакива хора/роботи и гледа да им погажда номера"). Големият лош негър всъщност е член на супер неестествено секретна организация, която се зове Дивизията. Въпросната Дивизия иска да направи най-мощната и най-непобедимата армия в света като прилови всички тези надарени хора и тества върху тях лекарство, което ще ги направи още по-свръх, или по-скоро от "по" ще ги издигне до ниво "най-най". Злодейската Дивизия има един основен проблем – въпросното нещо има страничен ефект, който дава резултат в смърт при всеки един от тестваните субекти. Изведнъж чудо!!! Един от субектите (мацката от 10 000 B.C., отново гледаща така, сякаш знае какво минава през главата на проклинащите я зрители, но не й пука и грам) успява да оцелее и да избяга заедно с въпросното магическо нещо (в спринцовка). Всички се юрват по петите й.
     В цялата каша са хвърлени героите на Крис Еванс, който е телекинетик и обича да мести зарчета с поглед, и Дакота Фанинг в поредната си истеризирала роля, снабдена с таланта да вижда бъдещето. Та всичките тези юнаци скитосват из улиците на Хонг Конг, като от време на време като попаднат на "лошите", се местят из хотелските стаи, където имат тенденция да бъбрят несмислени нанизи от изречения и ако пак някой от екипа на негъра ги прекъсне, да се местят в друга хотелска стая.
    Може би това щеше да е прилична идея за сериал. Или за серия реклами на дрехи с марката GAP. Но под формата на пълнометражен филм просто не работи. Не работи не само поради напълно нескопосания сюжет и всичките му дупки, които се задълбочават с всяка изминала минута. Не работи поради немислимо лошия каст, поради неадекватните режисьорски хрумвания (дело на онзи човек, който беше направил сравнително забавния и донякъде свеж Късметът на Слевин), поради немислимо слабия монтаж, който допринася за завлаченото темпо.
     Нещата, които субективно ме подразниха и задълбочиха неприязънта ми към продукцията, са толкова много, че вероятно могат да съставят отделно ревю. Ще спомена само няколко:

1. Пролога, в който ни се разказва цялата бекграунд история. Докога ще третират зрителите с подобни неща?

2. Дакота Фанинг. Когато 2001 година гледах Аз съм Сам, я заобичах заради големите сини очи, спектъра й на изразителност, беззъбата й усмивка, таланта й. Впоследствие останах горе-долу вярна почитателка... до момента, в който на Холивуд не му хрумна, че ТРЯБВА да ми показва при всеки сгоден случай, че това е следващата Джоди Фостър (и до момента, в който Дакота не еволюира в безмерно дразнещо, квичащо същество във всеки един от филмите си). Тук Джоди Фостър мотивът, който всеки зрител е длъжен да забележи, тъй като му се натрапва нон-стоп, са късите полички на Фанинг и отявлено сексуалното й поведение, придружено с влаченето по улиците и емблематично киснене по булевардни ъгли. Да, изглежда са искали да покажат, че Дакота може и Фостър от Шофьор на такси. Еми, не го може пък. Кошмарно дразнещото й превъплъщение е рядкост за дете на нейната възраст.

3. Липсата на логика или обяснение за каквото и да е. Буквално каквото и да е. Да, не всеки зрител е дребнав, но когато във филма му се стоварват концепции и случки отвсякъде и нито една от тях не бива обяснена, тогава твърдо нещо не е в ред. Най-елементарният пример, който мога да дам по въпроса, е че не беше счетено за необходимо да се обясни защо, по дяволите, мацката, която рипна да бяга с вълшебния антибиотик, не ритна камбаната подобно на всички останали преди нея (може да е изгубената полусестра на Самюел Джаксън от Неуязвимия евентуално...).

Става пределно ясно, че мрънкането ми по филма е нескончаемо. Съветът ми, обаче, е един – не припарвайте до киносалон с идеята да му посветите част от парите си.
     За малко да забравя: ресторантската сцена, дето хора мятат телекинетично маса работи из въздуха, доставя удоволствие. Същото важи и за финалното меле, което е поне красиво заснето.

Оценка: 4/10