Мислех, че съм аз

     – Мислех, че съм аз – каза и умря.
     Загледах се в разбитото й лице и тяло, а после просто се обърнах и продължих. Някога отделните религии изисквали да се полагат грижи за телата на мъртвите, но не и последната на Земята – тя се интересуваше само от живите. Дори не се зарадвах, че виждам човек за пръв път от месеци, нито се замислих, че с тази тъпачка може би са свършили Eвите на човечеството.
     Преваляше обед и имах още доста път за деня, така че ускорих крачка и се унесох, както винаги по време на самотното си пътешествие. Не я бях забелязал, докато не изкрещя. Видях я да пада от скалата и не очаквах да я заваря жива, но тя дишаше и ме гледаше тъжно. Очевидно ме беше следила цяла сутрин, а после беше тичала дотук, за да подготви засадата си. Пушката й беше доста стара, но предполагам, че още вършеше работа – така и не проверих, оставих я до тялото й като своеобразен паметник на човешката глупост. Мразя оръжията и фактът, че все по-рядко се намираха, правеше света малко по-приятно място за живеене.
     Усмихнах се на последната си мисъл – "място за живеене". После изведнъж се разсмях неудържимо и ми отне няколко минути, докато отново възстановя душевното си равновесие.
     Пътят пред мен разкриваше необятна пустош, обичайна гледка в нашия прекрасен нов следапокалиптичен и пречистен свят. Бяха ми разказвали като малък и тогава знаех, но вече не мога да се сетя какъв точно беше реда – първо войната с нейните ядрени ракети, после май беше астероидът, който потопил континентите без част от този, ама май имаше и нещо свързано с топенето на друго нещо, както и глобално затопляне, и смърт на дърветата, макар че това последното не е вярно – пътувал съм доста и бях видял няколко преди година.
     Оставих спомените да отплуват и се отдадох на размисъл. Напоследък все повече се вглъбявах и като че ли ми се губеха дни. Друг път говорех с майка си и едва след часове се сещах, че бащата ми я беше убил пред вратата, а после и Силвия и Ваня. Добър човек, който се мислеше за Бог-Спасител. Много простодушни хора бяха привлечени от Религията и заплатиха с живота си за своята глупава вяра в собствената си значимост.
     Бяха се опитали – затова всички се съгласяваха. Изградили живота си след бедствията с огромни усилия, възстановили донякъде цивилизацията и миналото на човечеството, но оцелелите след катастрофата просто не могли да се преборят със спомена за изгубеното. При следващото поколение било малко по-лесно, но в крайна сметка техните наследници (между които и татко) отново се оставили на отчаянието, подсилено от болестите, сушата и постоянния глад.
     Именно тогава се появи Пророка Иван, който изтълкува повелята на Умиращия Бог. Сам той казваше, че чул небесното послание, докато ровел в останките на разрушен град – кутията проговорила, когато я докоснал (някои твърдяха, че пеела, но това вече е абсурдно някак си), и думите й били "последния ще бъде Бог". Имало и други послания ("последният ще бъде Бог в моето легло" се повтаряло няколко пъти, ама Бог си е бог навсякъде, както всички знаят), но той не останал да ги чуе всичките, защото същественото е важно, а в този свят няма време за глупости.
     И така, за месеци Пророка открил и последователи, и мисионери. Сега си седи по цял ден в палатката и очаква полубога, който да се превърне в Бог, естествено след като му извие врата. След неуспеха на съзиданието, всички се бяха обърнали към заличаването и съпътстващото го ново начало. Посланието беше просто – Бог е оставил частица във всеки от нас и когато остане само една от тях, ще се роди новия Създател. Тази логика съдържаше толкова силен заряд, че никой не устояваше. Човешкото безумие ме караше да потръпвам от отвращение – презирах глупаците с тяхната наивна вяра в божествеността им и съпътстващите убийствата им оправдания.
     Разпространи се вестта, след това се заговори за религия, а после някой реши да ускори нещата и да създаде по-скоро нов свят от прахта, каквато в стария имаше много. Съседи се нападаха, после семейства започнаха да се избиват и в крайна сметка кръвната връзка и обичта към ближния отстъпи пред божественото начало.
     През последните години от малцината оцелели от бедствията бяха останали едва шепа. Цялото човечество беше сведено до десетки, които обикаляха и се дебнеха, копнеейки за деня, в който да навестят Пророка. Че Иван ще е последният паднал нямаше съмнение – той лично чул от Умиращия, че ще е така.
     Преди години и татко реши, че не е просто човек и започна да избива родата. Спомням си как се насочи към мен след като пречука Ваня и после падна и започна да се гърчи, държейки се за гърдите. Така и не разбрах защо умря. Хората винаги загиваха около мен и отдавна бях спрял да обръщам внимание. Не и в началото обаче.
     Първо баща ми. После, докато обикалях, на няколко пъти срещах все поклонници – кандидати за създатели на нещо ново и прекрасно. И всички падаха, опитвайки се да ме довършат. Не правех нищо. Не бягах и не се криех. Но винаги оцелявах, а те винаги умираха с онзи тъжен и отчаян поглед. "Мислех, че съм аз" – глупачката му такава. Никой човек не е. Няма как да е – Бог не търси да убива, не е луд фанатик и не е скапан лигльо, който умира от болести, глад и брадва в главата.
     Онзи старец ме беше изненадал. Бях стигнал до някакъв град в Тракия и си почивах в една полусъборена каменна сграда, когато се появи. Зяпаше любопитно, а аз гледах ръцете му. Почудих се как ще действа, но той просто седна на метър встрани.
     – Не очаквах да си точно такъв, но за пръв опит сигурно бива – ухили се и разкри два реда прогнили зъби, а после облиза устни.
     – Не разбирам – казах просто, но започваше да ми става интересно, а това само по себе си ме превъзбуди.
     – Аз съм твоят Бог, разбираш ли. Аз съм всичко и Създател на всичко и след малко и на някоя готина мацка – усмивката му ставаше все по-широка и се зачудих дали ще успее да си затвори пак устата. – То ти трябваше да си мацката, ама за пръв опит и хилав и брадясал мъж става.
     Започвах да схващам и се погнусих. Тоя беше най-зле от всички, които бях срещал досега, но поне проблемът си беше само негов. Междувременно лудият се заизкачва по срутеното стълбище до третия етаж:
– Отивам да летя – каза и скочи. Чух тъпият звук от удара на кухата му кратуна в земята долу и изгубих желание да стоя повече в този град.

     Отново се бях зареял в мислите си и не видях рекичката, докато краката ми не нагазиха в нея. Наведох се и бавно отпих. Отвратителен вкус, ала прохладата си каза думата и бързо се съживих. Чух стъпки, но реших да не се обръщам.
– Имам храна – каза простичко и с това ме спечели. Обърнах се и видях ангел в тяло на жена, каквато не знаех, че може да съществува.
– Имам храна – повтори и ме загледа боязливо, но и някак решително. После се обърна и бавно тръгна по пътечката, която едва сега забелязах.

     Заведе ме до сравнително добре поддържана колиба, може би най-стабилната, която виждах от години. Сега седяхме на столове и ядяхме върху маса, а аз не спирах да се оглеждам.
     – Тук е хубаво – казах и отхапах от комата. Досега не бях разбрал колко гладен съм в действителност.
     – Благодаря – бях я сепнал и сега ме гледаше малко уплашено. – Подредихме я с мама преди време. – После изведнъж се стресна и бързо добави – Майка ми почина преди месеци от сухата болест.
     Кимнах доверчиво и се зачудих кога ще се опита да ме убие.
     След вечерята тя ме хвана нежно за ръка и ми каза, че не иска да прекара нощта сама. Целунахме се, а когато стигнахме до леглото й вече бяхме напълно голи. Любихме се нежно и страстно, твърде неопитно също така, но като че ли на нея й хареса, колкото и на мен. По някое време, все така притисната до мен, ми каза, че не иска вече никога да е сама и ме помоли да остана при нея. Малко по-късно задиша равномерно.
     Отпуснах се и зачаках. Чудех се дали се преструва, че спи, и как точно възнамерява да ме убие. Прерязано гърло ми се виждаше логичен вариант, пък и шкафът от нейната страна на леглото спокойно можеше да приюти нож. Представих си и отрова в храната, но за момента се чувствах добре, а и тя яде същото – бях я следил внимателно.
     Потънал в тези мисли не разбрах кога съм заспал. Събудих се с първите лъчи на слънцето и гърлото ми си беше цяло, а ангелът все така кротко спеше до мен. Загледах прекрасното й тяло, вслушах се в тихото й дишане и разбрах, че я обичам. Никога не бях обичал и това ново чувство ме окрили. Излязох с един скок от апатията, в която бях затънал последните години и истински повярвах в щастието. Останах без дъх за няколко минути и дори не мислех. Продължавах да гледам своята любима и се усмихвах.
     Когато се съвзех достатъчно, я удуших. Някои биха казали, че докато се гърчеше с посиняло лице вече не беше толкова красива, но за мен си беше съвършена – единственото нещо от този прогнил свят, което щях да пренеса в новия.

     Бях толкова щастлив, че заплаках.