Самюел
Дилейни е един от най-мащабните и ключови фантасти на двадесети век. В пъти
по-уважаван, преиздаван и четен извън България от колегата си Роджър Зелазни,
той е може би най-важното име в Новата вълна от шейсетте и седемдесетте. Изненадващо
ли е тогава, че не е издаван като хората в България? Ами честно казано да, за
мен поне е изненадващо. Макар и с по-сериозни претенции за дълбочина (както
и с Dhalgren, която е бивала сравнявана с Одисей
на Джеймс Джойс де...), Самюел Дилейни далеч не е нито непреводим, нито неразбираем.
Всъщност голяма част от книгите му са също толкова леки и приключенски, колкото
и тези на Зелазни.Вавилон-17 хем е, хем не е такъв роман. Носител е на Хюго '66 и е бил номиниран за Небюла '67. Действието се развива в далечното бъдеще, в което два отделни клона на човечеството враждуват помежду си в междузвездна война. Едната от двете страни използва странен код – "Вавилон-17" – чрез който агентите й по някакъв начин успяват да инфилтрират редиците на противника и да саботират важни военни обекти. Правителството на другата страна наема звездния капитан, лингвист, поетеса и телепат Ридра Уонг, която да се справи с проблема. И когато тя разшифрова кода и осъзнава, че това всъщност е език, който превръща говорещия го в предател, но същевременно му дава нови и странни умения, Уонг е изправена пред опасността самата тя да попадне под контрола на Вавилон-17.
Романът на Дилейни, макар и на пръв поглед директен и простичък, всъщност бъка от идеи. На първо място, разбира се, тази за странния език, изобретен от врага. Вавилон-17 се базира силно на популярната хипотеза, използвана и от Оруел в 1984, че езикът влияе силно на мисълта и на това как възприемаме реалността. Не само Вавилон-17, но и други аспекти от романа са подчинени на тази идея. Това ме води към друга безкрайно интересна концепция, която добавя известна приказност към книгата и я доближава до творчеството на Зелазни – призраците. В света, измислен от Дилейни, космическите полети се направляват от строго специфичен екипаж, всеки член на който има специални и доста нестандартни функции. Трима такива членове трябва да бъдат призраци – безплътни мъртви души, уловени с необяснена в книгата технология. Има обаче един проблем – когато те говорят, думите им се регистрират от съзнанието, но веднага след това изчезват от паметта ти. За да заобиколи това, Ридра Уонг автоматично превежда казаното от тях на друг език и по този начин запомня превода, а с него – и казаното от тях.
Не зная доколко горното описва богатството на въображението на Самюел Дилейни. Вселената, която той създава, е може би малко наивна, със сигурност малко приказна и без съмнение много нестандартна. Устройството на човечеството, отношенията между Уонг и хората около нея, мащабите на водения конфликт и средствата, с които се води – всичко това крещи "Нова вълна" по начин, по който само книгите от онази епоха са в състояние да го правят.
Което е една от най-глупавите ми мисли за изминалата година, предвид, че само книгите от онази епоха са "Нова вълна", но се надявам да хванахте смисъла на казаното – Вавилон-17 на Самюел Дилейни е изключително силен роман с великолепни не-изцяло-научни идеи, интересна история, по-голям-от-живота главен герой (каквито ги обичаме и с каквито печели обичта ни и Зелазни, апропо) и неповторимата приказно-фантастична атмосфера на едно бъдеще, което съвременната наука ни е убедила, че няма да се случи, но пък е толкова вълнуващо, че това просто няма значение. Прочетете я, по възможност не в осакатения й превод, а в оригинал. Няма да съжалявате.
Рандъм
Вавилон-17 е сред ранните рамани на Самюъл Дилейни и първият, който му носи осезаема слава сред научнофантастичните среди.
Сам
по себе си този факт е достатъчно интересен, тъй като позволява на читателя
да се докосне до още младия талант и да се удиви на истински впечатляващата,
макар и все още не съвсем овладяна творческа искра. Дилейни е бил на 23, когато
е писал книгата, и това прозира под текста, който е едновременно невероятно
амбициозен, изпълнен с устрем и енергия и дори малко наивен на моменти. При
всички случаи обаче са налице всички нужни съставки за една истински качествена
фантастика и началото на една от монументалните кариери в жанра.Историята и централните идеи във Вавилон-17 са построени върху няколко лингвистични теории, които навремето явно са впечатлили сериозно младия Дилейни. Най-очебийно е влияението на силната хипотеза на Сапир-Уорф, а именно – че езикът предопределя начина на мислене и структурата на отделните езици са отливките, които единствени оформят разсъжденията ни. Теорията в този си вид отдавна е отхвърлена от мнозинството лингвисти, но по-слабата й версия за момента се радва на консенсусно одобрение. А и в случая не е толкова важно доколно са правдоподобни идеите на Дилейни, тъй като авторът изгражда достатъчно ниво на достоверност в книгата сама по себе си и при това го прави с уникален поетически размах и увереност.
В далечното бъдеще технологиите и човечеството вече са нещо много по-различно от онова, което познаваме. Пътувания през хиперстазисните течения, възкресения на мъртвите, общуване с духове, пълна промяна до неузнаваемост на човешкото тяло, масови войни из цялата галактика – това са част от детайлите в пъстрата рисунка на романа. Някъде в нея най-великата поетеса в космоса – Ридра Уонг – се заема със задачата да разгадае тайнствения език Вавилон-17, който се оказва едновременно съвършеното оръжие и безценен логически инструмент. В крачка с поетиката на романа, която струи от всяко изречение и параграф, нищо не спира поетесата да се превърне в странстващ капитан на космически кораб и да се впусне в най-невъобразимите приключения.
Дилейни безспорно се изявява като истински поет на научната фантастика. Думите му са заредени с красота и на места се съчетават в изречения, изтъкани с неподправено майсторство. Дори в този ранен роман си личи колко целенасочено Дилейни е изпипвал гледните точки на героите си, формата и пълнежа на всеки елемент от цялостния текст. Поради ангажираността на романа с езика пък, Вавилон-17 е наситен с постоянни коментари върху неговите свойства и чудатости, а поетеста Ридра Уонг не пропуска случая да вмъкне по някое ценно изречение, като например заключението, че емоцианолният структурен елемент на английския език е параграфът. А цялата тази идейна наситеност и поетизъм са облечени в един истински фантастичен пейзаж, нарисуван с много действие и странности. Книгата си има и слабостите, но това все пак е една от ранните творби на Дилейни. Споменах за наивността (макар и компенсирана от огромни увереност и умение), с която пише за научни хипотези. Може би заради желанието му да пише максимално изчистено, тук-таме романът изглежда леко схематичен и лишен от дълбочина, както и самите герои. Но всички тези кусури все пак бледнеят пред смелостта, с която Дилейни препуска из космоса и човешкото съзнание, пред ловките му заигравки с научно-фантастичното и заредения му с живот език.
Морвен
Вавилон
17 беше първата ми и засега единствена книга на Самюел Дилейни. Честно
казано, в началото ми беше странно за какво толкова са й дали Небюла, пък било
то и в объркания шейсетарски период на историята.Ридра Вонг е най-известната поетеса в пет галактики, в чиято поезия милиарди хора преоткриват себе си. Освен това е и съвършен лингвист. Именно това е причината да я допуснат до секретен правителствен проект, целящ да разкрие шифър, наречен условно Вавилон-17. Това е шифър, предаван след покушения срещу важни личности в съюза, които се случват тайно и неизбежно от години. Ридра Вонг открива, че това не е просто шифър, а език, и разбира къде ще е следващото покушение. Това я кара да събере екипаж и да се отправи към мястото му. Това, което не е предвидила, е изключителността на този език сам по себе си и това какво може да й даде и отнеме той.
Е, добре, разказно така, си звучи направо банално и това не е само заради ограничените ми ораторски способности и полумистичния завършек на абзаца. Но в тази книга има още много. И не става дума само за екшъна и сюжетната развръзка, която сама по себе си е една блестяща идея. За мен много ценни бяха и не толкова развитите и обяснени второстепенни идеи, вмъквани съвсем естествено между действието. Такива неща като самия свят и принципите му, загатнатите предишни истории, развитието на образите. За мен тази книга до голяма степен може да се сравни със самия Вавилон-17 – нещо, разбирането за което постепенно се наслагва от малки неща, но когато го видиш цялото, внезапно осъзнаваш силата му.
Вавилон 17 е една от онези класически фантастики от миналия век, побиращи се в тънки книжки и опиращи се на разширения на научни хипотези (защото като идея Вавилон-17 всъщност е развита и хиперболизирана лингвистична хипотеза, макар да предполагам, че Дилейни може да е стигнал сам до нея, без да има и идея за научната й същност). И същевременно му липсват някои от главните недостатъци на твърдо научната фантастика като недоразвити образи, а наблягане само на идеите, неправдоподобност на атмосферата и т.н. И така, трудно ми е да разбия книгата на блестящи елементи, но като едно завършено цяло е изключителна.