арчи,
а после се изненадат, когато бокс-офисът има отрицателни стойности, щото никой
не ходи да го гледа. В случая с Джуно, дори фактът, че филмът
спечели Оскар 2007 за оригинален сценарий, не помогна да бъде пуснат по кината
ни в поне донякъде адекватен срок след премиерата си в Щатите. И след като мина
по кината в САЩ още през февруари, ако не и януари, нашите мили разпространители
им щукна да ни го чучнат баш в празничния сезон, насред един тон други работи.А да изпуснеш Джуно е много, много жалко, повярвайте ми. Защото това е един умилително хубав филм. Жизнеутвърждаващ и чаровен по един безкрайно ненатрапчив начин, в него няма екшън, нито някаква особено интензивна комедия, няма си даже драма или какъвто и да било сериозен проблем. При все това по някакъв начин успява да осмисли всяка минута от времетраенето си и когато излезеш от салона, го правиш с усещане за качествено прекарано време.
Шестнадесетгодишната Джуно МакГъф (Елън Пейдж) прави лек фал, когато забременява от най
-добрия
си приятел и съученик Поли Блийкър (Майкъл Сера). Първоначално младото
момиче мисли за аборт, но в последствие решава да износи детето и да го даде
за осиновяване. Така се запознава с младата бездетна двойка Ванеса (Дженифър
Гарнър) и Марк Лоринг (Джейсън Бейтман). И докато бременността
на Джуно напредва, отношенията й с двамата също се развиват, докато не се стига
до странен обрат.С последното, прочее, ви пращам малко за зелен хайвер. Недейте да очаквате големи разкрития, черни тайни или драматични обрати. Истината е, че както казах и в началото, Джуно е един много кротък и мил филм, който разчита на своята човечност и на харизматичната си главна героиня, за да те спечели на своя страна.
А Елън Пейдж е харизматична, при това много. Невзрачната Кити Прайд от X-men 3 се е превърнала в нахакана и устата тийнейджърка с очарователна крива усмивка, която борави с речник на двойно по-голям човек, за което филмът изяде бая критики и обвинения в нереалистичност, но лично за мен е ужасно очарователно. Джуно винаги има какво да каже и винаги го казва по нестандартен н
ачин.
И не е единствена. Диалозите във филма са просто трепач (не случайно сценаристката
Диабло Коуди отнесе Оскара по тоя повод), като се мине през бащата на Джуно
(винаги гениалния Дж. К. Симънс, който имахме удоволствието да гледаме
като Дж. Джона Джеймисън в Спайдър-мен) и се стигне до съученичката
й Лия (Оливия Тирлби), всички герои имат правилните реплики
в правилните моменти.Саундтракът на филма е бижу. Пълен е с песни, които звучат умилително любителски (макар че определено не са), неритмични, с наблъскани твърде много думи в твърде малко място, изсвирени на китара и изпяти полуфалшиво от хора в очевидно пубертетна възраст. Разкош!
И като цяло това е всъщност всичко, което Джуно предлага – топъл и човечен сюжет, разкошна главна героиня и паразитно прилепчива музика. Което, като се замисли човек, май е повече от достатъчно, за да си струва гледането.