Наивитетът
на историята за 18-годишния Джамал (Дев Пател), прекарал детството
си из улиците на Мумбай, чиято единствена цел в живота е да бъде с любимата
(Фрида Пинто), е умилителен насред грубия капиталистически дух на съвремието.
Сюжетът, изобилстващ от щастливи съвпадения и стечения на обстоятелствата, предполага
филм тип приказка, заредена със сладък сироп, демек нещо в стил Елизабеттаун
на Камерън Кроу или дори Форест Гъмп на Земекис. Ударът идва
с това, че вместо човек да си получи чийзи захаросаната дажба, значителна доза
графичен реализъм го цапардосва по главата. И както се е носил по розови облаци
с Форест Гъмп-очаквания, блатото на сивотата, безнадеждността
и мизерията започва да го тегли надолу в прегръдка, от която няма откопчване.
Най-лошото в случая – благодарение на непрекъснатите ретроспекции – е, че това
колебание в двете измерения – "магически приказно" и "реалистично
грозно" – се запазва през целия филм. Сякаш хората, работили над Беднякът
милионер, са били вдъхновени и от гореспоменатите романтични леки филми,
и от City of God на Фернандо Мерейес или Amores Perros
на Иняриту.За мен хибридът, който се е получил, е безкрайно неудовлетворителен, тъй като за да се съчетаят два толкова глобално противоположни жанра, са се наложили безчет компромиси и в крайна сметка филмът не е нито "магическа измислица", нито "критичен поглед" върху живота из улиците на Индия. Бих го оприличила на възможен резултат от евентуален опит на Тим Бъртън да сътвори военна драма за Втората световна, примерно.
И зачеквайки темата "реалистичен поглед" върху Индия... е, аз съм била там, на онези, същите места, които филмът показва, и мога да ви уверя, че по десетобалната за реализъм Беднякът милионер посмъртно не може да чукне повече от 4. Ако искате да видите как се живее там и как протича ежедневието на населението, изгледайте филма на Мира Наир, Salaam Bombay.
Ако пък разгледаме лентата на Бойл като непретенциозно "парче", което не се стреми към документалност (макар че, Бога ми, идеалният монтаж и много добрата режисура на Дани Бойл предполагат именно това), а го пуснем в категорията "Ми, те хората правят почит към Боливуд и може да се разглежда като стандартна такава продукцийка", то едва ли най-слабите и недоизмислени неща във филма щяха да са чисто индийските. Значи от една страна разполагаме с: британски индиец с отчетлив шотландски акцент в главната роля; един от най-уважаваните индийски актьори, сведен до човешка пародия; удивителен композитор като А. Р. Раман, чиито други филмови мелодии почти винаги бих успяла да свържа с конкретно заглавие, предлагащ музика, която се забравя с излизането от киносалона (е, добре де – имаме си Jai Ho като песен поне).
В противоположния корнер обаче присъстват стойностните неща от филма –монтажа, операторската работа, режисурата, ужасно якият звук. Само че те, изненада! изненада!, са чисто английски (тук е мястото да се признае, че все пак най-ултра готиното нещо – хлапетата, са си индийски).
За мен не е чудно, че самите индийци презират сърцато Беднякът милионер – той не би могъл да задоволи нито една от двете каузи, които претендира, че защитава. Не прави очакваната реклама и почит по адекватен начин, защото британското изглежда далеч по-страхотно от индийското, и не повдига съзнателност относно проблемите в държавата, просто защото те са докоснати по неточен начин.
Лошо е, че нещо, което някога като проект на хартия даваше заявки, че ще е интригуващо, е свършило като Мемоарите на една гейша – бозаво, неубедително, кичозно произведение, което се точи в продължение на малко над два часа и е придружено с кошмарни изпълнения. Като доказателство в подкрепа на тезата ми могат да се вземат неща като присъствието на развален английски в двете продукции, пресъздаването на наситени, дълбоки емоции от страна на главните геори (Жан Дзий и Дев Пател, съответно) посредством пулене като кошута пред автомобилни фарове с полуоткрехнати устни, ужасна химия между актьорите в любовните им сцени. Не на последно място, съвпадение на реплики в ключови моменти: "Can't you see? Every step I have taken, …has been to bring myself close to you" (следва целувка) = "I knew you`d be watching. This is our destiny" (следва целувка). Неопровержимо е, че в края на Мемоарите липсваше кабуки танц, от което продукцията е изгубила.
С две думи: Беднякът милионер е представата на западния човек за изтока, опакована в недотам удачен целофан.