Замислен
като инспирираща биография, Милк почива върху всички тривиални
похвати, които един средностатистически биографичен филм може да предложи в
днешно време: фрагментирана разпокъсана история, която дава резултат в кофти
темпо, сравнително добри актьорски попадения в поддържащи роли и драстично прехвалената
главна роля, в която актьорът да жестикулира драстично. В нашия частен случай:
Сан Франциско, 70те, Харви Милк (изигран от Шон Пен, спечелил втори
Оскар за въпросната роля) се превръща в икона на борбата за човешки
права, ставайки първият открит хомосексуалист, избран официално на обществена
служба.За мен е много важно да подчертая, че осъзнавам важността на идейната основа зад филма (макар че тя беше далеч по-добре реализирана в документалния филм The Times of Harvey Milk), както и да спомена, че за мен Харви Милк безспорно е една от най-значимите фигури от 70-те години и в политиката, и в поп-културата. Когато си говорим за филм, обаче, единственото което е от значение, е неговия художествен заряд. Въпросните идеи и концепции са облечени в муден сценарий (също спечелил Оскар за най-добър оригинален сценарий през изминалата година), който със самодоволство се възползва от значителна част от оригиналните речи на Милк и попълва празното с графични сцени на любов и нежност между Милк и гаджетата му. Патосът, уви, също не е спестен. Вероятно най-силният аспект от сценария е заложен в самия му край, когато значителна част от въздействието се дължи на режисьорското умение на Гас ван Сант, който пък сякаш пробуден за момент от емоционалността, вложена в действителната история, си е позволил леко възвръщане на естетическите си режисьорски качества.
През по-голямата част от времето ван Сант разочарова като технически похват. Той се намира в собствената си зона на удобство с гей-тематиката, но за съжаление така и не достига върховете на My Own Private Idaho (въпреки че не може да се твърди с абсолютна сигурност, че го е търсел, предполагам). Подходът му към материала е истински конвенционален и, смея да кажа, също някак самосъзнателно самодоволен и обикновен. Ако е искал да произведе продукт, изчистен от присъствието на режисьора (вероятно с цел д
а
остави сценарият и актьорите просто да разказват историята), то го е постигнал.
Но това е и един от елементите, които към средата на филма го запокитват от
категория "регулярно скучна биография" в категория "иска ми се
вече да свършва".Това, което заобичах в Милк, са поддържащите изпълнения. Джеймс Франко, който изненадващо демонстрира, че може да играе, както и Диего Луна, при все, че неговата трактовка разчита малко прекалено на мелодрама. Сравнително поносим като актьорско присъствие е и Емил Хърш. Изпълнението, което истински спасява филма за мен, не е Шон Пеновото, а това на неговия враг, изигран от Джош Бролин. Герой като този на Бролин би могъл да се превърне в опасна издънка в ръцете на някой, който няма визия как точно да подходи към образа. За щастие кастинг режисьорът и ван Сант са били безкомпромисно точни с избора на Бролин, който доказва, че няколкото му превъзходни изпълнения от предходната година не са били чиста случайност и съм убедена, че щеше да спечели Оскара за поддържаща роля, ако Хийт Леджър не го беше отвял.
Мнението ми за изпълнението на Шон Пен е различно от това, което значителна част от критиците и зрителите виждат и смятат. За мен то е набор от повторения на жестове и артикулация от изпълненията му в Аз съм Сам и Цялото кралско войнство, което макар да не е задължително лошо, не успява да го издигне до онези висини, обещавани ни от чудесната реклама и хайп.
Бих се опитала да убедя всеки, който се отегчава лесно, да пропусне филма и да се наслади на вече споменатия документален на същата тема. От друга страна, поучително е да се види как нещо толкова обикновено и кухо е пробутано на публиката като стойностно изкуство.