Брой 58 Ревюта

 съдържание

Драконът на негово величество (Темерер #1) Автор: Наоми Новик Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 12 лв. Ревю: Роланд

     Наоми Новик е едно от новите имена във фентъзито и първата й книга, за която ще си говорим сега, излезе горе-долу по едно и също време с други много силни дебюти като Лъжите на Локи Ламора на Скот Линч, The Blade Itself на Джо Аберкромби, Пергаментът на Хал Дънкан, Elantris на Брандън Сандерсън и The Name of the Wind на Патрик Ротфъс. Тази "Нова Вълна" във фентъзито, както стана известна през последните две-три години, започна да налага един по-сериозен и задълбочен начин на писане в жанра, дори при по-леките си представители.
     Драконът на негово величество спада към именно тази група на леки и приключенски романи, написани малко по-така. На първо място бързам да успокоя читателите, че макар да следват хронологически една след друга и да спойлят предните части, книгите в поредицата Темерер са "епизоди", т.е. изцяло затворени истории, които не искат от теб да чакаш продълженията, за да разбереш как свършват. Така че можете да грабвате смело и да не се тревожите, че това е първа книга.
     Действието се развива в разгара на Наполеоновите войни. Британия не е в много добра позиция – почти изцяло отрязана е от континента, притисната по всички фронтове, драконите й са много по-малко от тези на Наполеон... Да, точно така, драконите й. Защото в света на Темерер тези създания са част от фауната и винаги са били. Те са разумни и способни на човешка реч и затова са използвани като част от армията – въздушни войски със собствени екипажи и капитани, които са жизнено важни за развоя на войната.
     Уилям Лорънс е капитан от флота, който побеждава в битка френски кораб, за да открие на борда му странно драконово яйце. Оказва се, че драконът вътре е на път да се излюпи, а тъй като за да подлежи на контрол, той трябва да се нахрани за пръв път от човешка ръка и да позволи да му се сложи юзда, някой от екипажа трябва да пожертва живота си в морето срещу "кариера" във въздушните сили. Проблемът е, че въпросните са смятани за аутсайдери, напълно отритнати от висшето общество, и работата там се смята от външните хора едва ли не за наказание. Лорънс бива неприятно изненадан, когато драконът избира него, но се оказва, че го чакат множество изненади, защото въздушните сили са много по-различно място, отколкото е очаквал, а новороденият Темерер е много по-специален дракон, отколкото някой си е мислел.
     Драконът на негово величество е бързо и задъхано приключение, напомнящо бегло на първата книга за Хари Потър. Не като сюжет, свят или атмосфера, или не дай си боже герои, а с усещането за опознаване на изцяло нов и непознат свят, който през цялото време е бил пред очите ти, но ти просто не си знаел за съществуването му.

Плюсове:
+ Страшно добрият и увлекателен стил. Книгата не позволява затваряне. Вплетени са и елементи от поведението и маниерите на епохата, в която се развива действието, но авторката не е прекалила с тях.
+ "Откривателската" насоченост на историята.
+ Връзката между Лорънс и Темерер. Колкото и странно да изглежда на пръв поглед, тя е всъщност много умело и трогателно развита.
+ Концепцията за различните породи дракони и техните качества е правдоподобна и интересна.

Минуси:
– Книгата в крайна сметка си е един приключенски роман и нищо повече. Не, че това е лошо само по себе си, но ако човек очаква нещо по-претенциозно, ще остане излъган.
– Деус екс махина тук-таме, включително на финала. Но пък без въпросния не бихме имали цялата втора книга.
– Научаваме твърде малко за драконовите породи на други държави.

     И тъй, Драконът на негово величество е една чудесна книга и по нищо не може да се познае, че е дебют на Наоми Новик. Абсолютно си заслужава четенето, стига човек да има едно наум, че става дума за приключенски роман.

Оценка: 9/10 Роланд

Кървави кости (Анита Блейк #5) Автор: Лоръл К. Хамилтън Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 13 лв. Ревю: Алексис

    Е, дойде време да видим следващата книга за невероятно активната и бързаща да грабне пистолета Анита Блейк. В нея нашата смела Екзекуторка трябва да жонглира между срещи с двете си гаджета, нито едно от които не е човек, работата си на съживител и поредната работа за ченгетата.
    От една страна е наета да вдигне разорано гробище с разбъркан кокаляк, от друга (по случайност) в същата зона върлува вампир-педофил, който трепе на поразия, а някой в района върти меча по-добре от шотландски боец. Мда, типичната история, с която сме свикнали до болка. Но пък ако сте прочели предишните четири книги, едва ли очаквате кой знае какви изненади. Ако не си падате по стила/сюжета на Хамилтън, тогава вероятно сте зарязали поредицата преди няколко книги.
    Кървави кости има няколко елемента, които лично за мен я правят по-добра от предишната. Сред тях са завръщане към вампирите, които са ми доста по-интересни от превръщачите, вуду-вещерството и зомбитата. Дай ми мощни вампири и секси Жан-Клод и съм доволна. Ако и сюжетът е що-годе приличен, още по-добре. Слава Богу, тази книга е точно по мой вкус.

Плюсове:
+ Жан-Клод е доста централен и, което е не по-малко важно, досадникът Ричард почти липсва; има го само в една пренебрежимо кратка сцена в началото.
+ Назад към вампирите-господари и приключенията на Анита с тях.
+ По-добра е от предишната.

Минуси:
– Сюжетът, както сме свикнали, е като от калъп.
– Анита продължава да се лашка като ветропоказател между желанието си за Жан-Клод и Ричард. Сериозно не я разбирам тая жена. А и не е логично, как тя може да се контролира успешно във всяко едно отношение, освен по отношение на сексуалните си импулси – напълно абсурдно. Ако и да преглъщам пуританското й въздържание, липсата на контрол и "неустоимото" й желание да се нахвърли на който в момента е по-близо до нея – било то Ричард или Жан-Клод – са смешни до сълзи.
– Стилово Хамилтън не се е развила. Книгите й са еднакви не само сюжетно, но и като език и изразни средства. Мисля, че ако човек е по-придирчив или чете по-внимателно, няма начин да не забележи, че дори сравненията и описанията й са абсолютно идентични във всяка книга. Но пък, предвид че тези книги са тип "забавление за в автобуса", това не е чак такава драма.

    В заключение, каквото и да ви кажа, ако сте чели предишните – няма какво да ви обяснявам – наясно сте какво да очаквате. Ако пък не сте чели нищо от серията за разлика от предишната, тази не е лоша книга, с която да започнете, стига да сте наясно, че ще се оспойлите за предишните. Не, че последното ще е сериозен проблем...

Оценка: 7/10 Алексис

Камуфлаж Автор: Джо Холдеман Издател: ИК Бард Цена: 11 лв. Ревю: Роланд

     Бард продължават традицията да издават носителите на двете големи награди за фантастика и макар и със закъснение, ни представят носителя на "Небюла" за 2005 г., Камуфлаж на Джо Холдеман. Признавам си без бой, че това е първият ми сблъсък с автора, така че не мога да сравнявам тази книга с големите му неща като Вечната война например. Трябва да призная, че останах едновременно доволен и леко разочарован. Камуфлаж е в същата зона на "много приятни и четивни леки фантастики, които забравяш до седмица след прочитането им", в която влизаше Загадката на Марголия – носителят на "Небюла" за 2006 г., също издаван от Бард. Професионално написана, увлекателна и поддържаща неспирен интерес, но безкрайно далеч като качество от Джонатан Стрейндж и Мистър Норел на Сузана Кларк, например, номинирана за наградата същата година. Странно решение, но както и да е, явно изискванията за тази награда са насочени в посока по-леки и непретенциозни четива.
     Историята се развива в две линии. Едната е петнадесетина години в бъдещето, когато независима група от учени се събира да извади странен обект от дъното на океана и да го изучи. Другата е нещо като хроника, проследяваща живота на едно извънземно от началото на 20-ти век до времето на първата линия. Изменчивият е странна форма на живот, способна изцяло да се променя в зависимост от средата, в която се намира, превръщайки се както в живи същества, така и в предмети. Той изучава хората и живее сред тях, опитвайки се да разбере какъв е, откъде се е появил и дали има и други като него. Някъде от първата третина на Камуфлаж се появява и една второстепенна и слабо развита трета линия, която със сходен на втората дистанциран стил на хроника разказва за друго нечовешко същество, наречено хамелеона, което също може да променя вида си, но единствено от един човек в друг, и винаги мъж. Той има сходни цели като изменчивия, но вместо да изучава хората, предпочита да си проправя път сред тях с убийства, и търси себеподобни не за да избяга от самотата, а за да премахне конкуренцията.
     Трите истории бавно се насочват към един и същи финал, на територията на острова, където се изучава мистериозният обект, изваден от океана.

Плюсове:
+ Ритъмът на Камуфлаж е много бърз и динамичен. Главите се редуват – една с учените и обекта, една за изменчивия или в редки случаи – хамелеона. Първаталиния  реално не търпи почти никакво развитие, но главите са кратки и увлекателни. Втората и третата пък се четат лесно и бързо заради стила на дистанцирано предаване на събития, обхващащи огромни периоди от време, в няколко изречения.
+ Линиите на изменчивия и хамелеона обхващат различни времеви периоди, най-вече Втората Световна Война, и това представя интересна гледна точка върху тези събития.
+ Промените на физиката на изменчивия и наблюденията му над хората, докато се опитва да ги разбере, са страшно приятни за четене.
+ Качествен превод.

Минуси:
– Линията на хамелеона е абсолютно неразвита. За него така и не научаваме почти нищо, а и са му отделени общо към 20-30 страници.
– В крайна сметка сюжетът е доста... празен. Ако не гледаме на Камуфлаж като на "хрониката на съзряването на едно извънземно", цялата шашма с обекта, изваден от океана, е абсолютен въздух под налягане. А и финалът е крайно антиклимактичен и недоизведен.

     Като цяло Камуфлаж е една нелоша книга. Лошото е, че "нелоша" е едно от най-големите й достойнства и като цяло няма какво чак толкова да предложи на читателя. Определено е много интересна и четивна, има ценни попадения и прочитането й не е изгубено време, но трябва да подходите без очаквания за нещо голямо и значимо, иначе рискувате разочарование.

Оценка: 7/10 Роланд

Играта Автор: авторски колектив "Светлини сред сенките" Издател: Фондация "Човешката библиотека" Цена: 9 лв. Ревю: Трип

     Играта, едва четвъртият роман на казанлъшкия писателски клуб "Светлини сред сенките", демонстрира сериозна амбиция и искрици истински талант, макар и все още в доста необработен вид. За съжаление ще призная, че предната им книга Монетата ми допадна доста повече, въпреки по-простата си структура и повечето стилистични грубоватости.
     В Играта група младежи от цял свят отиват в Родопите (!), за да участват в "риалити шоу" със солиден награден фонд. Самото шоу представлява някаква имитация на фентъзи свят, през който участниците трябва да преминат. Естествено, фентъзи светът е истински (въпреки че някои от героите прекарват доста време в самозаблуждение), при това с отсенки на българска митология, и разбира се е в беда. Историята от човешка страна е разказана основно през очите (и дневника) на Лукас Шенг, полукитаец и единственият участник, който е наясно със ситуацията още от самото начало. Свръхестествените персонажи със собствени гледни точки са младият елф с мрачна тайна Елириан, пропилият се легендарен воин-полуелф Ил'ниер Бран и дъщерята на Големия Лош, относително малката и добра Ера.
     Амбицията на младите автори от "Светлини в сенките" си личи и в няколкото различни, но преплитащи се сюжетни нишки, мащабите, опитите за поставяне на по-сериозни морални въпроси и дори смесването на действието с откъсите от дневника на Лукас. На места са се справили добре, на други – наистина добре, но цялостното ми впечатление в крайна сметка бе по-скоро за похвален опит, отколкото за успешен такъв.

Плюсове:
     + Оправени са много от стилистичните проблеми от Монетата, най-забележимо – смесването на гледните точки; през по-голямата част от книгата нищо значително не ме подразни в писането, което честно казано никак не е малко, що се отнася до българско произведение. На места имаше дори (както споменах в началото) истински проблясъци на талант.
     + Героите не са изрезки от картон, въпреки основно приключенския характер на Играта. Особено ми харесаха Елириан, който според мен е образ с истинска (за голямо съжаление недореализирана – щеше ми се да получи доста повече екранно време) сърцевина, и Антарес, който отново има твърде, твърде малко екранно време, а има толкова добър потенциал да бъде нещо повече от просто Лошия – но авторите явно са се вълнували повече от (полу)човешките персонажи, което предполагам е разбираемо. При всички останали са положени усилия да придобият индивидуалност и в повечето случаи усилията са успешни.
     + Българските елементи бяха добре вплетени във всичко останало (макар онова с Хвърковатата чета да ми дойде в повече).

Минуси:
– Което не пречи много от тези индивидуалности да дразнят силно и постоянно – имам предвид най-вече групичката на Люк Резовски, Тика Хард и Ити Хеива. До края на историята тези тримата успяха почти да ми скъсат нервите, а предвид че сюжетната им линия представлява едва ли не половината книга, това не е в плюс на Играта.
     Някъде в един от ужасно изнервящите моменти с тяхно участие ме осени прозрението, че възрастта на авторите от едни години надолу всъщност има значение и че да си на възрастта на своите герои-тийейджъри невинаги е плюс, когато ги описваш в книгата си. Като на човек, излязъл от тийнейджърска възраст преди три години, поведението на някои от героите ми се стори откровено пресилено, неадекватно (не по правилния, психологически обоснован начин) на ситуацията около тях и развалящо иначе добре граденото напрежение и/или драма в по-интензивните сцени.
Доста се радвах и на сюжетната развръзка с Роналдо Реас.
– Дневникът на Лукас Шенг не ми се стори особено успешен експеримент. Понякога там той снася информация твърде директно, увлича се в обяснителен (твърде обяснителен и подреден като за личен дневник) мелодраматизъм и въобще много силно създава усещането, че пише това за нас, читателите на Играта, а не като относително непосредствен израз на силно вълнуващи го мисли.
– Последната битка беше малко разочароваща – попретупана и антикулминационна.

     Като цяло Играта определено успя да доразпали у мен любопитството да видя какво още ще успеят да сътворят младите казанлъчани (чувствам се малко странно като пиша подобни словосъчетания, там има почти мои набори, егаси!), но не успя да ме задоволи достатъчно като читател сама по себе си.

Оценка: 6/10 Трип

Планетата на приключенията #2: Дирдирите/Пнумите Автор: Джак Ванс Издател: ИК Бард Цена: 12 лв. Ревю: Роланд

     Първата половина от тетралогията Планетата на приключенията ми достави умерено удоволствие, без да ме впечатли съществено. Класическа пълп-фантастика от типа на Флаш Гордън, ама без цици. Не можахме особено да се харесаме с нея, но пък беше лято и отпускарското настроение някакси й пасваше. За съжаление вторият том излиза в доста по-работен период и за разлика от първия, ми остави много силното усещане за изгубено време.
     Няма какво толкова да се говори за историята. Приключенията на Адам Рейт на Тчай продължават, докато той се опитва да намери път към дома, следван от верни и не толкова верни приятели и оправяйки неправди по пътя си. Историята не се отклонява от каноните и не предлага особено големи изненади.

Плюсове:
+ Действието е все така бързо и без отклонения. Ако не друго, книгата се чете бързо.
+ И тук, като в първите две части, има интересни научнофантастични идеи, които сякаш са се объркали да попаднат в толкова лека иначе история.
+ Тчай не е загубила магнетизма си, ако и той да не е достатъчно издържан научно и да наподобява по-скоро приказка, отколкото реален чужд свят.

Минуси:
– Също толкова повърхностна, колкото и предния том. И някакси този път дразни повече, може би защото ваканцията вече свърши.
– Адам Рейт претърпява точно нула развитие и все така дразни.
– Както вече казах, почти никакви изненади в сюжета.

     Като цяло Планетата на приключенията не е лоша серия. От типа книги, които в наши дни биха били определени като Young Adult, но за съжаление за по-големи читатели просто епохата й е минала. Този тип пълп носи приятна носталгия, но елементарността му го прави добър основно за експерименти на нови автори. За сериозно четене просто му е минало времето. Така че ако ви е допаднал първият том, в този ще получите още от същото и можете спокойно да си го купите. Ако не обаче, по-добре си спестете втората книга.

Оценка: 6/10 Роланд

100 разказа от Рей Бредбъри Автор: Рей Бредбъри Издател: ИК Бард Цена: 29.90 лв. Ревю: Демандред

     Бард изненадаха приятно почитателите на Бредбъри с този огромен том, съдържащ цели 100 негови разказа. Трябва да се отбележи, че голяма част от тях вече са издавани на български – в Гръмна гръм, Марсиански хроники, Вино от глухарчета и т.н. Oт една страна това е добре, защото измежду вече издаваните са едни от най-добрите му произведения, но от друга прави книгата не толкова изгодна покупка за феновете на Бредбъри, които имат старите издания. Още повече, че преводът е нов и поне според моите впечатления, макар и да е на ниво, не е толкова добър, колкото в споменатите вече предишни сборници.
     Въпреки това книгата има какво да предложи и на хора, които вече имат някои от тези стари издания, защото съдържа множество неиздавани разкази, част от които са сред най-добрите на автора.

     Бредбъри е до голяма степен уникална фигура във фантастичния жанр. Както той сам казва, въпреки репутацията си, не пише научна фантастика, с изключение на Фаренхайт 451. Атмосферата в почти всичките му други творби (независимо от сетинга им) е много повече ретро, наподобяваща тази от 20-те и 30-те години на 20-ти век в провинциална Америка, отколкото футуристична, дори когато действието се развива на Марс примерно, през 2060 година. Светът на Бредбъри е много различен от нашия и в него всичко е възможно, без да се обяснява защо. Конвенционалната логика и правдоподобността са тотално пренебрегнати за сметка на атмосферата, метафоричността и емоционалното въздействие върху читателя. Но добрите му разкази са написани толкова красиво, образно и увлекателно, че това по никакъв начин не дразни. За щастие повечето тук са такива, само няколко са по-слаби и неубедителни. В жанрово отношение разказите в сборника са в общи линии в равни количества фентъзи, хорър, фантастика и мейнстрийм, но дори и в последните винаги се усеща магия и нещо необикновено в атмосферата.

Плюсове:
+ Страхотното въображение на автора, демонстрирано в почти всеки разказ. Голяма част от сюжетните идеи са много оригинални (примерно Скелетът или Чудесният костюм със сладоледов цвят), а дори и когато в основата си сюжетът е по-традиционен, почти винаги се развива по нетипичен и интересен начин.
+ Атмосферата в почти всеки разказ е прекрасно изградена и силно въздействаща. Бредбъри е сред най-големите майстори в изграждането й чрез кратки, но силно въздействащи описания. Само с кратък параграф той пренася тотално читателя в действието така, че той може почти да докосне или помирише обстановката.
+ Поетичният стил, изпълнен с образност и метафори.
+ Хорър моментите са почти без изключение наистина ужасяващи и запомнящи се. Неслучайно Бредбъри е отдавна признат за един от класиците в този жанр.

Минуси:
– В един момент образността и метафорите, които доминират в повечето от разказите, както и споменатото тотално пренебрежение към правдоподобността, колкото и добре да са написани, започват да идват малко в повече на читателя.
– Цената. 30 лева са си много, дори за 1000 страници, особено като се отчете, че голям процент от потенциалните клиенти вече притежават част от тези разкази.
– Изграждането и развитието на интересни герои не е от основните приоритети на автора и дори и в по-дългите разкази те са най-често само бегло скицирани и без дълбочина.

     Определено не препоръчвам сборника на хора, които досега не са срещали с творчеството на Бредбъри. Той е автор с до голяма степен уникален стил и светоглед, който поляризира мненията. По-добре е първо да пробвате поне няколко от неговите разкази, преди да си купите тази скъпоструваща тухла.
     От друга страна, за феновете на Бредбъри сборникът ще е още от същото. Всеки сам трябва да си прецени дали си струва да даде 30 лева за него, ако вече притежава старите издания на част от разказите. За мен лично отговорът беше по-скоро положителен и останах доволен.

Оценка: 8/10  Демандред

Песента на Шанара Автор: Тери Брукс Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 17 лв. Ревю: Ян

     Ако някога издам Моят живот в ShadowDance: Мемоарите на един главен редактор, вероятно ще включа глава, посветена на боклуците, които ми се е налагало да прочета през дългата и нелека кариера в списанието. Една част от текста вероятно ще се казва "Упс, направих го отново – критичен поглед върху Автоцитирането". И ще е посветена на автори като Дейвид Едингс, Тери Брукс, Р. А. Салваторе и пр. Пределно ми е ясно, че целевата група на подобни автори са по-младите читатели, но въпреки това понякога инфантилността ми идва в повече. Както и да, е стига толкова общи приказки – време е да пристъпим към ревюто.
     Представете си един оригинален свят, изпълнен с мистерии и причудливи създания. Представете си автор, чието въображение е толкова необятно, че ви кара да четете с отворена уста и да прелиствате трескаво страниците. Представете си герои, така пълнокръвни, че ви карат да съпреживявате несгодите и да се радвате на триумфите им. Представете си... Всъщност недейте. Тези неща така или иначе ги няма в книгата, за която ще си говорим.
     Сюжетът накратко: Мрак. Смърт. Страх. Тъмна сянка. Дяволът?!? Мне. Аланон. Калпазанин, пак се промъква по тъмно.

     Кой чука в този късен час?
     Аз чукам – каза Аланон.
     Върви си, всички спят у нас.
     Не всички – каза Аланон.
     Не зная как си се решил.
     Реших се – каза Аланон.
     Ти май си нещо наумил.
     Май нещо – каза Аланон.

     Мистичният друид (то не е ясно има ли друг вид) пристига при Омсфордови: Следващото поколение™ и им казва, че само те могат да спасят света от надигащото се зло. И ако може да не казват на мама и тате. Съвсем естествено и в традициите на здравия разум, с който спомената фамилия е известна в Четирите земи, младежите го правят. Толкоз.
     Звучи ви познато? Напомня ви леко на нещо, което сте чели от същия автор? Нека ви подскажа – Мечът на Шанара и Камъните на Елфите. Същият шаблон, същото развитие, същият по расов състав отбор юнаци. Имаме коравия гном със златно сърце, якото копеле с меча и двамата младежи, спасяващи света. Брукс се е опитал да вкара малко оригиналност и ги е разделил на две групички. Не му се е получило. Както не се получи и в Мечът на Шанара, но там му беше простено. Първи опит, все пак. Но е меко казано дразнещо, когато в предната част бастисаш Мега-гига-хипер-бахти-ужасяващото-зло-което-ще-погълне-света™ и в следващата се окаже, че "Абе, то беше много лошо, зло и т.н., ама да видиш туй новото какво е..." Този похват работи само при съвсем непретенциозните читатели. Оттам насетне предизвиква единствено тъжни усмивки. Няма да се спирам на неща като развитие на героите и логичност на действията им, защото има опасност ситуацията да стане страшна. Нека просто кажем, че те се случват на другите автори. Важното е да има голям лошковец и банда лешпери, тръгнали да го громят.

Плюсове:
+ Последна част на трилогията.
+ Добър превод.

Минуси:
– Следват още n на брой книги от други Шанара поредици.
– Брукс е доста слаб като писател и това си личи при все старанието на преводача.
– Плоски и безинтересни герои.
– Дословно преповтаря калъпа на предишните две части от трилогията.
– И все пак Elessedil по никакъв начин не е Илъсдийл...

     За лица, тепърва прохождащи във фентъзи жанра, е нелошо начало. Останалите могат да пропуснат с чиста съвест.

Оценка: 5/10 Ян

Звездата на Пандора Автор: Питър Ф. Хамилтън Издател: ИК ИнфоДар Цена: 15 лв. Ревю: Трип

     Питър Ф. Хамилтън от години е на гребена на вълната на т. нар. "Нова Космическа опера" – жанр, с чиято нова, а и стара разновидност честно казано не съм запознат извън невероятния Хиперион на Дан Симънс. След Звездата на Пандора обаче се запознах със склонността на Хамилтън да пише книги, които човек доста успешно може да използва вместо дъмбели – и не съм убеден, че тя е за добро.
     Звездата на Пандора, както и другите произведения в сериозната разновидност на поджанра, разчита най-вече на мащаб и всеобхватност. Тя е първата половина на първата част от поредицата Сага за Федерацията, дълга е почти 600 страници и включва в себе си всичко от дръзките приключения на още по-дръзки приключенци до оплетени политически интриги и космически загадки и мистицизъм. Почти 400 години напред в бъдещето Федерацията представлява обединение на всички човешки общества в Галактиката. А те са много, благодарение на червеевите дупки – най-революционното откритие на човешката раса. Хората са практически безсмъртни – рутинна част от живота им представляват процедури за "подмладяване" на всеки 20-30 години, при които те получават ново тяло и по желание изтриват определени части от спомените си.
     Дъдли Боуз, астроном, който тихо и кротко си върши работата на граничен свят на гъза на населената вселена, без да иска наблюдава внезапното изчезване на цяла звезда. Загадката се превръща в медийна сензация, а управниците на Федерацията решават да разследват случая, построявайки космически кораб, пътуващ със свръхсветлинна скорост. Това не се нрави на радикалната терористична организация "Пазителите на себесъщността", чийто лидер Брадли Йохансон е убеден, че на върха на огромното човешко общество стоят злонамерени извънземни манипулатори. В същото време пък по петите на Пазителите е Паула Майо – най-добрият криминален следовател във Федерацията, която повече от век преследва Йохансон и помагащият на Пазителите терорист на свободна практика Адам Елвин. Като капак създателят на технологията на червеевите дупки, гениалният и легендарен Ози Фернандес Айзъкс, се впуска в търсене на тайните на митичните извънземни силфени.
     Всичко това звучи безкрайно интересно и всъщност донякъде е, но към края на книгата имах усещането, че вместо да я чета, съм се удрял с нея по главата. Хамилтън често използва съставки, доста подобни на тези на Симънс – съставки, които сами по себе си много ми харесват – само че в пропорции, които я правят едновременно безвкусна и пресищаща, поне за моето небце.

Плюсове:
+ Светът на Федерацията наистина е реализиран изключително подробно, а Хамилтън успешно се справя със задачата да придаде тежест и достоверност на научнофантастичните концепции, върху които почива обществото, създадено от него.
+ Мащабът, за който книгата загатва, е впечатляващ, а и имам усещането, че Хамилтън ще успее да се справи успешно с подреждането на всички парченца в разнородната си мозайка.

Минуси:
– Около половината страници на книгата (най-вече онези, в които под някаква форма се описва сетингът) представляват по-скоро научнопопулярно, отколкото художествено четиво. И докато оценявам факта, че Хамилтън е поставил сюжета си на толкова солидни социални и чисто физически основи, прекалено директният начин, по който това е направено, определено не ми се понрави.
– Героите са изрезки от оризова хартия. При това не драматизирани, а обяснени. Отново, разбирам, че Хамилтън е избрал да постави фокуса си другаде, но подходът му оставя кисел вкус в устата ми.
– Същото се отнася и за цялостния стил на Звездата на Пандора. Повечето сцени в книгата следват един и същ, схематичен модел: "Вляво от героинята се издигаше величествен вулкан, вдясно – безкраен хоризонт. Под нея се вихреше буря, а над нея се простираше Космосът." "Вляво от героя се издигаше лявата стена на стаята, където се намираше, вдясно – дясната. Под него имаше килим, а над него лампа, висяща от таван. Около него бяха наредени мебели. Героинята седеше на леглото пред него. Те си казаха..." Дори там, където Хамилтън си позволява малко цвят, няма достатъчно конкретика и грабващи въображението детайли, които да накарат сцената да оживее за мен, поне визуално (под визуално при четене имам предвид всичките сетива). А не е като светът му да не предоставя възможности за това.

     Като цяло, части от Звездата на Пандора успяха да ме заинтригуват, макар и не особено силно, а и съм любопитен как ще успее да развие структурата на поредицата си Хамилтън – нещо с подобни мащаби и обем не се среща често в строгата, "твърда" научна фантастика. Но като си припомня почивките от по няколко дни, които трябваше да си взимам, както и мъката, с която дочетох книгата, все пак смятам, че тя не е точно моят тип дълго четиво.

Оценка: 6/10 Трип

Вещиците: Полунощ, Книга втора Автор: Ан Райс Издател: ИК ИнфоДАР Цена: 17 лв. Ревю: Амелия

     Втората книга на Вещиците: Полунощ продължава да разбулва мистериите около фамилия Мейфеър и обвързаното с нея свръхестествено същество Лашър (известен още като Мъжа). Зачатъците на сюжет от предишната част се доразвиват и действието се съсредоточава върху последната за момента вещица от Съглашението, Роуън, и нейния възлюбен, Майкъл Къри. Двамата вече са в родния си Ню Орлиънс, където се опитват да подредят живота си и с помощта на Таламаска да се преборят с вековната прокоба, тегнеща над фамилното име и имение Мейфеър. Само че Лашър мисли другояче.
     Бих искала да вметна, че тъй като втора книга е продукт на изкуственото разделяне на оригиналното четиво от българските издатели, самостоятелното й четене няма много смисъл и ви препоръчвам да го избягвате. Самостоятелното й ревюиране – също, затова тук ще я разглеждам в светлината на първата част.

Плюсове:
+ Сполучливото наслагване на последните парченца от пъзела. Семейната картинка на семейство Мейфеър, която сглобяваме, се оказва впечатляващо извратена.
+ Развръзката, която е напълно адекватна на участващите в нея лица, т.е. пригответе се за изродщини.
+ Лашър. Господи, разкошен е!
+ Лашър. Отново. Покрай него в тази готическа творба се промъкват разни философски идеи и разсъждения, които макар че не са нищо ново под слънцето, са навързани по доста вълнуващ начин.
+ Персонажите продължават да са страхотни и потресаващо сиви и истински. Няма добро, няма зло. Има зловеща комбинация от двете. Карлота Мейфеър (заедно с Лашър) е личният ми фаворит. Голяма част от очарованието на двете книги се дължи именно на мистерията около тази опасно силна, противоречива личност.
+ Книгата влияе. Мен лично ме заляха мисли за преходността и краткотрайността на човешкия живот. Пред очите ни минават 300 години и 13 поколения. 12 жени се раждат, живеят, стават ти близки, умират. Странно е някак. Накрая се чувствах като Лашър, който помни, обича и скърби за всичките.
+ Плюсовете от Книга първа по отношение на стилистика и сетинг. Персонажите вече ги споменах.

Минуси:
– Издателското разделяне на книгата на две части, които всъщност не могат да съществуват самостоятелно, пък да не говорим за оскъпяването на крайния продукт. Големият обем е доста неубедително оправдание. В Канада например си е издадена с големия обем. Преводът на заглавието, от който се оплаквах в предишното си ревю, тук вече добива смисъл, но критиката към него си остава.
– Може би най-дразнещото нещо е безкрайно сладникавата връзка Роуън-Майкъл. Диалозите между двамата болят и са като извадени от евтин булеварден чиклит. Покрай неадекватните им и омнипрезентни сексуални блянове направо ме обзе носталгия по стандартното Ан Райсово гей-порно. Тук вече имаме емоционални припърхвания. Уви...
– Твърде подробното описание на разни неща като ремонти на къщи, почивки край морето и т.н. Да, знам, че допринасят за реализма и подготвят почвата за последвалите ги събития, но по едно време наистина ми писна.
– Краят беше доста приличен, но вместо епилог имаме някакво патетично излияние на Майкъл, без което можехме да минем, мисля.
–/+ Въпреки чудесното почти научно обяснение на явлението Лашър, ми е малко тъжно, защото покрай него книгата загуби очарователната си страшност.

     И като финал, сглабяйки в едно цяло двете части, получаваме една изключително интересна и мащабна творба, която макар и с отворен край (нали е началото на трилогия), е достатъчно завършена и пълнокръвна. Заслужава си и мисля, че ще останете доволни, въпреки няколкото слоя кожи, одрани от ИнфоДАР. А за фенове на Ан Райс е задължителна. От най-добрите й книги е.

Оценка:7.5/10 (втора част); 8.5/10 (общо) Амелия

Снежните пясъци на Хира Автор: Красимира Стоева Издател: ИК Аргус Цена: 10 лв. Ревю: Трип

     Честно казано, книгата на Красимира Стоева не ме изненада, но пък ме разочарова.
     Още в съдържанието прочетох заглавията на няколко разказа, с които вече бях се запознал и, уви, не ме бяха впечатлили. Нещата, които не бях чел, бяха в по-голямата си част новели, някои от тях доста дълги. Всъщност, разточителността по отношение на думите в повечето творби на авторката е симптоматична – и то не по добър начин – за маниера й на писане. Със съжаление трябва да кажа, че нерядко това да се справя с някой от по-дългите й текстове си беше почти мъчителна задача. Никъде не видях нуждата от количеството страници, в които авторката е избрала да разкаже историите си.
     Те са чиста научна фантастика и фентъзи, със силен приключенски уклон, и ми хареса, че Красимира Стоева явно не се води по "експерименталността" и "идейността" на повечето бг-автори, решили да издават в днешно време. Хареса ми също и това, че тя, навярно инстинктивно, е уцелила правилната – поне за мен като читател – нота, основавайки разказите си на хора и взаимоотношенията им, а не на "идеята".
     На места обаче се вижда как силата на концепцията я е накарала да загуби поглед върху общата картина и въодушевлението й си личи твърде натрапващо се в текста.
     Също така изначално допадащият ми подход към НФ и фентъзито е развален от чисто техническите несъвършенства на разказите. Криво ми е, когато нещо, поело принципно в правилната посока, не успее в крайна сметка да ми хареса заради недобро изпълнение. Но предвид възрастта на авторката, вярвам, че това е поправимо.

Плюсове:
+ Разнообразието на историите в сборника – и като жанрове, и като обстановка, и като действие.
+ Много от главните герои в разказите са мъже. Знам, че може би не е коректно от моя страна, но предвид, че принципно е необичайно млади автори да използват главни герои от противоположния пол, мисля, че си струва да се отбележи.

Минуси:
– Рехавият, муден, прекомерно обяснителен стил на писане. Много думи за казване на малко неща, "празни", полусготвени фрази, липса на достатъчно оригинални и хващащи вниманието детайли, обясняване на мислите и усещанията на героите, вместо показването им, недобре структурирани сюжети – всички тези неща ме спираха поне веднъж на страница.  Веднъж на страница е твърде често.
– Някои разкази завършват с псевдо-дидактическа лекция от някой герой или директно от разказвача, където най-явно си личи колко много се е кефила авторката на идеята си, тъй като явно е изпитала нуждата да я сподели в прав текст. Това обаче винаги оставя горчив вкус в устата, особено когато ти е оставено за десерт.

     Като цяло първи опит, който ако не друго, не отстъпва на повечето български неща, издавани напоследък (което поне за мен не е плюс). Но все пак нищо повече от опит.

Оценка: 5/10 Трип