Актьорската игра е на ниво. И Даян Лейн, и Ричард Гиър си пасват доста добре на ролите. По някакъв начин това, че те са две позалезли холивудски звезди от миналото, много добре се връзва с образите на двама всъщност харизматични и талантливи хора, които обаче животът е запратил в странни посоки. И в двата случая виждаш старото очарование, но осъзнаваш, че то отдавна не е същото.
Нощи в Роданте е по-скоро драма, отколкото любовна история, на моменти много трогващ, на моменти докарващ почти усмивка през сълзи. И все пак той има един основен проблем – историята. Моето впечатление беше, че сякаш сценаристите са знаели точно каква емоция искат да предизвикат у зрителя, но не и как. Историята е в по-голямата си част много предвидима, а неочакваният край е по викториански драматичен. В сценария има твърде силно изразени клишета, за да могат да бъдат оправдани просто с това, че филмът е класическа история. Самите житейски драми на героите са много добре изиграни, но сякаш не достатъчно добре обосновани. Предполагам, че е излишно да казвам, че действието е бавно; точно в този тип филми, това често дори не е недостатък.
Ако човек обича жизнеутвърждаващи истории, романтични драми и филми за духовно израстване, Нощи в Роданте ще му хареса само заради жанра си. Но ако не е почитател на такива филми, неминуемо ще усети минусите по-силно от плюсовете. Лично на мен филмът ми хареса, но по-скоро като добре прекарани два часа, отколкото като нещо запомнящо се. Това е реплика, която обикновено е запазена марка за леки, забавни и доста плитки филми. Не искам да оставям впечатлението, че Нощи в Роданте е такъв. На практика той е доста далеч от всички тези характеристики. Но макар да не е лек и забавен, той пак носи отпечатъка на един житейски позитивизъм (дори в трагичните моменти), който те кара да излезеш от киното малко по-оптимистично настроен към света.