Странният
случай с Бенджамин Бътън е от онези филми, за които предварително знаеш
точно дали и колко ще/няма да ти харесат. Може би не си го признаваш
или дори не го осъзнаваш, но винаги си наясно. Или поне моето усещане е такова,
когато стане дума за подобни леко приказни, малко епични, много драматични и
красиво заснети филми. И този път то за съжаление не ме подведе, защото новото произведение на Финчър за мен може да се синтезира в следното описание: пълно с великолепни сцени и елементи, но интензивно скучно. Историята на растящия наопаки Бенджамин сама по себе си всъщност не е особено интересна и ако се изключи великолепната визия и атмосфера, както и няколкото страхотни сцени, филмът просто няма какво да предложи.
Историята накратко – точно в деня, когато приключва Първата Световна Война, се ражда едно доста необичайно бебе. Отвратен от уродливия му вид и с разбито сърце от смъртта на жена си по време на раждането, Томас Бътън (Джейсъм Флеминг) изоставя новороденото пред стълбите на един дом за стари хора. Там го намира управителката – негърката Куини (Таражи П. Хенсън или както там се произнася), която се трогва от вида на клетото създание и го взима, за да облекчи последните му мигове на този свят. Последните му мигове обаче се казват някъде в далечното бъдеще, защото вместо да умре от всичките си недъзи от рождение, детето започва да ги губи малко по малко и докато всички около него остаряват, малкият Бенджамин (Брад Пит, с изключение на няколко финални сцени) се подмладява. Когато е на десетина годинки, той се запознава със седемгодишната Дейзи (във въпросния момент Ел Фанинг, а като цяло – Кейт Бланшет) и останалото е точно каквото всеки би очаквал.
Което е, донякъде, и проблемът. Понеже Бенджамин Бътън предлага точно каквото очакваш да предлага – напрегната любовна история, която минава през несъответствие в годините, стига до "среща по средата", след което отново следва раздалечаване, на чийто фон хората живеят живота си, променят се, преживяват разни работи и накрая филмът свършва с една доста тъжна, ако и силно манипулативна сцена.
Изначално проблемът ми беше не в скоростта, а в динамиката. Не е проблем, че Бенджамин Бътън е бавен филм, проблем е, че е затлачен. На не особено интересни или съществени за повествованието или героите моменти е отделено твърде много време, сякаш Финчър е целял конкретно да направи дълго произведение, въпреки че не е бил сигурен какво точно да сложи в него.
Друг недъг на лентата за мен беше ужасно тромавата и показна символика и назидателност. Колибрито, което освен дето беше много символично като тема на разказ, трябваше да се появи и наяве, при това не веднъж, а два пъти. Историята на часовника на гарата. Разказът за случайностите, свързани с инцидента с таксито в Париж, който беше точно три пъти по-дълъг от нужното, предвид очевидността на развръзката (много красиво заснета между другото). Разните назидателности в стил "човек и добре да живее, умира" и "и да риташ срещу съдбата, накрая пак ше си земеш"... Не знам, възможно е проблемът да е в моя телевизор, но филмът ме остави с наситеното впечатление, че Финчър твърде много си подценява публиката и всичко държи да му е явно и директно, и назидателно.
Въпреки че Бенджамин Бътън не е актьорски филм, а разчита повече на история, за изпълненията в него могат да се говорят само суперлативи. Брад Пит както обикновено играе себе си, но го прави добре и с готин акцент. Кейт Бланшет е болезнено елегантна и изразителна, както обикновено открадва прожектора от всички други, с които се снима, а въпреки че участието на Ел Фанинг е само около пет минути, не мога да спра да се възхищавам на това детенце. Не, че е велика актриса, но е толкова умопомрачаващо очарователна, че умът ми не побира как е възможно някой изобщо да се връзва на претенциите на кака й Дакота.
За камерата, декорите и музиката нямам какво друго да кажа, освен, че са възхитителни. Цялата леко матова, леко позахабена, леко "Началото на XX век" атмосфера е страшно поглъщаща и в страхотен контраст с болницата от 2002 година, където умиращата в преклонната си възраст Дейзи кара дъщеря си (Джулия Ормонд) да й чете дневника на Бенджамин.
Но за съжаление и най-страхотните декори, най-великолепната музика, най-прекрасните актьорски изпълнения не могат да спасят Странният случай с Бенджамин Бътън от тромавата му назидателност и лишена от съдържание история. Може би ако филмът беше с един час по-къс и се беше фокусирал изцяло върху любовната драма между Бенджамин и Дейзи, нещата щяха да са по-различни и страхотните моменти в него нямаше да са изолирани с големи промеждутъци скука. Обаче както е сега, аз поне общо взето съжалявам за времето, прекарано в кино-салона.