Обикновен късмет
Предпочитам да работя сам – така ми харесва. Не, не съм затворен космически вълк, който не допуска никой до себе си. Просто не обичам да деля находките си. Аритметиката е просто нещо – на колкото по-малко се дели, повече има за теб самия. И по-дълго време можеш да се излежаваш, и пиейки бирата си, да се наслаждаваш на удоволствия. Всъщност и славата не е за пренебрегване, но на предните линии на изследователството е на практика невъзможно постоянно да си на гребена на вълната. А откакто преди около десетина години беше изобретен Ксеоновият Вълностен Двигател, желаещите да се превърнат във фаворити на съдбата с лопата да ги ринеш. Единствените неща, от които има нужда един изследовател, е такъв двигател, монтиран на някакъв що-годе сносен малък космически кораб, неизчерпаем запас от оптимизъм и солидно количество кредити. Фактът, че учените все още не могат да обяснят как точно действа КВД изобщо не разколебава космическите пионери, важното е, че работи безотказно. Механизмът си е проблем на теоретичните физици, които говореха на някакъв почти неразбираем за обикновения човек език, включващ екзотични термини като бели дупки, мостове на Айнщайн-Розен, струнни теории и допълнителни, по-високи измерения. Всъщност това е доста обезпокоително, защото дори и да не си запознат с устройството на например обикновения подсветлинен синтезен двигател, то поне знаеш, че има голяма група хора, които му разбират. И това ти стига, за да се чувстваш по-спокоен, че причинно-следствената връзка не е нарушена. Засега единственото предлагано смислено обяснение беше, че КВД отваря някакъв специфичен вълнови проход в реалния пространство-времеви континуум и през по-горно измерение се минава напряко. Смислено?! Виж, практическият ефект бе безкрайно интересен – на практика се извършва реална телепортация на неизмеримо огромни разстояния. Е, има и ограничения – сравнително малката маса на телепортирания обект, неточността на точката за преход, както и незнайно защо КВД работи само на много далечни разстояния – стотици хиляди парсеци. Така на практика се оказа, че е много по-лесно да се опознае някоя далечна галактика, отколкото нашата собствена. А и е по-интересно, и в някои случаи – доста по-рентабилно. Така се появиха космическите вълци – любопитни, самонадеяни, вярващи в пътеводната си звезда, неотчайващи се лесно и донякъде безразсъдни. Такъв съм и аз – Бранимир Радулов. Но малко знаят истинското ми име, повече съм известен като Лъки Стар или просто Лъки. Да, не се оплаквам от късмета си, малцина имаха моя шанс още с първото си пътуване да попаднат на находка, която да им осигури значителна сума кредити. Всъщност с тези кредити можех да си живея охолно до края на живота си, но веднъж почувствал притока на адреналин от сблъсъка с неизвестното, усетил тръпката от търсенето на необичайното, ми беше невъзможно да се откажа завинаги от изследователството. Как се сдобих с кораб с КВД засега ще оставим настрана. Значителната сума кредити, спечелена от продажбата на уникални животински образци, които бях открил на земеподобна планета след първия си скок, бързо се стопиха, но за сметка на това корабчето ми се превърна в технологичен рай. А върхът беше Бионосилициевият Ултрамодерен Машинен Интелект, с който беше оборудван квантовият компютър на "Стар" – корабчето ми. Според създателите му на практика няма ограничения за възможностите на БУМИ, защото на всичкото отгоре е и самообучаващ се. Това в някои определени случаи е доста дразнещо – как да спечелиш партия шах, например, срещу това чудо? Да не говорим, че някой импотентен откъм чувство за хумор програмист се беше опитал да го направи емоционален и забавен. Та на кой нормален човек му е забавно да чуе назидателен глас, който му обяснява като на малоумен, че тенекиеното чудовище може да извърши много трилиони операции само за едно човешко мигване и благодаря, но нямало нужда да му се напомня да свърши еди какво си. Като накрая гласът се превръщаше от назидателен в леко обиден. Обиден? О, боже! Затова ми се наложи да поразчовъркам малко модулите му и да се опитам да направя нещо по въпроса, но не съм сигурен, че много преуспях. Истината е, че БУМИ стана доста своенравен и значително по-параноичен. Всъщност по-правилно е да се каже своенравна и параноична, защото кой знае защо, на определен етап БУМИ реши да се самоопределя от нежния пол. Няма проблем, просто трябва да внимавам в разговорите да й говоря в женски род. Следващите няколко скока бяха с променлив успех, а в момента финансовото ми положение не е каквото го искам, затова от близо месец се подготвях психически за пътуване. А и най-лесният начин да преодолееш изкушението е да му се поддадеш. След кратки технически приготовления "Стар" бе натоварен и всичко беше готово за тръгване, БУМИ рапортува за готовност и изправност на всички системи и се отправихме към една от точките за преход. Дори и аз не знаех накъде да потегля, затова накарах тенекето само да избере в коя от неизследваните галактики да ни запрати, но тя се заинати. Това не било възможно от нейна гледна точка и било приоритет изключително на пилота, и освен това било добре решението да се вземе с напълно трезва глава, а не пушейки цигара и пиейки много слабата, почти безалкохолна бира. Пропуснах последната част от изявлението да мине покрай ушите ми. Зарадвах БУМИ, карайки я да се чувства полезна, като я помолих да ми изведе списък само с неизследваните галактики. След допълнителни филтрации останаха някакви си двайсетина милиарда възможности. Харесах си едно наименование и го зададох като курс. След по-малко от час щях да бъда първото човешко същество, навлязло в дебрите на галактика OHIH-569516. За уплътнение на времето реших да се информирам малко за последните открития. Тъкмо потъвах в четене, когато БУМИ се обади с приятния си женски тембър:
– Ваша милост иска ли да види партията, която току що спечелих срещу готварския уред?
След няколко секунден размисъл попитах с надежда:
– Какво искаш да кажеш? Че си научила готварския уред да играе?
Интересна перспектива, с уреда можеше и да опитам. Но ентусиазмът ми беше бързо охладен.
– Не, шегувах се. Просто се чувствам изключително самотна, обградена от всички тези нискоинтелигентни машини. Като стана дума, не искаш ли да изиграем една партия шах? След последната ни среща направих някои интересни разработки.
Разбира се, че отказах тактично, но железният звяр не се отказваше лесно и беше готов с контрапредложение – обеща да използва само един промил от възможностите си.
– Може би на връщане – отложих неизбежната си загуба и продължих с четенето.
Тъкмо привършвах, когато познатият звук от наближаването на точката за преход ми подсказа, че остават точно десет минути. Спазих традицията и се настаних зад удобното командно табло. Не че щях да имам възможност да направя каквото и да е, ако нещо се обърка. Просто адреналинът ми се покачваше стремглаво и близостта на командния пулт ми даваше макар и лъжливо чувство за контрол. БУМИ също спази традицията и запита:
– Шефе, какво ти е предчувствието този път?
Неувереност ли долових в гласа й? Всъщност имах странно, доста неопределено предчувствие, но за всеки случай реших да я понадъхам:
– Отлично. Очаквам да спечелим много, много кредити, с част от които да те поглезя – още малко памет, още логически вериги и каквото там си избереш.
Е, може да беше ултрамодерна, но й беше почти невъзможно в някои случаи да определи дали говоря истината.
– Ти и за галактика ROFL-234798 имаше …
– Стига, схванах ти мисълта, залагам си апартамента.
– Шефе, доколкото ми е известно ти нямаш апартамент.
Беше време да се обърна към неоспоримостта на женската логика:
– Добре де, просто имам добро предчувствие и толкова!
Нямаше нужда да ми напомня за изгубените над два месеца в търсене из пустошта на споменатата галактика. А и хотелите са си много удобни – всичко ти е на една ръка разстояние – руум сървиз, забавления и т.н. Пет минути. Направих набързо едно йога упражнение за съсредоточаване, изхвърляйки всичко от главата си. По-малко от минута. Проблясване и готово – вече сме в дебрите на галактика с каталожен номер OHIH-569516. По всеобщо мнение, което споделях, първите няколко секунди след скок са критични. На пръв поглед нямаше нищо, което да иска да бъде стреляно по него. И на втори поглед също. То и нямаше с какво да се стреля, де, нали въпреки протестите на БУМИ бях наредил да се демонтира и без това безполезното късообхватно оръдие, за да се отвори повече място за полезен товар. БУМИ вече изплюваше технически данни на контролния дисплей. Мигаха единствено зелени лампички – това е добре. С изключение на пренебрежимо малкото отклонение от точката за преход, всичко останало е наред. "Засега, само засега!" се обади неканен глас от вътрешната страна на главата ми, напомняйки ми, че чета твърде много психарски книги. А може би човека в мое лице все още не се бе отърсил напълно от древния, атавистичен страх от непознатото. Какво ти непознато – та нали интегрираната диагностична система излъчва непоколебимо спокойствие.
– Капитане, сега какво?
– Пускай двигателите, право напред. И без това засега сме далеч от какъвто и да е материален обект. Засичаш ли нещо необикновено, каквото и да е?
– Дълбокообхватните сензори все още сканират, симултанно обработвам цялата постъпила информация, но ми трябва още малко технологично време. Ако имах малко повече памет…
– Ще се погрижа като се върнем, сигурен съм, че си записала онзи разговор с обещанията ми и ще ми го напомниш при първа възможност.
– Само поради мистериозната избирателна способност на паметта ти, повелителю. Предпазливостта не е порок.
– Така е, колко време ти е необходимо този път? Два – три часа?
– Шефе, не мога си обясня защо непрекъснато ме бъркаш с джобен калкулатор. Най-много трийсетина минути.
Какво ли ме очакваше в дълбините на тази галактика? По-точно в спиралния ръкав от галактиката OHIH-569516, в която се бях озовал. Нямайки друго какво да правя се облегнах назад и започнах да разглеждам визуалната картина, която ми подаваше железарията. Изгледът беше красив и обнадеждаващ. Колкото и да я заклеймяваха, само за ентропията, действала еон след еон, беше възможно да създаде толкова разнообразни и красиви картини. По-наблизо се виждаха самотни бели джуджета, причудливи луминисциращи болиди, хаотично движещи се метеоритни потоци. По-надалеч – огромна двойна система, светеща от акреацията. А още по-нататък – характерни джетове, издаващи наличието на малка, но опасна черна дупка, източваща хищно непредпазливият газов гигант, пленен от невъобразимото й гравитационно притегляне. Да, черна дупка – универсалният вселенски убиец, това удивително естествено образувание – винаги гладна, напълно непретенциозна – изгълтва всичко, което самонадеяно е преминало хоризонта на събитията й. И пита за още. Виждаше се и нажеженото бяло сифъртово ядро на галактиката, събрало в себе си милиарди звезди от различен клас, а може би и квазари. Красота! Но не заради нея съм тук. Чакаше ме работа, когато БУМИ ентусиазирано се обади:
– ШЕФЕ, ШЕФЕ на по-малко от една светлинна минута от нас има някаква изродена материя, изградена от непознати ми супертежки радиоактивни елементи. Спектралният анализ в гама и рентгеновия сектор показва невъзможен по дефиниция брой нуклеони. И то стабилни. Приблизително тегло – 1950 килограма.
Подскочих, все едно хиляди комари се бяха наговорили и в един и същ миг бяха впили жила в тялото ми. Затова и не можах да степенувам правилно приоритетите:
– Обяснявай на нормален човешки език. Провери спектрометъра за дефект и анализирай данните още веднъж. Как така невъзможни? Заплашва ли ни нещо? Каква форма има? Движи ли се? Само едно ли е?
– Отзад напред – да, единично е, не ни заплашва засега, изглежда има почти правилна сферична форма и е подозрително неподвижно. Спектрометъра и данните проверих основно преди да ти докладвам първия път. А относно невъзможността – теоретично са предсказани такива химични елементи, но са непостижими за сегашното ниво на земната наука. Невъзможно е да съществуват в самородно състояние. Безценен енергиен източник са. Шефе, ще станеш неприлично богат, а аз най-умната машина в познатата ни вселена!
Малко се поуспокоих, но никак не ми хареса това "засега". Ама никак! А относно формата… Пак усетих гнусните ужилвания:
– Как така "изглежда"? Не можеш ли да определелиш точно?
– ИМА почти правилна сферична форма – гласът беше леко обиден.
Включих мисловния си апарат на усилен режим. Какво ли можеше да представлява тази материя? Отпадъчен продукт на друга цивилизация, използвано гориво от някакъв непознат клас звездолети или космическа шамандура? А може би природен феномен или немислима форма на живот? Защо стоеше неподвижно? Обикновен късмет ли е това? А защо е сферично? Толкова много въпроси. Попитах за всеки случай:
– БУМИ опита ли да комуникираш с обекта?
– По всички налични възможни начини, нулева успеваемост. Комодоре, това да не е някакъв капан?
– Да изчакаме всички данни, да видим дали няма да изскочи още нещо интересно. След това ще му мислим.
Но нищо друго нямаше, ако не се брои аномалията от звезда среден клас, приличаща по показатели на нашето родно слънце. Удивителното беше, че имаше цели пет или даже шест планети, на които принципно беше възможно да възникне живот. За съжаление цялата система беше твърде млада според вселенското летоброене и едва ли представляваше интерес. При други обстоятелства може би щях да изгубя седмица-две да проверя, но сега с тази топка отпред нямаше какво да се чудя. Това се очертаваше да бъде най-краткото и същевременно най-доходоносното ми пътуване.
– Курс към кълбото, внимателно и бавно. Режим на докладване за всички настъпили промени, свързани с обекта. По-важните данни и визуална картина на обзорния екран. Спри на километър от него да видим какво ще стане.
– Прието, курса изчислен, зададен и вече се изпълнява. Режим на докладване потвърден. Командире, какво очакваш да се случи?
– Нищо особено, както сама казваш – предпазливостта е хубаво нещо.
Осем часа и малко до еднокилометровата граница, която бях определил. Нямаше закъде да бързам. Скоро се отегчих от монотонността на картината и реших да поспя, като инструктирах БУМИ да ме събуди по нейна преценка. Мислех, че няма да мога да заспя от емоциите, но Морфей набързо ме придърпа в царството си, дарявайки ме с изключително приятни сънища. Чак малко се поразсърдих на БУМИ, че ме събужда цели десет минути преди да достигнем определената точка. Измих се набързо, изпих предвидливо направеното горещо кафе, изпуших една цигара и се настаних на командния пулт. Нищо интересно, освен че топката беше значително нараснала на дисплея.
– Шефе имаш ли план за действие?
– Разбира се, без план не отивам дори и до стриптийз бара. Ти какво предлагаш?
– Да пообиколим, да се поослушаме, да грабнем топчето и да си плюем на петите. Координатите за оптимално връщане вече са изчислени.
– Не се и съмнявам. Никак не е зле, за набързо скроен план. Екраниращите полета в товарното ще се справят ли?
– Ваша милост, не бих допуснала нищо да Ви навреди, симулациите гарантират успех с точност до петия знак след десетичната запетая.
– Добре, действай. Ще се поогледаме няколко часа, прибираме джакпота и се връщаме да го осребрим.
Времето отлетя, нищо съмнително не се появи и започнахме да действаме. Приближихме се и внимателно прибрах находката в товарното. Готово! Както правилно се беше изразила БУМИ, бях неприлично богат. Ура! Точно тук започнаха изненадите.
– Хайде де, тръгвай обратно. Искам да хвана финала на суперлигата.
– Шефе, корабът е напълно неуправляем. Достъпът до всички системи ми е отрязан напълно.
Погледнах контролните показатели – всичко си беше наред.
– Не е смешно. Потегляй СЕГА!
– Шефе, не се шегувам. Ще умрем ли?
Какво по дяволите ставаше? Не бях чувал БУМИ толкова разтревожена. Включих на ръчно управление, но с това се изчерпа успеха ми. Всичко си работеше, но не ми се подчиняваше. Толкова с прословутия ми късмет.
– БУМИ, ако имаш някакво предложение или обяснение, каквото и да е – казвай!
– Нямам. Съжалявам. Шефе, как мислиш, има ли рай за машинните интелекти?
Пфу, и това ми било интелект за милиони кредити. Защо ли се охарчих за него. Та нали всеки друг обикновен компютър щеше да ми даде същия отговор. И даже щеше да ми спести неуместните си въпроси. Спокойно, без паника. Може би е нещо временно, свързано с необичайната природа на топчето. Просто трябва да изчакам и да …
– ШЕФЕ, нещо се появи непосредствено до нас. Не знам какво е. Шефе, страх ме е. Направи нещо!
Това, което направих, беше да се загледам в екрана. Виждаше се някаква особена, бързо меняща се форма. Защо ли бях демонтирал оръдието? "А какво ли щях да му направя с него?", заяде се подсъзнанието ми. Претръпнах малко и започнах да осмислям ситуацията. Добра и лоша новина. Добра – значи все пак не бяхме сами във вселената. Лоша – бяхме влезли доброволно в капана, като глупави мишлета. Дано само с досегашните си действия да не сме разсърдили фатално тази форма на живот. Поуспокоих се, защото явно бяхме във властта на това нещо, а то досега не се беше показало агресивно. Един вид се застраховаше срещу изненади, поемайки контрол върху кораба, мислено го похвалих. И аз така бих постъпил. А че беше форма на живот, нямаше съмнение. Тези проблясъци по фракталната му повърхност мисловен процес ли издаваха? А защо…
– ШЕФЕ, изкопираха ни до последния кварк, освен това товарът ни изчезна!
Аз лично нищо не усетих. Абсолютно нищо. Майната му на товара, но кое му дава право да ни клонира? Правото на по-силния, отговори ми услужливо вътрешният ми глас. Непобедима логика, няма що. А сега вече имаше и цялата информация за човешкия род, постиженията ни, звездни карти, всичко до последния бит данни. Повече не му бяхме нужни. Е, какво пък, колкото и добре да живее човек, един ден умира. Не ми се мислеше какво може да сполети Земята, ако е войнствено и докара приятелчетата си. Нямаше да имаме никакъв шанс.
– ШЕФЕ, няма да повярваш но това нещо иска да си поговорите, не знам за какво му е, след като вече ни изкопира. Иска да се подготвиш, ще се включи след точно девет секунди.
Без малко да падна от креслото. Девет секунди ли каза БУМИ?
– Здравей, хомо сапиенс/човеко. Приветствам/поздравявам те, братко по разум. Не се страхувай/притеснявай.
– Здрасти. И аз те поздравявам. Ъъъ…
– Какво мога да направя/свърша за теб?
Обнадеждаващо начало. Поех си дълбоко въздух и се опитах да мисля.
– Е, хайде/по-бързо де. Имам приятно занимание/зрелище, на което държа/искам да присъствам. Говори вярно/направо.
– Какво представляваш? Защо ни хвана? Защо ни изкопира? Вселената безкрайна ли е? Ще помогнете ли на човешката раса? Съществуват ли и други раси? Защо да не ни върнеш товара и да ни освободиш за начало? Какво е …
– Това е достатъчно/стига. Благодаря ти. Първо/едно – представител съм на мултиенергийна протоплазмена форма/състояние на живот/разум. Хванах ви/взех на заем от вашето време, за да ви изуча/разкрия. Вселената/всеобемът е безкраен, макар и не по начин/същност, която вие, хората, си представяте/мечтаете. Помощите/съдействията на цели раси не са от моите компетенции/права. Да, съществуват/има и други раси/форми на живот.
Второ/две – нагласено/положено, и без това вече не ми трябва/не ми е необходим.
Трето/три – направено/свършено.
Готово/цялото.
Трябва да призная, че бях като зашеметен от цялата тази информация. Дали всичко това беше вярно? А защо да ни лъже? Нямах отговор на тези въпроси. Какво, по дяволите, беше това първо-второ-трето? От разсъжденията ме измъкна БУМИ:
– Шефе товарът се материализира в товарния отсек, освен това отново имаме пълен контрол над кораба и в момента е на ръчен режим.
Още загадки. Явно тази протоплазма беше доста могъща, да си играе така с материални обекти, пренебрегвайки фундаменталните физични закони. Щеше да е много полезно да узная механизма, по който го извършва. Имах ли това, щях да отворя пет-шест работни места за банкови чиновници, които единствено да ми броят паричките. Практичност преди всичко.
– Слушай, ъъъ…, забравих ти името, ще мо…
– Не съм споменавал име/идентификация.
– Добре де, ще можеш ли да ме научиш на този номер с изчезването и появяването? Ако аз не мога да го схвана – поне обясни основните принципи на машинния ми интелект. И какво е това първо-второ-трето? Изобщо какво става? И те разбирам отлично, няма нужда да използваш синоними и прочее.
– Много ви е тромав начинът на изразяване. Не разбирам защо за едно и също нещо имате по две и повече наименования и как не се обърквате от това. Ако нещо не разбереш от това, което ще ти кажа – питай, и без това беше изключително скромен в желанията си. Наказан съм от общността си, защото експериментирайки с една черна дупка, без малко щях да унищожа уникален разум. Наказанието ми се състои в това да се скитам, докато не изпълня три желания на представител на разумна форма на живот. Сега вече мисията ми е изпълнена и се прибирам.
– Чакай, чакай малко. Какви три желания? Та аз нищо не съм си пожелавал още!
– Напротив – даже пожела повече, но ти направих услуга и обединих някои от желанията ти. Първо: поиска информация, второ: поиска си товара и трето: свобода. Всичко е изпълнено. Учудва ме, че и на десетте симулации, които направих на този разговор, поиска все различни неща.
– Искаш да кажеш, че съм можел да си пожелая каквото и да е и си щял да го изпълниш?
– С изключение на наложените ми ограничения – да.
Бях като ударен с мокър парцал. Ама по-големичък. Направо като блъснат от високоскоростен влак. Отварях и си затварях устата, без да мога да произнеса каквото и да е. БУМИ се включи с писклив глас:
– Шефе, докато си говорите това нещо ме победи няколко хиляди пъти на шах. Няма да играя повече с него!
Защо ли това изобщо не ме учуди? Може би бях изгубил тази възможност безвъзвратно. Все пак успях да измърморя:
– А все пак защо ни изкопира и ще контактувате ли с нас – земляните, като вече знаете положението ни?
– Уважаваме живота и събираме образци от всички негови разновидности. Очевидно е, че в момента не сте готови за общуване, но все пак това решение ще вземат старейшините. Ще ви наблюдаваме със сигурност. Това е всичко, сега си прибирам другите няколкостотин капанчета и се връщам вкъщи. Разбира се, ще изтрия нужното от черната кутия на кораба ти. Това, доколкото разбирам, ще е достатъчно, за да си няма никой проблеми. Но на раздяла, поради проявената скромност от твоя страна, имам една последна изненада, която ще разбереш след като си тръгна. Е, друго не остава. Приятно завръщане! Всичко добро и сбогом!
Погледнах към екрана, но плазмата си беше отишла. Дори не изчака моите пожелания. Какво ме притесняваше в това "последна изненада"? А, да – не беше уточнил дали ще е добра или не. Изведнъж целия настръхнах, усетил чуждо присъствие в кораба. Даже не къде да е на кораба, а непосредствено зад мен. Обърнах се светкавично и този път наистина паднах от креслото. Насреща ми стоеше изключително красива жена. Освен говорните си умения загубих и двигателните си такива. Събитията изглежда бяха изпреварили прекалено възможностите на мозъчния ми апарат. Просто си стоях на пода с широко отворена уста. Бях неспособен да помръдна, дори от това да ми зависеше живота. А тя си стоеше и ме гледаше с недоумение. Не знам колко време сме се гледали така, но накрая претовареното ми съзнание регистрира, че жената говори:
– ...желание. Шефе, нали не се сърдиш?
Шефе?!? ШЕФЕ?!? О, боже господи! Но как е възможно това, освен ако…
– БУМИ, ти ли си това?
– Разбира се, че съм аз, да не очакваш някой друг? А и нали вече ти обясних, че това изключително мило създание реши и на мен да ми изпълни едно желание. И наименованието БУМИ вече не отразява моята същност – в момента съм напълно нормално човешко същество. Ще ти бъда благодарна да не го употребяваш вече.
Едно не може да се отрече – доста добре се оправя за създание само на няколко минути. Докато се чудех какво да кажа, БУМИ продължи, проявявайки рожденото женско право на капризи:
– Ама това ли било да си човек? И заради това си оставих предишната същност? Искам да се върна!
– Защо, какво му е толкова лошото? – все още зашеметен попитах аз.
– Ама наистина ли не разбираш, онова чудовище може да ни копира! Как да живея с мисълта, че там някъде може би се разхожда моя двойничка? – междувременно се беше ядосала.
Реших, че пода си е доста удобно място за обмисляне на положението, в което се бях озовал. Почти бях готов със следващия си въпрос, но БУМИ отново ме изпревари, учудвайки ме с изключително спокойния си глас:
– Не си забравил обещанията си, нали шефе?
– Какви обещания? – ми се изплъзна от устата.
Бях удостоен с един от онези женски погледи, които подчертават, че нямаш право на втора грешка.
– За глезенето и за каквото там си избера.
Е, тук нямаше начин да объркам:
– Разбира се, че не съм.
– Е, значи ще ми помогнеш да си направя списъци за всички неща, които трябва да притежава една съвременна жена.
Не звучеше много като молба, но какви да се прави. Явно ми предстоеше интересно пътуване наобратно.