Книгата

Захвърли големият, увит в хартия и тиксо пакет дълбоко в дупката. Но дори и от най-мрачния ъгъл на трапа кутията като че ли му се хилеше злобно. Хвана лопата и започна да го зарива с пръст. Щеше да си върне за всичко. Нямаше да позволи още някой да пострада. Докато купчината пръст намаляваше, тревогата му също се стичаше някъде по стените на дупката. Нощта беше тъмна и безлунна, беше студено и влажно. Нямаше начин някой да го е видял. А от калта скоро щяха да изпълзят червеи и да изядат заровеното.

***

Черна дълга коса, мъртвешки бледа кожа и синкави устни. Очи, толкова черни, че зениците им не личат. Тя върви по зимните улици, облечена само в една тъмна, окъсана памучна рокля. Погледът й блуждае някъде далече във времето или пространството, кой знае.
– Госпожице, добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?
Ръка, поставена на рамото й. Отблъсква я със замах. Той полита към стената пред очите на десетина стъписани минувачи. От сблъсъка с тухлите главата му се пука и пръсва кръв.

***

– Кой си ти? Какво искаш? Вземи каквото ти трябва, няма да ти преча. Просто ме пусни.
Албиносът го поглежда отвисоко с безразличието, което би стоварил и върху безинтересна мравка, пълзяща някъде в тревата. Долу в краката му, наврял се в ъгъла, трепереше обикновен безличен чиновник. Куфарчето му беше захвърлено настрани, а очилата му лежаха строшени на паважа. Да го пусне ли? Защо пък не? Протяга се и взема куфарчето. Отваря го и взема папките. После, като се позамисли, беше му наредено да го убие, пък и не му се занимаваше с подобни усложнения. Вади дългото шило за лед. Чиновникът застива на мястото си. Един удар, само толкова, и в гърлото му зейва дупка, кръвта и последната глътка въздух се смесват, за да се превърнат в кипяща пяна.
Албиносът се отдръпна, за да не се изцапа. Сложи папките в раницата си, нахлупи качулката си и изчезна в зимната виелица.

***

– Мамо, мамо!
– Какво има, миличко? – ръка натиска ключа на лампата и светлина облива малката детска стая. В леглото трепери малко момиченце, свито на кълбо под завивките с мокро от сълзи лице. – Пак ли кошмари?
Топлата майчина прегръдка обвива детето в подобие на броня, която му се струва непробиваема. Докато мама е в стаята нищо не може да се случи.
– Пак за белия човек с голямото шило. И за жената с черната рокля.
– Нали вече се разбрахме? – целува я по челото. – Къде си когато сънуваш?
– В леглото, под завивките.
– А защо там е безопасно?
– Защото одеалцето, което ми уши, ще ме пази от всичко.
– Точно така. Какво трябва да кажеш на всички лоши неща, които стават, докато спиш?
– Че не са истински. Да си ходят.
– Браво.
– Мамо?
– Кажи.
– Ще останеш ли тук, докато заспя?
Майката се позамисля. Но детето се е свило в прегръдките й и няма никакво намерение да я пусне. Все пак е едва на пет.
– Добре, хайде заспивай.

– Пак ли кошмари?
– Да, все същото. Не разбирам къде може да е видяла тези неща.
Ема дръпна завивките и легна до съпруга си. Анди беше чудесен, търпелив, отнасяше се с разбиране към страховете на Касиди. Макар да не й беше баща я обичаше повече от всичко.
– Искаш ли аз да поговоря с нея?
– Не знам, мислиш ли, че ще помогне?
– По-добре е от нищо, нали?

– Касиди, ела за малко, мъниче.
– Кажи?
Детето изглеждаше недоспало и уморено. Под очичките й имаше сенки, които за тревога на Анди ставаха все по-отчетливи в последно време.
– Касиди, мама каза, че пак си сънувала кошмари снощи.
– Аз, такова... – момиченцето започна да мънка. – Аз не че искам, ама...
– Естествено. Не те извиках, за да ти се карам.
– Наистина ли?
– Човек не може да си избира какви сънища да сънува. Поне не преди да се научи.
– Можеш да се научиш какво да сънуваш и какво не ли? – момиченцето се ококори.
– Да.
– Ама сигурен ли си?
– Аха. – Анди намигна на детето, като му направи знак да се приближи, все едно щеше да каже някаква голяма тайна. – Искаш ли да ти кажа?
– Да, да!
– Обаче не бива да казваш на никого, защото ако кошмарите те чуят, може да се научат да бягат от капаните.
– Капани?
– Да. Знаеш ли какво? Днес е неделя, значи няма да ходиш на градина, пък аз не съм на работа, ще отидем да ти набавим такъми за лов на кошмари.
– Такъми? – детето го погледна недоумяващо.
– Бойно снаряжение.
– Какво заговорничите вие двамата? – Ема подаде глава от кухнята.
– С Анди ще ходим на лов за кошмари!
– Какво?! – майката изскочи стъписана иззад вратата.
– Касиди, какво ти казах?
– Анди, аз...ама на мама можем да кажем, нали?
– Да, на мама може. Иди си вземи якето.
– Анди, какво си намислил? – Ема изпрати с поглед момиченцето, което се затича по коридора към стаята си.
– Кошмарите са изражение на някакъв неин страх, мила. А знаеш, че като ти кажат, че няма страшно, това не винаги помага. Особено ако знаеш, че не те разбират и не ти вярват.
– Но така все едно да й кажеш, че това, което сънува, е истинско.
– Тя е на пет, за нея всичко е истинско. А щом толкова упорито сънува тези неща, значи за нея те съществуват.
– Какво значи "на лов за кошмари"?
– В някои магазини за сувенири продават малки джунджурийки, на които казват "капан за сънища". Погледни го от този ъгъл – ако друг, непознат човек, й каже, че тези неща вършат работа, има много по-голяма вероятност да му повярва и да се успокои. Защото ще знае, че той няма сметка да я лъже.
– А според нея ние я лъжем ли?
– Не. Но просто не я разбираме. Хайде де – усмихва се по този свой неповторим палав начин, който я кара да си мисли, че има не едно, а две деца в къщи. – няма да навреди.
– Щом казваш.
– Анди, готова съм.
– Добре, съкровище. Хайде да отидем да ти купим капани. Всеки добър ловец има нужда от капани, нали?
– Тъй вярно!

***

– Леле, какви неща!
Касиди се заоглежда с широко отворени очи. По полиците на сумрачния магазин беше скупчено какво ли не– като се почне от вуду кукли, мине се през кокоши крака и се стигне до препарирани прилепи в стъкленици.
– Добър ден. – е точно този човек нямаше никакво място в магазина. Поне това си помислиха детето и пастрокът му, когато зад тезгяха застана млад мъж с тъмносиньо поло и коса на път. Някак по би му прилягало бюро с компютър и калкулатор за данъчни удръжки.
– Ние, такова... – в един единствен миг на Анди му се стори, че прави най-абсурдното нещо в света. Все едно беше отишъл в банката, за да му продадат любовно биле.
– Да? – гласът на мъжа стана подканващ.
– Дойдохме за капан за сънища. – Касиди се изправи на пръсти, за да вижда над полицата.
– О, тогава сте дошли на точното място. За кого от двамата?
– Има ли значение? – Анди започна да се оглежда нервно. Това стана нещо като фарс.
– Но разбира се! Има всякакви видове капани. За да намерим подходящия трябва да знаем какво или кого ще ловим с него.
– Искате да знаете какво сънувам ли? – Касиди започна да пристъпва от крак на крак.
– Да, щом капанът е за вашите сънища, млада госпожице.
Касиди разказа кошмарите си накратко и със запъване. Анди, който вече се чудеше да ли да не я грабне и да не изхвърчи навън, забеляза, че изражението на продавача се сменяше от приветлива любезност към мрачна тревога с всяка следваща дума. Все едно наистина се опитваше да определи какъв капан трябва за тези страхове.
– Така. От чутото разбирам, че си имаме работа с доста упорити злодеи, нали?
– Да. – детето започна да кима усърдно.
– А случайно да си виждала нещо подобно на снимка или по телевизията?
– Не. – детето поклати глава.
– Аха. Ей сега се връщам.
Продавачът изчезна зад една етажерка. Известно време от там се чуваха само шум от местене на кутии и мърморене. Сякаш си припомняше какво точно търси.
– Анди?
– Кажи, мъниче?
– Той наистина ми вярва.
– И с мама ти вярваме.
– Да, ама имам чувството, че той знае какво прави.
Анди тъкмо щеше да отговори, че би трябвало да знае, когато продавачът се показа отново. В ръцете си държеше малка кутия, която изглеждаше като скована от летви за паркет. По капака й имаше изрисувани птички и звезди.
– Така. – отвори кутията и извади от нея странна плетеница от висулки. Около кръг от червено дърво бяха окачени различни по дължина и цвят парчета корда. За тях бяха завързани най-различни неща – светлосиньо перо, малък червен кристал, пръстен от някакъв черен като катран метал, лунен камък и други подобни. В средата на колелото беше изплетена паяжина от много тънки нишки, в центъра на която имаше изкуствен паяк.
– Еха! – Касиди оглеждаше странното нещо с голям интерес.
– Този капан трябва да се закачи над леглото Ви, млада госпожице. Виждате ли малката камбанка най-отдолу?
– Да.
– Тя е знак за кошмарите да стоят далече. Ако все пак са толкова упорити, тогава ще се залепят на паяжината и паякът ще ги изяде. Все едно са мухи.
– Той истински ли е?
– Да. Сега спи. Това е специален вид паяк – храни се само с лоши сънища.
– А когато спра да ги сънувам? Ще умре ли?
– Не, разбира се. – мъжът се усмихна. – Ще заспи отново. А и сънищата вече няма да стигат до Вас, ще спират пред капана.
– Наистина?!
– Честна дума. Може да Ви трябва около седмица, докато започнете да вярвате на капана и той да почне да действа. Следващите няколко дни може пак да сънувате нещо, което да не Ви хареса, но ще усетите, че вече не Ви е страх, после, че това не са истински неща. Може дори белият мъж и жената в черно да започнат да се страхуват от Вас. А после ще изчезнат.
– Завинаги?
– Докато не ги повикате отново.
Анди извади портфейла си. Цената беше направо символична за такава изработка. Продавачът опакова кутията и ги изпрати с усмивка.<

***

Улиците бяха покрити с преспи току що навалял сняг. Обувките му скърцаха по паважа докато вървеше. Наоколо нямаше жива душа. Не биваше да е така. Трябваше да има хора, които да се прибират от работа. Трябваше да има влюбен двойки, които да се разхождат по алеите на парка. Дори бездомниците бяха изчезнали.
Албиносът започна да се оглежда с тревога. Нещо не беше наред. Приближи се до ъгъла, където беше убил онзи чиновник. Приведе се и докосна мястото, където трябваше да има кървава локва или поне следи от нея. По пръстите му премина ток, все едно беше бръкнал в акумулатор. Дръпна се и разтри изтръпналата си до рамото ръка.
– Бяхме осъдени да не се видим повече.
Албиносът се обърна и видя жената в черно. Вятърът развяваше дългите й коси и парцаливите поли на роклята й.
– Пандора.
– Оберон.
Виждаше я за пръв път от толкова много време. Свали балтона си и я наметна с него, защото тя замръзваше.
– А сега какво?
– Не знам. Нещо се е променило.
– Недоволна ли си?
– Какво искаш да кажеш?
– Аз поне се радвам, че отново се срещаме.
– Сигурно.
– Липсваше ми.
– Ти нямаше душа, не можеш да усетиш липсата на когото или на каквото и да било.
– Все още си ми сърдита.
– Не, вече нямам сили да се ядосвам или да се сърдя за каквото и да било.
– Нека отидем някъде на топло. Ще измръзнеш.
– Мъртви сме, Оберон. Не мога да измръзна, даже и да искам.
– Е, добре, за мое успокоение.
Тя вдигна рамене с безразличие. Той ги обгърна с ръка и двамата тръгнаха назад по улицата.

***

Страниците започнаха да се прелистват с бясна скорост. Разнесе се прах и миризма на стара пожълтяла хартия. Думите се гонеха по редовете и прескачаха от лист на лист. Изреченията се гърчеха като отровни змии, които търсеха в кого да впият зъби.

– Нещо се е променило! Нещо се е променило!
Виковете се разнесоха из библиотеката. Монасите се разтичаха между рафтовете. В центъра на подобната на катедрала сграда се намираше подиум като олтар. На него беше положена Книгата на осъдените души. А сега тя се прелистваше от само себе си, изтриваше истории и рисуваше нови.
– Кои души са били освободени?
Писарят изкачи стълбите и положи ръце върху корицата на големия, подвързан с кожа том, който тъкмо се беше затворил с трясък.
– Не са свободни. Поне засега. – очите му се обърнаха, оставяйки само бялото отвън. – Оберон и Пандора. Намерили са се.
– Но как е възможно? Беше отредено да бъдат разделени завинаги. Трябваше да бъдат поставени в различни преносители.
– Не е станало.
– Как, как!!! – над множеството се понесе тревожен ропот.
– Някой е направил грешка. Детето е само едно.
– Но защо сега?
– Максимилиан се е намесил. Няма друго обяснение.
– Максимилиан беше прокуден. – силен глас прокънтя в сградата. Архибратът изкачи стълбите и застана до писаря. – Неговото име вече не се споменава. Той е мъртъв за нас.
– Но той е единственият...
– Как може да се е намесил?
– Не зная. – Писарят отдръпна ръце от Книгата. – Но Оберон и Пандора са се намерили. И ако отново постигнат мир помежду си, ще възкръснат.
– Това е недопустимо.
– Трябва да намерим приносителят.
– Това е забранено... забраната... – монасите започнаха да се споглеждат с ужас и да шепнат.
– Не можем да им позволим да се върнат. Ако това стане, ще има и други и Редът ще бъде нарушен завинаги.

***

– Как си, Касиди?
– Много добре, мамо.
И наистина тази сутрин, от доста време насам, момиченцето изглеждаше отпочинало и весело.
– Нямаше кошмари? Нито белият мъж, нито жената в черно?
– О, тях ги имаше.
Анди вдигна очи от доклада, които дописваше. До преди два-три дни самото им споменаване можеше да я разплаче. А сега като че ли й бяха забавни.
– Как така?
– Продавачът беше прав. Вече не ме е страх от тях.
– Така ли? – Ема и Анди се спогледаха.
– Да. Те само са искали да се намерят. Търсели са се толкова дълго време.
– И?
– Срещнаха се. Той се казва Оберон, а тя – Пандора.
– Наистина ли?
– Да. Мисля, че са били наказани да бъдат далече един от друг. Сега, като се събраха, няма нужда да бъдат лоши.
Ема погледна Анди въпросително, но той само вдигна рамене. Нямаше обяснение, но за какво ли му беше? Стига малката да спеше спокойно, нямаше особено значение какво сънува.
– Значи капанът помогна?
– Май да.
– Да го оставя ли да виси над леглото ти?
– Да, моля те.

***

Мъжът подмина къщата с усмивка. Още един от капаните му беше подействал. Но обикновено ловеше лоши анимационни герои или съседското куче, което лае нощем. Този път се беше изпречил пред плановете на Ордена. И със сигурност щеше да си понесе последствията, ако го намереха.
Чу плясък на криле и се обърна. На клона на черешата в двора на семейството беше кацнала кукувица.
" Значи са пуснали разузнавачите си. Търсят преносителя."
Кукувицата извърна глава и се втренчи в него. Стори му се, че кимна с разбиране и после излетя. Беше открила него. Скоро детето щеше да има нужда от повече от защита срещу кошмари.
Закрачи по улицата. Трябваше да се върне в магазина и да се подготви. Беше на живот и смърт – познаваше архибрат Марвъл и решимостта му да пази разпоредбите в Книгата на всяка цена. Дори и тази цена да беше невинен живот на смъртен – нямаше да прави тази жертва за пръв път.<

***

– Архибрат Марвъл? – гласът беше плах и тъничък. Мъжът вдигна очи от страниците на тома, който четеше. На ръба на масата беше кацнала една от най-умните му кукувици. И глас беше силно казано. По-скоро беше импулс на съзнанието на птицата, който ставаше преднамерено насочен поток от данни чак след дълго обучение. Пред очите му, подобно на цветните стъкълца на калейдоскоп, запрескачаха образи – гори, поляни, градове. После по-конкретно – квартали, улици пресечки, къщи, къщата. В миг замря – омразното лице на Отхвърления изплува сред останалите картини. Не беше се променил изобщо.
– А детето?
Подобията на снимки започнаха да се местят и пренареждат. Но единственото, което получи, беше прозорец с матово стъкло, през което се виждаха три силуета. Нищо повече.
– Кое е детето?
Птицата се обърка. Не можеше да посочи нито адрес, нито име, камо ли лице. Архибратът се отказа. Ръсна шепа зърна пред нея и разтри слепоочия с върховете на пръстите си. Остаряваше. Мисълта не беше приятна, но нямаше как да отрече фактите. Времето не щадеше никого.
"Освен Максимилиан, както изглежда."
Трябваше да се примири с намесата на Отхвърления. Явно беше писано пътищата им да се пресекат отново.
– Джулиус, ела тук, ако обичаш.
След секунда в стаята влетя тантурест мъж на средна възраст.
– На Вашите услуги, Архибрат Марвъл.
– Писарят беше прав. Трябва да открием Отхвърления.
– Да го открием? – мъжът започна да кърши ръце.
– Да го открием, да разберем какво е намислил, да го спрем и да възстановим Реда.
– Но как?
– За тази цел сме обучили асторите, нали?
– Но, Ваше светейшество, асторите? Не е ли малко прекалено?
– Прекалено? – Марвъл го стрелна с металическите си очи.
– Искам да кажа... – Джулиус запелтечи. – Все пак те се използват само за крайни случаи. Имат голяма склонност към разрушение и....
– Книгата започна да се променя. Редът беше нарушен. Скоро устоите на това братство ще се сринат. – при всяка следваща дума Марвъл се надигаше по малко от креслото си. – По-крайно от това не се сещам. – вече беше прав и се извисяваше над дребния монах.
– Както наредите, Ваше светейшество.
– Прати асторите да намерят Максимилиан. Не един или двама. Искам всичките тринадесет по петите му.
– Всички?
– Всички!
– Ще бъде изпълнено.

***

– Мина много време.
– Не достатъчно.
– Мразиш ли ме?
– Не.
– Тогава?
– Вече няма никакво значение.
Оберон и Пандора бяха седнали на един диван пред камина, в която гореше огън. Беше натрошил цяла маса, за да го запали. Пандора все още беше увита в балтона му, свита на кълбо. Беше положила глава на рамото му, точно както някога.
– Какво ще правим сега?
– Не знам. Нещо се е объркало. Гладна ли си?
– Малко.
Сякаш по команда вратата на един шкаф се отвори. Стана и надникна вътре. Беше пълно с пити кашкавал, салами и консерви.
– Това вече е странно.
– Да, все едно са чакали само нас.
– Оберон?
– Кажи, мила.
– Къде сме? Какво стана с нас?
– Ами... – взе една пита и отряза малко кашкавал, докато мислеше. – Не съм сигурен. Умряхме, това го знаем. Спомням си, че ни осъдиха да бъдем вечно разделени. Но къде точно...
– Какво ти беше отредено да вършиш?
– Да убивам за пари. Получавах поръчка, изпълнявах я и толкова.
– Не много по-различно от това, което правеше преди.
– Ами ти?
– Аз пък забавлявах мъжете за пари.
Настъпи тягостно мълчание. Тишината буквално кънтеше от напрежение. Никой не искаше да зададе истинския въпрос – струваше ли си? Струваше ли си да обрекат душите си на подобно страдание, само заради няколко мига щастие тогава?
– Пак бих го направил.
– Кое?
– Да избера теб пред тях. А ти?
– Аз нямах особен избор.
Оберон сведе глава. Въпреки, че не ги виждаше, усещаше как очите й го изгарят.
– Съжаляваш ли?
– Имаше дни и нощи, когато съжалявах. Надявах се следващия, които влезе през вратата, да си ти или поне някой, който те познава. Да знае къде си. После вече нямаше значение.
– Търсих те.
– Сигурно. Но ни беше отредено друго... жадна съм.
Той разкопча ръкава на ризата си и го запретна до лакътя. Сряза вената си и я поднесе към устните й. Уети зъбите, които се впиха в плътта му като остри игли.
– Пий, пий любов моя.

***

"Доста бързо ме откриха."
Максимилиан проследи пътя на сенките, които обикаляха около магазина. Не можеха да влязат, поне не още. Но не можеше да държи това място вечно затворено. Защитите му се поддържаха не само от собствените му умения, но и от вярата на хората, които идваха тук да търсят решение на проблемите си. Някои не бяха сигурни в началото – какво да поискат, дали това е точното място. Други идваха с ясната представа какво им трябва. Но никой не купуваше без поне малко да вярва в това, за което си дава парите. Като например пастрокът на детето-приносител. Той беше подхвърлил идеята за капан за сънища просто на шега. Но малката Касиди беше вдъхнала живот на мрежата.
Марвъл беше изпратил всички астори. Нямаше друго обяснение. Но защо наоколо се навъртаха само седем? Нима се надяваше магическото число да помогне на черните демони?
"Или са тук само за параван? Ами ако са погнали момичето?"
Мисълта го накара да се разтрепери. Къщата не беше защитена от друго, освен от собствените сили на Касиди. А тя още дори не ги съзнаваше. Тя беше уникален приносител – можеше да въздейства с волята си върху душите, заключени в съзнанието й. А това, че той беше затворил там една от най-силно свързаните двойки, които беше виждал, й помагаше още повече. Ако само знаеше още от началото на кого поверява съдбата на Пандора и Оберон. Но въпреки всичките му усилия не успя. Едва беше успял да подреди нещата така, че да заличи намесата си....
– Добър ден.
Не беше чул вратата. Пред него стоеше момиче на около шестнадесет години.
– Добър ден, госпожице. – по навик се усмихна учтиво. – Как мога да Ви помогна?
– Като ми продадете беладона, арсеник, стъкленица змийска отрова – за предпочитане от пепелянка. Също ще ми трябва сяра на кубчета, хаванче и две бучки тамян. Да Ви се намира спиртна лампа?
Максимилиан се опули насреща й. С толкова съставки можеше да изтрови цяло село!
– Простете за въпроса...
– Не Ви влиза в работата. – и посочи малкия пергаментов свитък, който Максимилиан беше закачил на стената зад тезгяха, който гласеше: “Клиентът винаги е прав. Ние сме на вашите услуги."
– Все пак трябва да запиша името Ви. Законът ме задължава, тъй като можете да убиете някого.
– Няма Ви нито в един регистър или система.
– Как така? – Асторите! Това беше за отвличане на вниманието.
– Моля дайте ми съставките, нямаме много време.
Нещо го накара да се подчини. Струпа всичко, което веднага започна да смесва и стрива. Наоколо се разнесе натрапчива миризма. Грабна няколко от малките капсулки, които Максимилиан беше поставил на тезгяха и ги напълни.
– Пуснете ги вътре.
– Моля!
– Пуснете ги вътре.
– Какво по...
– Доверете ми се.
И сякаш по поръчка вратата се отвори и вътре влетяха две сенки без лица. Момичето грабна две капсулки и ги метна с отработено движение. Когато се пръснаха в гърдите им, съдържанието им задимя и заприлича на киселина. Сенките запищяха, едната, която явно беше понесла по-голяма доза от сместа, се строполи на пода в предсмъртен гърч. Другата захвърли наметалото си и избяга.
– Леле! Как...
– Всяка страна има своите козове.
– Не разбирам.
Момичето се усмихна и заотстъпва към вратата.
– Тук е друга реалност. Срещат се противоположности, сблъскват се и се разделят. Но тук има и железен баланс. Ако едните имат скрито оръжие, на другите също следва да се предостави такова. На Вас просто Ви беше нужно предимство сега. Иначе в живота на смъртните, които са родени тук, причините и следствията се подреждат поравно.
Максимилиан с изумление отчете факта, че с всяка следваща стъпка момичето избледняваше.
– А следващия път, когато аз имам предимство?
– Те са агресорите. И са повече. Те се опитват да променят хода на нещата.
– Както направих и аз преди време.
– Това е било на Хелиус. Там ние не се бъркаме. Не ни касае. Стига да не рефлектира непосредствено върху нашите дела.
– Кои сте вие?
– Мъртвите, които чакат прераждане. В последно време контингентът ни е силно ограничен, но все още се навъртаме наоколо. Ние се грижим светът да се движи в приемливи граници.
– Много благородно.
– Егоистично. Искаме да живеем поносимо на относително приятно място, когато се преродим. Това е, няма възвишени подбуди.
– А...
– Вероятно ще се видим отново, да. Забелязах, че следяхте внимателно какво правех. Това ще бъде вашето нечестно предимство.
Когато отвори вратата, образът й се разми в слънчевите лъчи. Останаха само прашинки, които се виеха в правоъгълния отвор.

***

– Кои сте вие?
Асторите подскочиха. Пред тях стоеше петгодишно момиченце, облечено в пижама с десен на слончето Дъмбо. Гледаше ги с интерес и местеше очи последователно от единия на другия.
– За мен ли сте дошли? – те само кимнаха. – Аха.
Сенките започнаха да се споглеждат. Неусетно оформиха кръг около детето и бяха готови да го грабнат.
– Не бързайте толкова.
Оберон стоеше между тях както преди години, когато предвождаше войнството. Имаха време само да отстъпят крачка назад преди катаната му да блесне и да отсече главата на единия. Останалите се отдръпнаха и изчезнаха в тъмнината. След тях остана само далечния глух плясък на криле. Колкото до тялото, то започна да се топи като кубче лед на гореща ламарина. Оберон се обърна и съгледа босото момиченце, което го наблюдаваше любопитно.
– Как...?
– Поздрави Пандора от мен. – замисли се за миг. – Не съм искала да живеете така.
– Нямаш никаква вина, хлапе. – думите му бяха чужди, все едно друг беше проговорил вместо него. После направи нещо също толкова непривично – протегна ръка и погали детето по главата. Мигна само за секунда и пак беше пред камината.

– Какво стана? Къде изчезна?
Пандора се беше дръпнала встрани и го гледаше подозрително.
– Видях приносителя ни.
– И?
– Момиченце на около пет години. И знаеш ли... – усмихна се вяло. – прилича много на теб и ти праща поздрави.
– Значи знае за нас?
– Очевидно. Наскоро се е научила да контролира съзнанието си на такова ниво.
– Случвало ли се е преди?
– Поне аз не съм чувал.
– А ти как се озова навън?
– Призова ме. Асторите са я намерили.
– Разбрали са...
– Да, Марвъл сигурно ще иска да ни затвори в нечии по-безопасни за Реда сънища, а нея да изучава.
– Усещам неодобрение в гласа ти.
– А аз – ирония в твоя.
– Звучиш все едно ти пука.
– Аз...Пандора, тя е просто хлапе.
– До сега не е имало особено значение, Оберон. Размекваш се.
– Е, не си представях отвъдното точно така.
– Променяш се. И не съм сигурна, че това ми харесва.
Нямаше какво да й отговори. Можеха само да стоят в неловко мълчание. Знаеше, че никога няма да му прости. В последния миг той все пак беше избрал ордена, честта пред нея. Умря, както беше живял – като астор. Остави я там, сама, изправена срещу жреците. На жените не се позволяваше да изберат смъртта си. В очите на братята те бяха предмети, с които можеха да правят каквото си поискат. А това, че предводителят на техните свети войни беше паднал в "измамните мрежи на женското й коварство", както ги бяха нарекли те, беше още по-ужасно престъпление.
Протегна ръка да отметне кичур коса, който се спускаше през лицето й. Тя само го перна през пръстите и стана от дивана. Погледна го с отвращение и излезе от стаята.

***

– Провал! Това дете е убило астор! А и Максимилиан е намерил някакъв начин също да се разпише! Как? Как е възможно?
– Силите ни отслабват далеч от Хелиус, Ваше светейшество.
Асторите бяха коленичили, свели глави, не смееха да мръднат. Гневът на архибратът можеше да ги изпепели за миг. Тук той беше всемогъщ.
– А аз какво да направя?
– Книгата.
– Какво "Книгата"?
– Тя... – за пръв път гласът на астора се разтрепери. – С нея ще можем да победим Оберон.
– Оберон?!
– Той пази детето.
– Тя може да го призовава?
– Да.
– Ще дойда лично.
– Може да е опасно.
– Искате Книгата, а тя не може да напуска Хелиус без монах, от когото да черпи сили. Надявам се не очаквате да ви я поверя.

***

" Това не е на добре."
Максимилиан огледа с тревога небето. Купести облаци се събираха чак до хоризонта, а според прогнозата трябваше да бъде слънчево и топло.
– Чудиш се какво не е наред ли?
Обърна се и видя душата, която му беше помогнала веднъж.
– Ще ми кажеш ли?
– Има голямо разстройство в баланса. Центърът на силите се измества.
– Какво значи това?
– Този свят е бил винаги в периферията на магията. Някога е имало създания – таласъми, елфи, вампири и върколаци, но те са изчезнали и живеят само в легендите на хората. А сега насам се спуска толкова много вълшебство, че земята се тресе.
– Как го обясняваш?
– И сам можеш да се сетиш. Какво е достатъчно мощно, че да промени самата тъкан на времето?
– Не, не може да бъде. – Максимилиан седна на пейката и скри лице в шепите си.
– Точно така.
– Марвъл не би преместил Книгата. Знае какъв е залогът.
– Може и да знае по принцип. Но сега е заплашено самото съществуване на ордена му. Не за пръв път властник ще постави всичко на карта, за да запази положението си. Прекалено е да искаш от смъртен да предпочете другите пред себе си.
– Но защо му е книгата?
– Защото иска да възстанови реда. А тук асторите са почти безсилни – хората не вярват в магии, което превръща непобедимите ви войни в шепа смешници с наметала.
– Откъде знаеш толкова много?
– Налага ми се. Ще забравя всичко това, когато дойде денят да получа ново тяло. Сега обаче няма как да изпълнявам отредената ми функция, без да знам.
– Как мога да ги спра?
– Кого?
– Марвъл и асторите.
– Унищожи Книгата.
– Как?! Да унищожа източника на реда и съществуването? Невъзможно!
– Книгата е само символ. Редът го е имало и преди нея. Тя не черпи сили от самата себе си, а от братството. Ти вече направи първата стъпка.
– Искаш да се отрека от всичко, в което са ме учили да вярвам?
– Ти вече се отрече. Не случайно си Отхвърления.
– Какво трябва да направя? Ами ако не успея?
– Тогава ще се намесим ние. Но ще бъде по-добре да не го правим. Иначе промените ще бъдат радикални.

***

Книгата беше преместена. Цялото братство се затвори в килиите си и започна да се моли, да чертае магически знаци и да заклинава. Архибрат Марвъл беше най-могъщият от тях. Най-великият от поколения. Щом той беше решил да вземе светинята, значи така трябваше. Асторите, които бяха оцелели, бяха изпратени на земята, за да го пазят.
Един ден, като че ли от нищото, на една алея в градския парк се появи странна група. Единадесет високи и стройни фигури в тъмни наметала и ками в коланите си бяха заобиколили прегърбен старец в монашески одежди. Той носеше в ръцете си голяма, подвързана с кожа книга, която изглеждаше тежка и много стара. Монахът също създаваше усещане за древност. Набразденото му лице беше безизразно, а от очите му като че ли се стелеше тъмнина. Студ се спусна из парка, дъжд забарабани по улиците и покривите. Хората се затичаха да търсят подслон като мравки.
– Мика, ела тук.
Старецът се загледа в малкото момче, което тичаше по алеята към тях. То беше обърнало глава към майка си, която му правеше някакви знаци, които трябваше да го накарат да се върне. Детето погледна напред тъкмо миг или два преди да се блъсне в един от асторите и се закова на място.
– Мика! – гласът на жената внезапно се изпълни с отчаяние. Старецът се усмихна злобно – майките винаги усещат, когато децата им са в опасност.
– Върви при майка си, Мика. – кимна на детето, което само зяпна от изненада, завъртя се на пети и хукна.

Кукувици летяха из небето. Архибратът прати всички свободни птици, защото имаше нужда от колкото се може повече очи, които да търсят детето и да следят за действията на Максимилиан. Нямаше съмнение, че той ще се опита да го спре. И дори започваше да се чуди защо Отхвърления не беше предприел нищо до този момент.
– Не правете нищо без изрична заповед.
– Разбрано. – асторите образуваха каре около него, за да го предпазят от всяко посегателство.
– Това място... – архибратът мърмореше под нос, докато вървеше. – Това място източва много сили за кратко време. Нищо, ако съдържа поне малко магия в себе си, не би могло да изкара дълго тук. Той как го прави...
– Извинете, какво казахте?
– А, нищо. Анализирам положението. Кога ще стигнем до къщата на детето?
– Днес то не е у дома.
– Къде е?
– На място, наречено "детска градина".
– Да вървим.

Бурята се засилваше. Те бяха единствените, които все още кръстосваха улиците. Наметалата на асторите бяха мокри и плющяха, а вятърът издуваше расото на архибрата. Навън вече беше притъмняло, когато стигнаха ниската постройка с градина и площадка за игра. По варосаните стени бяха изрисувани различни приказни герои, цветя, слънца, къщички и какво ли още не. Но в призрачния полумрак очите им все едно ги следяха и усмивките се превръщаха в злобни гримаси. От прозорците се лееше мека жълтеникава светлина, а вътре детски гласчета пееха нещо.
– Намерете детето и ми го доведете.
– Разбрано.

Три сенки останаха с архибрата, докато останалите осем се втурнаха вътре. За миг единственото, което се чуваше, беше дъждът. След това се надигна ад от писъци.
– Ето я. – един от асторите изскочи през най-близкия прозорец с малко момиче в ръце. Касиди дори и не се опитваше да се бори с него.
– Значи ти си приносителят?
– А?
– Знам, че знаеш за какво говоря.
– Вие ли сте ги затворили?
– Аз.
– Сигурно ще искате да ги видите.
– Какво...

Оберон и Пандора се появиха пред Марвъл и той ги виждаш толкова ясно, както някога, когато бяха коленичили в очакване на присъдата си. Асторите заобиколиха архибрата, за да го предпазят.
– Марвъл...
– Дойде времето да приключа с вас, Оберон. Не бойте се, няма да боли.
Разтвори книгата и започна високо да чете заклинания. А времето спря. Или се забърза. Никой не беше сигурен. Но като в просъница Оберон се нахвърли върху асторите, а Отхвърленият се появи от някъде с дяволските си капсули. Децата вътре пищяха...
След това, без никаква видима причина, времето отново се върна в руслото си. Около Марвъл се търкаляха труповете на няколко от асторите, Касиди се беше свила до стената, а между него и нея стояха Оберон, Пандора и Максимилиан.
– Както някога. Прегрешилите и техният покровител.
– Не както някога. – Максимилиан пристъпи напред. – Дай ми Книгата.
– И какво те кара да мислиш, че ще постъпя така?
– Ще те пуснем, ако съдействаш.
– Това предполага, че ме е страх от теб, Отхвърлени. А не е така.
– Значи трябва да променим това. – Оберон с спусна към Марвъл. Но беше спрян в последния миг. Пандора го хвана за врата и го запрати към стената. – Какво...
Но преди някой да успее да направи каквото и да било подивялата от ярост и жажда жена откъсна главата на един от асторите, изкорми друг и смачка на топка третия. Вярно. Тук силата им беше едва една стотна от действителната. След това просна Максимилиан на земята и размаза с крак гръдния му кош. Светлината в очите му изгасна с нямо изумление. Оберон едва се надигна, когато получи още един удар. Като в някакъв кошмар видя Пандора да се приближава до детето. Главата на Касиди се търкулна на земята и спря в краката му.
– Пандора?! Защо?! Какво?!
Но съществото, което се надвеси над него, не беше тя. Лицето й беше изкривено от злоба, а от устните и зъбите й се стичаше кръв.
– Ти ме остави! – дори гласът й беше различен. – Сега е мой ред.
Той умря. Отново. Но този път беше завинаги. Беше умряло не тялото, а душата. Нямаше нищо, което да остане.
Тя пристъпи към Марвъл. Той затвори Книгата и я остави на земята.
– Ще ме убиеш ли?
– Да.
– За отмъщение ли?
– Не. Книгата вече е моя. Най-сетне ще мога да си избирам сама как да живея.
– Разбирам.
Старецът затвори очи. Краят настъпи бързо. Кръвта му оплиска кожените корици, които зацвърчаха като посипани с киселина.

***

Захвърли големия увит в хартия и тиксо пакет дълбоко в дупката. Но дори и от най-мрачния ъгъл на трапа кутията като че ли му се хилеше злобно. Хвана лопата и започна да го зарива с пръст. Щеше да си върне за всичко. Нямаше да позволи още някой да пострада. Докато купчината пръст намаляваше, тревогата му също се стичаше някъде по стените на дупката. Нощта беше тъмна и безлунна, беше студено и влажно. Нямаше начин някой да го е видял. А от калта скоро щяха да изпълзят червеи и да изядат заровеното.
Анди се огледа още веднъж, след което се обърна и се запъти прегърбен към... и той не знаеше. Вече нямаше дом, нямаше семейство. А някога беше имал жена и дете.