2008-а.
Почнах я с флейм, свършвам я с (почти) флейм. А по средата? Е, имаше и хубави
работи.Малко ми е странно да закривам годината с миналогодишно заглавие, но в момента съм зле зарибена от колегата Роланд по игралните сериали Buffy и Angel и като следствие трябваше да изгледам 12–те им (общо) сезона, което не ми остави много време за аниме. От друга страна, бях планирала статията за Lovely Complex, докато все още можех да мисля и за други неща, освен Спайк (онзи от Buffy и Angel, не онзи от Cowboy Bebop, макар че и двамата имат много общи неща и са ужасно секси като пушат), така че написвайки я, ще се опитам да се върна към онова малко по-трезво и по-малко фенгърлско мое СЕБЕ, което честно казано си харесвам повече. Пожелайте ми успех.
Та по същество, Lovely Complex е аниме, което се върти в Япония от април до септември 2007-а година, и е последният продукт (след видео игра и лайв екшън през 2006-а), произлязъл от едноименната манга, печатана в продължение на цяла петилетка и обхващаща 17 тома. Lovely Complex е и една от малкото романтични комедии, които са успели все пак да ме позабавляват. А основният комизъм идва от обърнатите роли на двамата главни герои, между които се случва романсът.
Койзуми Риса е девойка, която се извисява над съучениците си в гимназията с титаничните си 172 сантиметра. Младежът Атсуши Оотани пък, със своите 156, се подвизава някъде дълбоко под средната статистика. За да е пълна гаврата, "койзуми риса" всъщност се превежда като "малка пролет", а "атсуши оотани" – като "голяма равнина". Както можете да се досетите и сами от заглавието, ръстът на двамата е в основата на многобройните им комплекси за малоценност и минали и бъдещи романтични неуспехи. Така например в опитите си да се хареса сам на себе си, нашият Палечко всъщност е станал един от най-добрите баскетболисти в училище, а чаровната ни гигантка се бори със самотата, прикривайки нежната си женска душа под фасадата на темпераментна мъжкарана. Между другото, с последното почти описах себе си, което идва да покаже, че изпитвам симпатия към двамата главни персонажи, понеже намирам и себе си за симпатична (макар и да не си баскетболна звезда, ако трябва да сме честни – бел. Роланд). Сполучливи са и са им придадени дълбочина и потенциал, които за съжаление рядко се ползват както трябва.
Всичко започва в гимназията, където Койзуми и Оотани седят един до друг по време на часовете. Разликата в размерите и фактът, че непрекъснато се джавкат за какво ли не, им докарват прозвището All Hanjin Kyojin (по името на известен японски комедиен дует с подобни характеристики) и съучениците им често ги бъзикат за това. По някое време Койзуми осъзнава, че е влюбена в късичкия си сайдкик, и се започва с якото дерзаене и терзаене, което продължава 24 епизода до края на сериала. Ще ми се да мога да ви кажа повече за фабулата, но невроните ми изциклизираха необратимо някъде към 6-ти епизод. По-вълнуващото е, че женският персонаж в случая се оказва по-наясно със себе си от мъжкия и всъщност така зрителят става свидетел на едно доста нехарактерно разиграване на ситуацията.
Освен двамата главни герои, имаме още две влюбени двойки, които участват активно в забъркването и разбъркването на кашата и преживяват някакви свои си безумни катарзиси към края на сериала, без обаче да привличат особено зрителското внимание. Аз успях да харесам едната – Нобуко и Накао, които са лъчезарни, отворени и почти безсрамни, особено в сравнение с другите двама – Чихару и Сузуки, които представляват неизбежните за тоя тип анимета срамежливка и темерут. Намират се и няколко нещастно влюбени в Койзуми или Оотани сателита, които се навъртат от време на време и вършат обичайните си сателитски работи.
Сега малко лични разсъждения, които са свързани и с други заглавия. По принцип избягвам японските романтични анимета заради културния шок и леката параноя, които ме обземат, докато ги гледам. В смисъл, ако аниметата отразяват реалността, как за бога се размножават тези хора? Не, наистина. Как??? И изобщо за земляни ли си говорим тука??? Ухажването очевидно е някаква безкрайно сложна или просто безкрайна процедура, за която сигурно си имат учебници. Иначе не бих могла да си обясня неизменната формула (и липса на въображение), по която го правят. Тези хора ВОДЯТ ШИБАНИ ПРЕГОВОРИ преди
да се забият! ИМА ЦЯЛ ШИБАН ЕТИКЕТ на забивката! Първо пишеш любовно писмо ("раву
летеру") и го слагаш в шкафчето за обувки на любимия/ата си. В това писмо
начукваш среща зад училището в някакво време след часовете, на която ще декларираш
вербално любовта си. В случай, че ти провърви и твоят обект на интерес бъде
на свой ред заинтересуван, следват някакви милиони дейтове в увеселителни паркове,
зоологически градини, молове и кино-зали. Междувременно двете влюбени гълъбчета
водите "опознавателни" разговори на несъществени теми със съсредоточеността
на сапьори и дори не се докосвате. Държането на ръце е някаква връхна точка
в еротиката, която се постига едва ли не преди брака и има символична дълбочина
като тази на разкъсването на химена. Целувките и прегръдките явно са доста под
нивото на японската нация, защото тя почти не ги практикува. Или ги практикува
пак с някаква символистична обремененост в моментите тип "на живот и смърт".
През останалото време няма никаква интимност, нищо, което да показва някаква
любов. Е, ако нещата се задълбочат много, ама много, много дълбоко, влюбените
може ДОРИ да започнат да се обръщат един към друг с малките си имена!!! Крайъгълните
камъни на романтиката в една връзка са Св. Валентин, Коледа (която в нехристиянска
Япония е просто Св. Валентин номер 2) и летните фойерверкови фестивали. Ако
действието се развива в училище, към тях се прибавят училищните ексурзии и ежегодният
културен фест (Бункасай). Освен това, отношението към любовта е като към вдигането
на тежести, правенето на кариера и ученето – т.е. "ще полагам много усилия
и ще дам всичко от себе си". Което е чудесен начин на мислене за спортно
аниме, обаче за романтично такова? Но пък сега, като се замисля, за системно
тригодишно ухажване като това сигурно се изисква настройка на атлет и дисциплина
на войник. Кой иначе би устискал до края? И какво в крайна сметка е краят по
дяволите?Някой трябва да научи японските гимназисти да пият.
Та да се върна на ревюто си. Хубавото на Lovely Complex е, че голяма част от стандартните глупости са пропуснати и любовната история се развива по един не чак толкова клиширан начин. Лошото е, че все пак не са пропуснати всичките, и онези, които не са, се повтарят найсекратно. За 24 епизода има поне три Св. Валентина и Коледи. Поне два фойерверкови фестивала. Две (май) училищни екскурзии. Минимум един Бункасай. Койзуми "полага усилия" и се заканва да "полага усилия" след всяко отрязване от страна на Оотани. Неловките безсъдържателни разговори между новоизлюпените двойки са заменени от някакво възторжено некохерентно цвилене по рапера Умибозу, когото и Койзуми, и Оотани боготворят. Което е яко, но някъде на 17-ия път писва до болка. Наистина, Lovely Complex ужасно страда от дължината си. Ако беше 12, вместо 24 серии, това щеше да е едно наистина чудесно романтично аниме. Поне не може да му се отрече, че има яки врътки, комедия и силно удрящи драматични моменти, колкото за 12 епизода...
Откъм оформление няма кой знае какво да се каже. Шоджо. Това е синоним на фонове в розово, сапунени мехури, венчелистчета от сакура и блещукащи звезди. В комичните моменти персонажите правят готини деформирани физиономии, по-креативни от стандартното. Музиката се е изтри завинаги от съзнанието ми 3 минути след финалните надписи, което на високопарен ревю език ще рече, че е ненатрапваща се. Опънингът и ендингът са съответно жизнерадостен и мазен джей-поп – тук поне няма изненади. Направи ми впечатление, че персонажите говорят с канзайски диалект (по-мелодичен и интонационен от обикновения японски, казват хан вместо сан, съкращават голяма част от думите), тъй като действието се развива в Осака. Понеже и любимият ми Сендо от Hajime no Ippo е от Осака и говори по този начин, аз лично се кефих на дублажа с всичка сила. Сериалите, в които всички глаголят на канзайски, са рядкост.
Досега
не съм попадала на друг такъв.Лайв екшънът е още от същото, но по-профанизирано. В него ги има по-важните сцени от анимето, други са заместени с подобни, но хуморът и актьорската игра са си като в лайв екшън по аниме – т.е. болезнено зле, при това в по-добрите случаи. Този е от по-добрите случаи, а и актьорите (Emma Fujisawa като Койзуми и Teppei Koike като Оотани) са много сладки и притъпяват осезаемо общото усещане за дискомфорт в черепната кутия. Поради липса на 172-сантиметрови изродки в нацията обаче, се е наложило да сложат Emma на кокили и да й боднат някакъв кок на главата, за да създава оптическа илюзия за височина. Мангата не мога да я коментирам – не съм я чела, пък и не се чувствам особено мотивирана да го направя.
Като финал искам да кажа все пак от любов към истината, че Lovely Complex е от по-добрите шоджота, на които може да се натъкне човек. Аз бая го наплюх, но все пак го изгледах докрая, барабар с лайв-а, а това означава много. Обикновено излизам в трайна стачка между първа и трета серия. Повечето ми критики са към шоджо формулите като цяло, а не към самото заглавие. То е ясно, че ако на някого му се гледа свястна любовна история, ще си намери сейнен. Ако обаче си падате по захарно-кисели романтични комедии, съм убедена, че Lovely Complex ще ви хареса. Мангата е спечелила престижната Shogakukan Manga Award през 2004-а година, а западните й издания са коментирани доста ласкаво от критиката. Така че вероятността заглавието да си е ОК, а проблемът да е в мен, е доста голяма. Цикленето обаче не може да се оправдае с нищо.
Оценка:
Аниме: 7.5/10
Лайв: 5.5/10