С
огромно удоволствие установих още първите двадесетина минути, че филмите едва
се докосват и като тематика, и като изказ. Това, което можеше да е Бътън
– фантасмагорична красиво заснета измишльотина – всъщност е останало нереализирано
(като изключим красивото, което просто се лее). Бътън е сериозна,
трезва любовна история, занимаваща се по свръх-фин маниер с няколко философски
въпроси като тленността, мястото ни в живота, отговорностите, но преди всичко
"разминаването" между двама души и пропуснатите възможности. Това
са все мъчни и мрачни теми, които много трудно се улавят на целуоидна лента
(макара и в случая да говорим за дигитално снимане), а още по-трудно убеждават
зрителя в своята автентичност и стойностност. Тук се е получило, и то с такава
сила, че в значителна част от драматично заредените моменти усещах буца в гърлото
си (а аз съм човек, който я се разчувства веднъж годишно на филм, я не).Щастието и тъгата вървят ръка за ръка през целия филм (макар и меланхолията да предоминира). Основният сценарист, Ерик Рот (автор и на Форест Гъмп), е взаимствал една-единствена реплика от разказа на Фицджералд и основната идея за мъжът, който се ражда възрастен, но се подмладява с всяка изминала година, за да прекара финалните дни от живота си като пеленаче в съвсем буквалния смисъл на думата. Към историята е прибавена палитра от поддържащи образи, всички от които убедително изиграни, както и другия основен персонаж в Бътън – този на Дейзи, изиграна превъзходно от Ел Фанинг в детски години и от Кейт Бланшет като зряла жена.
Литературният гръбнак на Бътън се опитва на практика да отговори и на въпроса "Ако човек се сдобие с младостта си, когато вече е натрупал достатъчно опит, какво би правил с нея?" С режисьор като Дейвид Финчър нормално би било да се допусне, че той ще предпочете да си задълбае метафизично по тази нишка и непрекъснато ще акцентира на "изключителността" на главния герой. Смайващо, той е загърбил тази перспектива и е предпочел да реализира идеята като съвсем обикновена любовна история (почти в стил Титаник), заобиколена от леко сюрреалистични приказни аспекти. Почти всичко в Бътън е насочено към "обикновеност" на изказа и сдържаност – липсата на разточителни алегории и символи (като изключим един часовник и едно колибри), сепия нюансите на Клаудио Миранда, минималистичния лиризъм в музиката на Александър Деспла, стремежът за незабележимост на CGI и грим. Така е постигнат неповторим ефект на ефемерност, грация, деликатност, "летливост", ако щете.
Всички тези елементи работят към едната цел – да послужат за фон, за импресионистично платно, на което подобно на ярко-червеникави петна да проблясват срещите между Бенджамин и Дейзи. През значителна част от времето те по-скоро се разминават поради една или друга причина, сякаш именно тези разминавания са репетиции за тяхното "засичане" във възможно най-подходящия момент. Едно засичане, което е толкова предвкусвано и отлагано в продължение на близо два часа, че когато най-накрая се получава, носи белега на сюблимност.
Сценографът, заедно с режисьорското въображение на Финчър, и операторът са създали някои от най-болезнено красивите сцени, на които човек може да се наслади (ех, онази сцена, в която Брад Пит съзерцава Бланшет небрежно танцуваща само за него в червена рокля, обляна в лунна светлина…).
Трябва да ви е направило впечатление, че все още не съм споменала нищо за изпълнението на Брад Пит. Рядко съм ставала свидетелка на така овладяно и зряло изпълнение напоследък, като това на Пит. Отчасти за него това е завръщане към образа на Луи от Интервю с Вампир – фрустрацията му, свързана с безсмъртието, е преработена тук и е намерила нов израз. У Пит не може да се открие нито един излишен жест, нито един момент на преиграване. Той е идеалният полюс, противопоставен на Бланшет. Неговият напълно земен Бенджамин си пасва по всички ръбове с нейната доста огнена Дейзи.
Филмът не е лишен от недостатъци и да му се сложи етикет "идеален", вероятно би било прибързано. Трудно ми е да поставя напълно обективна оценка на нещо, което усетих по толкова странно "собствен" си начин. Дали заради актьорите, или копнежа и меланхолията, а може би заради мрачността на изказа и откриването на магическото в дребните детайли от ежедневието, но Бътън е чудовищно "мой" филм, или казано с други думи – ако аз бях направила филм, може би щеше да изглежда така.