Изключително
традиционен (дори плосък на пръв поглед) сюжет за двама наемни убийци (в ролите
Колин Фаръл и Брендън Глийсън), криещи се в красиво градче
след скофтена мисия и чакащи нареждания от шефа (Рейф Файнс), е изложен
пред зрителя по стилен, изкусен и много интелигентен, смислен начин. Може да
се каже, че това е предимно заслуга на режисьора/сценарист Джон МакДъна, чието
редовно занятие (това на доста сериозен и уважаван драматург) дава резултат
във факта, че В Брюж напомня страшно много на класическа Шекспирова
трагикомедия – с ударение, определено падащо върху трагедията. Впечатлението
е подсилено от мястото на действието – готическия Брюж – както и комбинацията
от графично насилие и моменти на комичност, стратегически разположени така,
че да смекчават цялата мрачност, изобилстваща в лентата (което като цяло е запазена
марка на братята Коен), сериозните теми – изкупление, чест, приятелство, ако
щете дори времето, по което действието се развива – Коледа.Тук вече се прокрадва идеята, че филмът е фрашкан със символи, което разбира се отново се дължи на чисто драматургичния ум, стоящ зад произведението. Символи и алегории присъстват във внимателно скроените сцени, в репликите на самите герои (които говорят толкова много, че няма как да не се досетим за образите на Самюъл Джаксън и Джон Траволта като най-известните бъбриви наемници, които киното ни е предлагало), в подбора на музиката, в подбора на сцени от филм, които един от героите гледа в хотелската си стая по телевизора, в картините, които Фаръл и Глийсън обсъждат, докато зяпат забележителности из града... да, в толкова много дребни детайли. Хубавото е, че всичко е направено с ясното съзнание, че едно прекомерно товарене на зрителя с всичко това по тежък начин би го отблъснало, затова те са му спускани неусетно, незабележимо, ненатягащо се, облечени в ненадминато чувство за хумор. От онзи мрачният, черен, сух английски хумор, който е напълно на място в толкова удачната смесица от ситуационна комедия на парадоксите и гангстерски филм. Не трябва да оставате с впечатлението, че В Брюж бие на Гай Ричи. Филмите на Ричи са подобни на блъф, скроен от кръпки, които не казват нищо. В Брюж е лента, която казва и разказва. Именно с това изненадва и очарова.
Споменах за темите, те предполагат доста тегаво морализиращо произведение. За щастие умственият багаж на МакДъна е бил достатъчен, че да прескочи категорията "морализаторски филм" и да превърне В Брюж в "морален" такъв. Тоест, никога не се поддава на изкушението да е долнопробно манипулативен със своята нравоучителност и тук вече си личи истински големият писател.
Потенциалното схващане, че това е само и единствено "сценаристко" произведение, би било дълбоко погрешно, защото Глийсън и Фаръл правят един от най-силните мъжки дуети на голям екран за изминалите 20 години. Изпълнението на Фаръл се оказа особено страхотна изненада за мен, тъй като принципно почти винаги съм мрънкала от присъствието му в даден филм, но в ролята на Рей той най-накрая успя да ме накара да съчувствам на героя му – нещо, което никога не ми се беше случвало. Струва си да се отбележи, че Рейф Файнс в ролята на шефа се появява едва във финалното действие, но за сметка на това отново прави онова, с което съм го запомнила, когато играе класен психар – открадва напълно шоуто и издърпва килимчето под краката на колегите си.
Операторската работа е приятна, като ще усетите хладното време и режещия декемврийски въздух, без да ви го навират в лицето под формата на обилно наслоени сиви тонове. Монтажът е много точен и концентриран, а музиката, дело на Картър Бъруел (най-известен с работата си по филмите на братята Коен) е минималистична, но много запомняща се.
По стечение на обстоятелствата някои от най-любимите ми неща намират място във филма: едно от любимите ми произведения на Шуберт, един от любимите ми триптихи на художника Йеронимус Бош, сцена от любимия ми филм на Орсън Уелс... Това (заедно със старата ми любов към духовитите черни комедии, когато имат какво да кажат) допълнително затруднява способността ми да дам обективна оценка на В Брюж. Както и да е, мога да уверя, че дори и да не го заобичате така, както го заобичах аз, си струва да го гледате, защото е толкова освежаващо различен; това е филм, който не бихте могли да оприличите на почти нищо друго, излязло на екран миналата или тази година. Не подценявайте също така възможността ужасно да си паснете с него и да изпитате моя сорт наслада и удоволствие от простичкия факт, че все още има филммейкъри, които да те смаят и стъписат по онзи начин, с който киното може да ти напомни защо го обичаш. Пожелавам ви го.