Учудващо
за мен, в най-новия филм на Хауърд, Фрост/Никсън, създаден
по едноименната пиеса, тези три неща ми бяха спестени. Факт е, че с него той
се завръща към любима своя тема – масмедиите – но за разлика от Вестникът
и Ед ТВ, тук си личи осезаемият му стремеж... да не се бърка
по какъвто и да е начин с мелодраматични моменти в историята. Всъщност, на пръв
поглед Хауърд просто е оставил актьорските изпълнения и силата на самата пиеса
като литературен материал да си кажат думата и да излязат на преден план, докато
той е потушил режисьорските си пориви и е заел поддържаща позиция. А дали...Преди няколко години имах удоволствието да изгледам пиесата на сцена. За разлика от други съвременни постановки, тя може да се характеризира с доста отчетлива яснота и линеарност (запазени в сценария). На практика става въпрос за серия интервюта, проведени между британския ток-шоу водещ Дейвид Фрост и бившия президент на САЩ Ричард Никсън в периода след аферата "Уотъргейт". Помня, че бях заинтригувана от хапливите реплики и дозата хумор (неизбежна в случая, имайки предвид, че автор е страхотният британски драматург/сценарист Питър Морган), но те не ми бяха достатъчни, за да почувствам каквото и да е след приключването на шоуто.
Любопитното идва с това, че филмът ме накара да чувствам, и то по завоалиран, непретенциозен начин. Дадох си сметка, че тъй като изпълненията са напълно идентични с това, което бях видяла, а сценарият е почти идеално копие на пиесата (адаптирана от самия автор), то резултатът би трябвало да се дължи на режисурата. Което означава, че Хауърд най-накрая е започнал да снима нормално, внимателно, софистицирано. Изключително трудно е да се представи толкова "сухарска" тема по дозиран начин, който да запази сериозността на темата, и все пак достатъчно увлекателен, че да измъкне произведението от сферата "пиеса за сцена" и да го трансферира в категория "кино". Мисля, че Хауърд се е спрял на идеален подход, а именно да употреби похвати/препратки/алюзии към боксов мач (отново завръщайки се към нещо, в което вече се е пробвал, а именно "боксовата" му драма Късметлията).
Предимно дължейки се на режисьорските хрумвания, идеалния оператор, много чудесните композиторски хрумвания от страна на Ханс Цимър и великолепния монтаж, Фрост/Никсън е нещо надминаващо класния актьорския спаринг между Франк Лангела и Майкъл Шийн, което характеризираше пиесата. И Лангела, и Шийн са изумително подходящи за съответните си роли, като подходът им към изпълненията е напълно контрастиращ, което допринася за подсилването на лайтмотива за двубой и опозиция, който беше един от централните. Хубавото е, че се създава предпоставка за осъзнаването и на двете позиции, както и че не се търси "съчувствие", а по-скоро "разбиране", което е изключителна рядкост и повечето филми с подобна тематика биха се поддали на нормалното желание за пропаганда.
Като цяло не съм убедена, че Фрост/Никсън е за всеки вкус. Той притежава всички отличителните черти на най-добрите представители на жанра си и ако човек не харесва Вътрешен човек или Телевизионна мрежа, вероятно не би си паднал особено и по него. Това, което си струва да се види обаче, е как режисьор като Рон Хауърд започва полека да прави първи стъпки към стратосферата, обитавана от имена като Алън Пакула и Дейвид Мамет, както и как проблем, който може да се възприеме като "откъснат" от съвременната ни действителност, е поднесен в кохерентна, целенасочена, интелигентна опаковка, на която малцина купувачи биха устояли.