Broy 60 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Бленуващите кристали (Теодор Стърджън) – Роланд, Трип
Метален рояк (Кевин Дж. Андерсън) – The Dragon
Безсилните на този свят (Борис Стругацки) – Демандред
Български фантастични Ваяния 2008 (сборник) – Трип
Земно ядро (Скот Сиглър) – Роланд
Лорд Златен (Робин Хоб) – Матрим
Генезис (Бърнард Бекет) – Роумър
Пътетърсача Зунк и възкресението на потъналия град (Николай Новкиришки) – Морвен
Звездата на Пандора (Питър Хамилтън) – Трип

     Шестата част на поредицата Сага за седемте слънца ни разяснява какво става, когато президентът Буш удари вентилатора.
     След като лошите елементални и съзнателни хидроги са разбити в следствие на 2-3 предателства, много чист късмет и няколко deus ex machinae, естествено идва време да дойде по-голяма заплаха, защото Кевин Андерсън – и той е човек, и той ипотека изплаща. Това са считаните за изтребени отдавна кликси и фероуите, които атакуват останките от човечеството и илдирийската империя...

Плюсове :
+ На всички главни герои се случват гадни неща. На второстепенните също – никой не е в безопасност.
+ За разлика от предишните, се чете доста по-лесно.
+ Има доста пасажи от гледната точка на роботите – очевидно те вече няма да бъдат просто зли, а неразбрани и заблудени. Сайрикс специално кефи.

Минуси:
– Прекалено много сюжетни линии.
– Прекалено много клифхенгъри в края на книгата – е, ако всичко ще се случва в последната, защо ти беше да пишеш предишните 6?

     Чакаме последната седма книга. Все пак ИСФ като че ли дава признаци за подобрение в последната година. Дано следващата да продължи тази тенденция.

Оценка: 7/10 The Dragon

     Инфодар продължават да са единственото издателство, предлагащо руска фантастика на нашия пазар. Новото им предложение е роман на Борис Стругацки, писан след демократичните промени в Русия и засягащ съвременна проблематика. Понеже досега бях чел само по-старите творби на братята от времето на комунизма, бях доста любопитен как ще се отразят липсата на Аркадий и на цензурата. За съжаление резултатът е по-скоро негативен. Безсилните на този свят e далеч от класиките на братята като Пикник край пътя.
     Действието в развива в Санкт Петербург през 90-те години на 20-и век и ни среща с група хора с паранормални способности от най-различни видове, които се забъркват в интригите на местните криминални босове и влиятелни политици. Обстановката е позната на всеки българин – беззаконие, корупция и бедност – което прави творбата доста по-близко до родния читател от типичния западен роман. За съжаление обаче това е една от малкото положителни страни, а като цяло книгата си остава на едно средно ниво.

Плюсове:
+ Сравнително оригинална базова идея.
+ Увлекателно начало.
+ Стилът е на ниво – все пак става дума за Стругацки, макар и само един от тях. Винаги съм им се възхищавал как успяват да опишат обстановката във всяка сцена и да я направят осезаема за читателя.

Минуси:
– Идеята си остава недоразвита.
– След първите 50-60 страници увлекателността рязко намалява, а сюжетът практически тъпче на място до неособено интересната развръзка. Появяват се разни странични сюжетни линии, повечето от които не стигат доникъде.
– Твърде много въпроси по сюжета оставят неизяснени.
– Голяма част от героите си остават тотално недоразвити, а някои са направо излишни. За доста от тях до края не ми стана много ясно каква точно е ролята в историята и какви са целите им. Това, съчетано с предишните два минуса, ме остави с усещането, че едни допълнителни 100-200 страници, които да доразвият историята и героите и да осветлят поне част от множеството останали неизяснени въпроси, биха направили романа много по-добър. В сегашният си вид той остави у мен усещане за недовършеност.
– На идейно ниво също поне аз не открих нещо наистина задълбочено и интересно, особено като се направи неизбежното сравнение с класиките на братя Стругацки.

     Въпреки всичките минуси Безсилните на този свят не е слаба творба и има няколко много силни момента, както и заченки на наистина интересни идеи и морално-етични въпроси. Но както вече споменах, поне за мен тези неща не бяха развити в нужната степен, затова и останах до голяма степен разочарован.

Оценка: 6.5/10 Демандред

След приятната изненада, която представляваха миналогодишните Ваяния, новото издание на сборника затвърждава добрите ми впечатления и ме кара сериозно да се замисля дали да не попълня колекцията си с пропуснатите три броя от 2004-та до 2006-та година. Оформлението е все така добро, материалите – все така разнообразни, както и представените автори. Не една и две са посредствените истории, а някои материали нито бяха на интересни за мен теми, нито успяха да грабнат вниманието ми, но нивото определено продължава да е високо като за българските стандарти.

Плюсове:
+ Навье на Ивайло П. Иванов – така и не бях успял да харесам нищо негово. Досега. Историята е много добра, но истински ценното за мен беше разказваческият глас.
+ Важните дати за българския фендъм ми бяха интересни, макар и да не мога да не отбележа липсата на наградите на списание Шадоуденс в списъка за 2008 г.

Минуси:
– Посредствените разкази като Егоцентричното огледало, Силата на желанието и Райска чубрица за адска супа.

Българските фантастични Ваяния са на този етап най-добрият цялостен, а също и относително подробен поглед върху българската фантастика в момента и си струват парите.

Оценка: 7.5/10 Трип

     Много е лишена от хумор тенденцията ИСФ на Бард да се превръща все повече и повече в ПАФ (Произволна Американска Фантастика). Толкова пъти сме приказвали на тази тема, че вече дори не ми се изброяват недоразуменията, пускани в тази иначе толкова добра поредица.
     Е, Земно ядро успява хем да не е чак "недоразумение", хем да затвърждава неприятното усещане. Представете си фантастичен военен екшън в съвремието, с Лу Даймънд Филипс и чудовища/извънземни, както и голям екип от бизнесмени/политици/военни/учени, от които определен набор си взимат, определен набор не си, но накрая всичко е много кърваво и има взривове. Е, това е Земно ядро на Скот Сиглър.
     Един златотърсач се натъква на небивало концентриран залеж на платина – може би най-големият в историята. Едно изтичане на информация и няколко изнудвания по-късно мултимилионната минна корпорация "Земно ядро" е купила от него откритието и започва да се подготвя да експлоатира залежа. Мястото е затънтената планина Уа-Уа в Юта, около което са се случвали един куп изчезвания, убийства и прочее "ТУК ИМА НЕЩО ЗЛО!!" инциденти. Хората обаче си гледат интересите (един куп хора с един куп, най-често конфликтни, интереси) и не проучват по-обстойно местността. И естествено нещата, живеещи под земята и отговорни за платиненото находище, излизат и почва клане.
     Земно ядро има няколко основни недостатъка. Първо, твърде дълга е. Почти петстотин страници, което е недопустимо за миньорски екшън, и се дължи основно на излишно голямото количество на героите и първолашкия мерак на Сиглър да въведе всеки от тях с поне пет страници бекграунд, че да се заблудим, че е дълбок и има реална личност, а не е двуизмерно клише, каквото той, опа!, е.
     Второ, болезнено предвидима е. Всеки човек, чел или гледал едно-две подобни неща, ще вижда сцените с поне три напред от тази, която чете, а когато още по средата знаех точно кой ще оцелее, кой няма, и на кого какво ще се случи, нещата вече загрубяха. И между другото, добре, че всички извънземни цивилизации имат навика да си драскат цялата история по стените на сградите и корабите (в случай, че хора от Земята имат нужда да разберат какви са, откъде идват и какви са им целите), при това услужливо са помислили за умствените възможности на евентуалните читатели, та всичко си пишат в лесно разпознаваеми картинки. Това толкова облекчава нещата, че направо човек почва да се чуди за какво им е на главните герои да си имат археолог в групата...

Плюсове:
+ Книгата е увлекателна и действието върви бързо. Няма много губене на време с излишни работи като личностно развитие или взаимоотношения между героите.
+ Никой от главните персонажи не дразни особено.
+ Сиглър явно много се вълнува от модерно минно дело, понеже си е подковал писанието из основи.

Минуси:
– Сиглър явно много се вълнува от модерно минно дело, понеже си е подковал писанието из основи. Ай сиктир от шибани термини, анализи, обяснения и описания!
– Нула убедителност на образите, плюс, както споменах, по едни излишни пет-шест страници за всеки герой, в които да ни се разясни какви са му детските травми, семейното положение и надеждите за бъдещето.
– Тотална предвидимост на сюжета. По едно време се бях зарибил, когато си мислех, че все пак може да не са извънземни, а нещо по-така, ама нъц.
– Прекомерно дълга. Максимумът за подобно четиво за мен е триста страници. Петстотин е оувъркил и доскучава.

     И тъй, Земно ядро не е точно "лоша", но по никакъв начин не е книга с претенции, нито нещо, което бих сложил в поредица за "ИЗБРАНА световна фантастика". По-скоро е подходяща за мейнстрийм серията на Бард, където излизат разните им екшъни. Понеже едните извънземни фантастика не правят. И дори нямаше Лу Даймънд Филипс...

Оценка: 6.5/10 Роланд

Нов брой, ново ревю на книга на Робин Хоб. Честно да си призная, тези ревюта на втори, трети, четриридесет и седми и т.н томове на поредици ми се виждат донякъде излишни, защото ако човек е зарибен от първа част, каквито и глупости да изпише ревюиращият, трудно ще го убеди да не прочете книгата. А ако пък не е, вероятно ще подмине ревюто с пренебрежение.
Но все пак нека си дойдем на думата – Лорд Златен продължава историята на ФицРицарин, човекът с абсолютно уникален талант да се навира между шамарите. След завръщането си в Бъкип, той трябва да създаде от нищото нова котерия от Умели за принц Предан. Междувременно бунтовнически настроени Осезатели и непрестанни спорове със стари приятели и нови познати му тровят живота. Като за капак годеницата на принца се кани да прати въпросния да трепе ламята...така де, някакъв дракон и познайте кой ще трябва да помага и в това начинание.

Плюсове:
+ Хоб си е Хоб, душевните терзания на героите отново са на много високо ниво, тези които трябва търпят необходимото развитие и т.н. Вече ми се измори клавиатурата да повтарям, че силата на авторката е в персонажите й, щом сте стигнали дотук едва ли има нужда да пиша цял трактат по въпроса.
+ Прилични дворцови интриги, макар и за съжаление не на нивото на тези от Придворният убиец.
+ Мъките на Фиц да не си компрометира прикритието си отново са пресъздадени отлично.
+ Авторката се е постарала да свърже Liveship Traders с Шутът и убиецът. Което си е манна небесна за хора като мен, защото краят на втората трилогия оставя доста неща неизяснени.

Минуси:
– Разбира се, при положение, че в безграничната си мъдрост Бард решиха да прескочат Liveship Traders, тези моменти могат да накарат доста читатели да се чешат в недоумение по главите и да се чудят какви са тия герои, какви са тия бинградски дракони и какви са тия пет лева.
– Разправиите между Фиц и Шута силно бият на мелодрама и в един момент просто дотягат страшно. Колкото и авторката да е добра да е добра в развитието на героите, на човек просто му идва да им тресне тиквите една в друга и да им каже да не се държат като разглезени тийнейджъри.
– Твърде малко събития за 700 страници. Нещата не са плачевни както при късния Джордан примерно, но се набива в очи огромната разлика в това отношение с втория том на Придворният убиец. Цялата книга носи усещане за типичен втори том от трилогия – почти всичко е подготовка за истинските приключения, врагове и опасности, които ще са в следващия том.

Малко множко станаха минусите, но като цяло книгата си струва, макар и най-вече като необходимо подготовка преди трети том. Но пък то кой ли е скочил да си я купува като самостоятелна книга...

Оценка: 7/10 Матрим

     Отдавна не ми се беше случвало нова книга на неизвестен ми досега автор да ми донесе толкова удоволствие и толкова да ме замисли. Формата, светът, героите, идеите и Идеите в нея я правят… различна. Като започнем от двусмисленото заглавие, което спокойно би могло да бъде преведено и като Генезис, и като Битие, и никое от двете няма да е погрешно :)
     В началото я подхванах с леко подозрение и никакви очаквания – името на автора не ми говореше нищо (освен че се замислих дали няма някаква връзка със Самуел Бекет), заглавието можеше да означава почти всичко, момичето в лодката на предната корица също не ме насочваше към нищо конкретно. Още преди средата на първата страница обаче имената на двамата споменати герои ме заинтригуваха – Анаксимандър и Перикъл, и двамата не сред най-известните древни гърци, но и двамата светила в своите области. Погъделичка любопитството ми и това, че Анаксимандър е жена. А после започна изпитът.
     Да, голяма част от книгата е просто изложение на един изпит – и това е позволило на Бърнард Бекет да я оформи като съвременна форма на Платонов диалог. Тук имаме дори няколко диалога, къде вложени един в друг, къде преплитащи се помежду си и с няколкото истории, които разказват и обсъждат. Е, не е чиста Платонова форма – действието си тече покрай разговорите, спомените и анализите, но е достатъчно необичайно, за да ми направи впечатление и с реализацията си.
     Светът, в който се развива действието, също е необичаен – в хода на книгата няколко пъти се разкрива ту като постапокалиптична антиутопия, ту като постапокалиптична утопия, ту като студена технологична академична обстановка, ту като прохладен слънчев остров на изобилието, докато накрая изясняването в развръзката ме остави няколко минути неподвижен, с прочетената книга в ръце, просто гледащ в стената отсреща без външни белези на висша мозъчна дейност. След това пък се върнах и препрочетох няколко пасажа, за да видя точно как авторът е успял толкова умело да скрие съвсем под повърхността две-три основни идеи, които съвсем леко промениха цялата история :)

Плюсове:
+ Увлекателен стил, въпреки че основното действие се развива покрай един уж скучен диалог.
+ Много добро развитие на героите, като промените в образите им са вплетени дори по-дълбоко в сюжета, отколкото обикновено.
+ Много добри размишления за обществените строеве, поведението на големи маси хора и на отделния човек, приликите и разликите между човека, безсловесните твари и изкуствено създадените разсъждаващи механизми – и всичко това поднесено на няколко различни нива на дълбочина, така че да не отегчи нетърпеливите и да не разочарова замислените.
+ Явни, поприкрити и едва загатнати препратки към най-различни политически, философски, логически, че и биологически теории и писания, като диалозите на Платон (и държавническите, и философските) са само началото, разсъжденията за това как средата и приятелите оформят човешката личност не са единственото основно ястие, а теориите на фон Нойман за самовъзпроизвеждащите се механизми, приложими и към човешките общества, дори не са десертът.
+ Всички най-разнообразни и изкусно напаснати моменти в историята на света и особености на обществото, въвеждани полека-лека съвсем естествено.

Минуси:
– Хем е твърде кратка и искам още, хем разкрива толкова много за света си, че не оставя никаква възможност за евентуални продължения да ме поразят по същия начин… опааа, това дали не трябва да бъде по-скоро към плюсовете? :) За други минуси обаче не мога да се сетя – не че Генезис е някакъв ослепителен шедьовър, запазил си за вечни времена място в библиотеката на всеки настоящ и бъдещ човек, просто… просто е достатъчно добре написана, че нищо да не ми е направил неприятно впечатление.

Оценка:
– ако се интересувате от поне половината от всичките области на обществото и познанието, споменати или разгледани подробно в тази книга – 9/10; ако просто търсите сравнително лек за четене криминално-политически съдебен техно-екшън – 8/10 Роумър

Пътетърсача Зунк е книга, която се афишира като "книга за мечтатели, търсачи на небивалици и закачливи пакостници или пък просто непораснали деца". И, да, тази фраза е типична за стила на цялата книга. Като книга за възрастни просто не става. Стилът е наивен до болка, повествованието е написано така, че да е поучително и да учи на основни човешки ценности, както и, разбира се, че непременно трябва да слушаме по-възрастните, защото те знаят най-добре. Общо взето тези основни ценности или си ги придобил на седем години, или за съжаление не си, но и в двата случая си ги надраснал отдавна. Освен това, тъй като е много важно да се научат децата на хигиенни навици, има страници, и страници, и страници, в които главният герой – дракончето Зунк – си мие зъбите, протестира срещу миенето на зъбите или се жабури по някакъв трети начин. Иска ми се да кажа и нещо за историята, но не е лесно. Първо се започва с това, че дракончето-хулиганче Бльоди чупи (чрез хитрост, защото главният ни герой е доста семпличък) зъбите на Зунк. После от неясно къде се появява някаква мъдра, но невидима лелка, за която не е и ставало дума преди да произнесе вдъхновена реч на събранието, на което всички се чудят какво, аджеба, ще правят със счупените зъби на Зунки. И му казва да следва Пътя. И читателят е запратен съвсем в музиката. После са откраднати и свещените триножници, а съвсем в края, буквално в последната глава (!!!), от немай къде се разбира какво всъщност е Злото. Действието не се развива праволинейно, не се развива и с неочаквани завои и обрати, то се разтича навсякъде, така че човек дори не е сигурен коя е главната сюжетна линия и има ли такава. Герои се появяват и изчезват, някои се появяват пак, за много от тях не е ясно какъв е смисълът въобще да ги има. Има някаква раннотийнейджърска любовна история, която нито е история, нито е любовна. Между другото, хора няма, всички са дракони, говорещи животни или някакви други свръхестествени същества.
Пътетърсача Зунк може би щеше да е добра детска книжка, ако не беше 450 страници. Ако не беше 450 страници, вероятно можеше да е хубава детска приказка със завръзка, развитие и развръзка. Ако не беше 450 страници, можеше да има запомняем набор герои с развити характери, а не купиша действащи лица, които се появяват само за да са странни. За съжаление книгата не е запълнена с повече действие или развитие на образите, запълнена е с майтапчета и трикове за повишаване на напрежението. Нали знаете как в сапунените опери главната героиня казва "Еухенио, трябвата да ти кажа нещо. Детето не е твое, то е на..." и епизодът свършва? Тук този подход е издигнат до нови висоти. Диалогът върви по следния начин: "Сега ще ви разкрия Тайната. Някога, в древността... половин до една страница с обърнат словоред, защото легендите явно се разказват само така... и се оказало, че...", "Хайде де, кажи ни какво е било", "Е, не бъдете толкова нетърпеливи". Лафче за нетърпеливостта. Шегичка за потайността. Майтап. Бъзик. Лафче, шега, пак бъзикче. "Е, хайде да спим, ще го разберете като му дойде времето". Това сигурно би могло да се хареса на дете веднъж, ако наистина отлага голямата развръзка, но не може детето да не загуби интерес, ако този номер му се прилага периодично в разстояние на 450 страници, в по-голямата част, от които дори не е ясно кои са главните герои и за какво се борят.

Плюсове:
+ Една от малкото книги, в които главният герой, наистина трябва да се учи на полезни за него умения, а те не се самозараждат у него ей така, от нищото.
+ Чудесно издание с много красиви цветни картинки, както на корицата, така и вътре в самата книга.
+ Написана е с въображение.

Минуси:
– Главният герой в началото е разлигавено малко момченце, а после става стандартен фентъзи момък. Останалите герои също са като направени по калъп, единият му учител например е паяк – копие на Йода..
– Действието е невероятно нелогично, накъсано и развлачено.
– Пълно е с майтапчета на ниво първи клас. Има цяла страница с увлекателни шегички за пръцкането. И стотици за какво ли не друго, все на това ниво.
– Книгата е написана с въображение, но то сякаш е само демонстрирано, а не използвано. Нещо в стил "Вижте каква странна раса мога да измисля, вярно тя ще се появи точно за две страници и няма да има отношение към действието, ама да покажа, че има...".
– 450 страници, които са очевидно наблъскани с пълнеж и правят книгата скучна и нечетивна за главната й потенциална аудитория – децата.

Оценка: 3/10 Морвен

Тъй като вторият том на Звездата на Пандора е директно продължение на първия, мога спокойно да започна с описанието на историята директно оттам, откъдето бях спрял в първото си ревю. Преди това обаче, сбит преразказ на първия том за тези, които не са го чели, но по някаква напълно нелогична причина са решили да започнат от втория:
Дъдли Боуз, астроном от забутана планета, част от огромната галаткическа човешка Федерация открива (ако това е правилната дума) изчезването на звезда. Следват медийна буря и колосален проект за построяване на космически кораб, който да проучи какво точно се е случило.
С това обаче има проблем радикалната организация "Пазителите на себесъщността", чийто лидер Брадли Йохансон вярва, че човечеството бива манипулирано от злонамерено извънземно. С "Пазителите" пък проблем има най-известният детектив във Федерацията – Паула Майо, която от почти век преследва Йохансон и хората му.
Развитието на нещата във втория том е всъщност донякъде разочароващо предвидимо. Бариерата, предизвикала "изчезването" на звездата Дайсън Бета, е силово поле, което държи затворена свръхагресивна и напреднала цивилизация. В мига на пристигането на човешкия изследователски кораб "Втори шанс" бариерата изчезва, а извънземните пленяват двама от екипажа на кораба, сдобиват се с технологията на червеевите дупки и с координатите на Федерацията. Оттам нататък развитието е ясно, а развръзката – рязка и кървавава и определено караща ме да искам да знам какво се случва по-нататък.

Плюсове:
+ Построяването на света/вселената, където се случва всичко, продължава да е много впечатляващо, а научните концепции са все така много и впечатляващо звучащи.
+ Впечатляващият мащаб, за който книгата загатва в първия си том, тук се разкрива наистина безкомпромисно.
+ Първият том на "Звездата на Пандора" набира инерция бавно, но за 1500 страници целият роман успява да превърне внушението си наистина в лавина. Ефектът е наистина много впечатляващ и "космическо-оперен".

Минуси:
– Стилът е все така еднообразен и неразчупен. Тук поне съдържанието много добре компенсира за отявлено скучния стил. – Героите са все така безинтересни и вдървени в отношенията си. – Научнопопулярността отново е налице, само дето аз поне на този етап нямам интерес от сферата на всички технологии, които Хамилтън описва.

Много задоволителна книга за много издръжливи читатели.

Оценка: 8/10 Трип