Съставен от две половини, във вечно съревнование помежду си – корпоративен шпионски съспенс и романтична комедия,
Двуличие
е вторият режисьорски филм на Тони Гилрой (след разочароващия за мен, но дълбоко
уважаван от критици Майкъл Клейтън) – човекът, адаптирал за
голям екран Борн серията. За разлика от Майкъл Клейтън,
тонът тук е изключително жизнерадостен, весел и няма за цел да бъде нравоучителен.
Също така, режисурата му се е трансформирала и е някак по-лека и доста по-свободна.
Уви, в сценарно отношение не е демонстрирал голям напредък, дори по-скоро маркира
регрес.Сюжетът на Двуличие е заплетена върволица от ретроспекции и наслагвания на фрагментирани сцени (някои от които биха направили филм като Мементо да ви изглежда ясен и линеарен почти колкото Уол-И), които се сремят да обрисуват две връзки – тази между Рей Ковал (Клайв Оуен) и Клер Стенуик (Джулия Робъртс) и тази между две враждуващи компании, оглавени от образите на Пол Джиамати и Том Уилкинсън. Фокусът, разбира се, пада върху взаимодействието между Рей и Клер, бивши агенти под прикритие, работещи за двете враждуващи компании и стремящи се да прецакат корпорациите, да свият неприлично количество пари и да живеят доволни и щастливи до края на дните си. Има един дребен проблем и той се състои в това, че и Рей, и Клер са прекалено умни, прекалено повратливи, прекалено еднакви като личности и някак си никой няма доверие на другия и всеки гледа да надхитри човека, в когото е влюбен. Което от своя страна води до неприлично количество съмнения и задкулисни игри, за да се провери истинската лоялност на любимия.
В много отношения филмът напомня на Мистър и Мисис Смит (но с по-оскъден екшън и по-горчиво незадоволителен край) или романтичните комедии с Катрин Хепбърн и Спенсър Трейси, където се вихри забележителна война на половете, изразена в нескончаеми словесни двубои между главните герои, докато те не осъзнаят, че всъщност са един за друг и би трябвало да спрат да се дърлят. Това също така е и по-силната половина във филма за мен – ужасно е сладко да се наблюдава съревнование между двама души, оплетени във вечно предизвикване на другата страна и вкопчени в непрекъснато инспектиране на връзката си. Освен, че от сценарна гледна точка това е по-добрата част от филма, тя е и по-силно изиграната и по-развлекателната. Клайв Оуен продължава да е все така бездарно дървен като актьор и за съжаление не успява да ме накара да повярвам, че умът му е достатъчно бърз, а езикът достатъчно хаплив, за да е достоен съперник на Джулия Робъртс (която обикновено не харесвам особено, но пък пр
осто
е родена за ролята на Клер). Дори да се уловите да прехвърляте мислено актьори,
по-подходящи за Рей, както направих аз, докато гледах филма, то подобно на мен
ще спрете вниманието си на една конкретна сцена между Оуен и Робъртс, чийто
тон е по-минорен от този на останалите им съвместни такива. И там, отново подобно
на мен, ще си кажете, че може би той все пак умее да играе, както и за части
от секундата лекичко ще се заплеснете от удивителната откровеност на сцената
и малкият, скътан романтик във вас ще затрепти събуден.Корпоративно/шпионската част на Двуличие е технически по-предизвикателната, но и по-отегчителната. Тя е красиво режисирано упражнение по монтаж и операторско майсторство с чудесен музикален акомпанимент и прилично смешни второстепенни изпълнения. Снаждането на двете половини обаче е направило продукцията някак тромава и неприятно недозирана. Романтиката и остроумията между Робъртс и Оуен придават твърде много комерсиален дух, докато хладността и строгостта в корпоративната надпревара зареждат тона с дълбока сериозност и трезвост, присъщи за по-интелектуален сорт кино. Според мен компромис е трябвало да бъде направен в полза на едното за сметка на другото, защото след два часа и нещо комбинацията действа леко изтощително на зрителя. Сякаш е бил подвеждан, че ще му бъдат дадени не едно, а две неща, но в самия край остава с едно голямо нищо.
Гледането на Двуличие си струва, ако сте почитатели на филми, в които любовната история е нажежена от нескончаеми спорове или ако се вълнувате от двубой между големи компании, затънали в собственото си мегаломанско усещане, и подходите към него с идеята, че няма да получите достатъчно от нито едно от двете. Или ако просто ви се убиват ненатрапчиво два часа с филм, който да е хем отпускащ, хем нелигаво тийнейджърски.