Тайните на Беки Б. е поредната продукция на небезизвестния продуцент Джери Брукхаймър, който този път вместо да има на прицел мъжка тийн публика, си е поставил за цел да очарова дамската аудитория, която в последните години беше в лапите на филми като Секса и Града и Дяволът носи Прада. Докато и в трите филма има нещо общо, предимно състоящо се в таргет аудиторията, част от темите и най-вече огромното количество най-нови дрехи, слезли директно от страниците на последния брой на Vogue, то те са и твърде различни, като Беки Б. е най-веселият, най-жизнерадостният, най-романтичният и най-лекият от трите.
Адаптация
по едноименния бестселър, Беки Б. е непретенциозно произведение,
стремящо се не да разклати вселената на зрителите със самовглъбени съждения,
а да достави ефирно, захарно удоволствие, напомнящо на песен на Гуен Стефани.
Сюжетната линия е съвсем обикновена: Ребека Блумууд (Беки Б.) (Айла Фишър)
страда от неизлечим шопахолизъм и прахосва цялата си заплата по дрехи. Идва
момент, в който тя се научава, че трябва да възприеме някакво чувство на отговорност,
да вземе живота си в ръце и да осъзнае, че вероятно хората са по-ценни от материалните
придобивки. Остроумни и хапливи реплики почти липсват, като изключим няколкото
встъпителни фрази, но сценарият е умилително лишен от цинизъм и изпълнен със
слънчево настроение по дозиран начин.Режисурата на австралиеца П. Дж. Хогън не добавя нищо завидно към сценария като внушение, но за сметка на това с увереност придава динамичност и живот на литературната основа (все пак Хогън е нарицателно, когато се отнася до "чик" филми, имайки предвид, че класики като Сватбата на Най-добрия ми Приятел и Сватбата на Мюриъл са негово дело). При все липсата на кой знае какъв устрем при режисьорския похват, на Хогън може да се признае едно нещо, което винаги е умеел –да подбира актьорския си състав с усет. Първоначално идеята за Айла Фишър (а.к.а. Мисис Борат) в ролята на Ребека Блумууд не ми се нравеше, защото не бях убедена, че тя би могла да изнесе на актьорските си плещи главна роля в който и да е филм (колкото и успешно да беше превъплъщението й на смахната идиотка в Ловци на Шаферки). Оказах се в грешка и смятам, че конкретно в тази роля Фишър показва завидни умения на актриса за slapstick сорт комедии, а това го умеят твърде малко жени в Холивуд в днешно време. Британецът Хю Данси е достатъчно сладък и чаровен, за да пасне идеално на образа на богатия, интелигентен, забавен и разбиращ от мода (Боже мой! Има и такива мъже!!!) съвременен принц с нехаен британски акцент, а Джон Гудмън и Джоан Кюсак са чудесна двойка за родителите на главната героиня. Кристин Скот Томас се справя добре, натоварена с мъчната задача да повтори вече иконичния образ на Мерил Стрийп от Дяволът носи Прада, и то само за поява от около 7 минути.
Сценографията и монтажът не блестят, но костюмите са сбъдната мечта за човек, който разлиства модни списания поне веднъж седмично или който изпитва живо любопитство към красиви, естетически предмети, в случая парцалки. Придружаващ многоцветните, неангажиращи сцени на тази романтична комедия, е саундтрак, изпълнен със също толкова весели по момичешки поп песнички, които може да си тананикате, докато шофирате или се возите в мрачния градски транспорт.
Малко или много Беки Б. се явява нещо като микс между Професия Блондинка и Дяволът носи Прада. Факт е, че не казва нищо ново, значимо или главозамайващо (освен, че очевидно Холивуд в светлината на световната финансова криза вече започна да прави филми с основно мото "За Бога, братя, спрете НЕЧОВЕШКОТО потребление!"). Факт е, че трезвомислещият скептик не би видял централен проблем в сюжета, не би изпитал и грам съчувствие към "проблемите" на Беки, не би се почувствал ангажиран нито на йота. Обаче, сещате ли се как като дете сте яли розов захарен памук на обществено място и сте били омазани до ушите, но не ви е пукало, а светът е изглеждал също толкова розов? Сещате ли се какъв кеф може да изпита човек като се разпее фалшиво със стереото по бельо пред огледалото? Да речем, че зарядът на Беки Б. е подобен и има възможност, ако му дадете шанс, да ви накара да се почувствате по сходен начин. Поне мен ме накара.