Зазиданите
"Il serait peut – etre doux d'etre alternativement victime et bourreau."
Charles Baudelaire
Силуетът на момичето, застанало пред портите на къщата, едва се различаваше в далечината. Едрите капки дъжд барабаняха по покрива на файтона, а конете препускаха бясно към зейналите железни порти на имението. Преминаха каменния зид, заобиколиха кръглото изкуствено езеро в средата и спряха пред стъпалата, водещи към входа. Бастиан Бертело се разплати набързо с кочияша, наметна сакото си през глава и затича нагоре по стълбите. Момичето, мокро до кости, облечено в ефирна бяла роба, го чакаше горе със затворен чадър в ръка, босо на каменния под.
– Господин Бертело, добре дошли. – каза то и се усмихна насила.
– Вие сте?
– Домашната ви помощница, господин Бертело.
– Не съм назначавал домашна помощница. – студено отвърна Бертело и й хвърли надменен поглед. – Всъщност за първи път идвам тук. Знаете ли това?
– Назначена съм от компанията за недвижими имоти, сър. Не може да живеете в такъв дом без прислуга.
– Да влезем вътре, а? – каза Бертело. – Замръзвам тук. Не ви ли е студено?
В отговор момичето се извърна и с усилие разтвори двете крила на дървената порта. Влязоха в овалното предверие – студена, мрачна и полупразна зала с каменна мозайка, по стените на която висяха прашни портрети.
– Тук вече трябва да пазим тишина. – прошепна тя.
– Защо? – попита Бертело и гласът му отекна в каменните стени.
– Тихо! Портретите спят! – изсъска момичето, хвана го за ръката и го задърпа по витото стълбище нагоре. – На първия етаж е кухнята, трапезарията, стаите на прислугата и библиотеката. Нагоре са спалните. Трябва да си изберете къде ще спите. Аз също спя на втория етаж обикновено, ако нямате нищо против, разбира се...
Бертело поклати глава, не я слушаше особено, беше зает да оглежда вратите с дърворезба, ръждясалите свещници, обвитите в паяжини портрети, покрай които минаваха.
– Е, защо един известен, преуспяващ писател като вас идва в затънтен край като нашия? – попита момичето докато с отмерени, тихи крачки се носеше като привидение из тъмните коридори.
– Знаете, че съм писател? – учуди се той.
– Да, разбира се. Цялото село знае. Много се говореше за вашето пристигане. И за нанасянето ви тук.
– И какво по-точно?
– Ами слухове... нали знаете. Че сте в депресия, че сте болен, че умирате...
Бертело не отговори, двамата влязоха в просторна, тъмна стая.
– Това е спалнята ви. – и тя посочи голямото легло с балдахин в средата. – Ще ви извадя чисти чаршафи и...
– Ще дръпна пердетата да влезе малко светлина. – прекъсна я Бертело и тръгна към прозореца.
– Не! – изсъска момичето. – Недейте!
– Защо?
– Защото и двамата не искаме нежелани погледи, нали така? – и тя застана между него и прозореца. – А тук има много такива.
– Но къщата е доста мрачна.
– Такава е. Но се свиква. – и тя пак зарови из масивния гардероб за чаршафи и възглавници. – Готово. – каза след малко и ги хвърли върху леглото. – Вечерята е в осем. Закуската е в шест. Обядът – точно в дванайсет. Приятна почивка. – и тя понечи да излезе от спалнята.
– Чакайте. – спря я Бертело. – Не ми казахте как се казвате.
– А, съжалявам, че не се представих. – каза момичето. – Айви Блум, приятно ми е.
Бертело застина на мястото си.
– Какво има?
– Нищо... това е много странно. Много, много странно.
– Кое по-точно, сър?
– Съпругата ми се казваше Айви. – наведе глава Бертело и потърка слепоочията си.
– Казваше? Починала ли е? О, съжалявам, господин Бертело...
– Не, не. Всъщност... тя се самоуби.
Айви остана загледана в него известно време, после излезе и затвори вратата след себе си.
Точно в осем Бертело се измъкна от спалнята, премина през лабиринта от тъмни коридори и слезе по витото стълбище на първия етаж. В трапезарията Айви вече беше сервирала на дългата маса и сега се беше сгушила във фотьойла пред горящата камина. Имаше само една порция.
– Няма ли да вечеряш, Айви? – попита Бертело, настнявайки се на стола си. – Нали мога да ти говоря на ти?
Тя кимна, без да продума.
– Какво има?
– Не ми се яде.
Бертело започна мълчаливо да се храни. След малко забеляза, че Айви постепенно беше извърнала лице от пламъците в камината към него и сега упорито го наблюдаваше. Очите й бяха празни, гледаха към него, но сякаш не го виждаха, лицето й беше пребледняло, косата – пусната и несресана. Сенките от пламъците играеха върху лицето й и присветваха зловещо в очите й.
– Какво има, Айви?
– Сър, трябва да ви предупредя за нещо. – започна тя съвсем тихо. – Нещо, което със сигурност са пропуснали да ви кажат от компанията, когато сте купували къщата.
Бертело остави вилицата и ножа и впи поглед в нея.
– Стават странни неща в тази къща, сър. Носят се гласове, из коридорите отекват стъпки... а няма никого. Когато се нанесох, хората от селото ме предупредиха, но в началото не им повярвах. Колкото повече време прекарвам тук обаче, толкова повече се убеждавам, че всичко е истина.
– Какво имаш предвид, Айви? Какво е истина?
– Чувам ги да шепнат в мрака, сър. – сниши глас Айви и очите й сякаш изскочиха от орбитите си и започнаха да обхождат стаята. – Чувам гласовете и стъпките им вечер.
– Айви, може би ти се е причуло и...
– НЕ! – кресна Айви, после сякаш се стресна от собствения си вик, замлъкна и пак се огледа неспокойно. – Не ми се причува, сър, уверявам ви. Те са тук! С нас.
– Кои те? – Бертело стана от стола и се приближи към Айви. – КОИ?
– Стените. – отвърна тя като обезумяла. – Стените!
– Стените ли? Айви, чуваш ли се какво говориш?
– Сър, в селото се носят легенди за това имение... за построяването на къщата... – тя вече говореше толкова тихо, че макар и близо до нея, Бертело трябваше да напряга слуха си, за да долавя думите й. – Когато вдигали основите й от Инквизицията зазидали седем души вътре, живи.
– Какво?
– Правилно ме чухте, сър. Вградили седем души в строежа. Били обвинени във вещерство, хората твърдяли, че се занимават с черни магии и вместо да ги изгорят на клади, решили да ги зазидат. Имало поверие, че постройката става по-здрава, когато в нея се вгради жив човек... Но не предвидили нещо. Не предвидили, че имало още една жена, още една вещица, която не заловили. Носи се слух, че след построяването на имението тя дошла в къщата и направила магия на деветото стъпало, като орисала духовете на зазиданите никога да не намерят покой. Оттогава над имението тегне прокоба – душите на седемте се носят из стените, шепнат, говорят, понякога даже се чуват стъпките им...
– Това е един чудесен сюжет за роман. – замислено каза Бертело.
– Сър! – Айви изскърца със зъби. – Говоря сериозно! Тук не е безопасно.
Бертело не отговори.
– Ще си лягам, сър. – промълви тя, наведе глава и излезе трепереща, затваряйки огромната двойна врата на трапезарията зад себе си.
Той остана загледан след нея. Колкото и да напрягаше слуха си обаче, шепот не чуваше – само приятното пръщене на огъня в камината.
Бертело дълго време се въртя в завивките на леглото си преди най-накрая да стане. Не можеше да заспи, а гробната тишина го побъркваше – всеки момент очакваше шепотът на Зазиданите да зазвучи в главата му. Вместо това обаче ушите му запищяваха под напрежението на убийствената тишина. Накрая не издържа, стана, запали газовата лампа и се огледа из сумрачната стая. Беше студено, ръката му трепереше и отразените силуети на предметите в стаята зловещо потрепваха по отсрещната стена. Излезе в коридора и с туптящо сърце се насочи към кухнята. На всеки ъгъл спираше, обръщаше се назад и се ослушваше внимателно преди да продължи отново. След като влезе в кухнята, остави лампата на масата, дръпна пердетата и се взря навън в тъмата през мръсния прозорец. Луната не се виждаше никъде на хоризонта, а в далечината едва се различаваха очертанията на съседната къща. Бертело известно време неуспешно се взираше в сумрака, след това се обърна, за да потърси къде Айви беше оставила хляба, когато тих шум го изправи на пръсти. Светкавично се извърна обратно към прозореца и за миг му се стори, че нещо помръдна в мрака навън. Грабна фенера от масата и освети прашното стъкло. Мъжделивата светлина не му позволяваше да вижда надалеч, но дворът изглеждаше пуст. Грозно, превито дърво стърчеше самотно в средата, а някъде зад него чернееше силуетът на каменния зид, който опасваше имението. Бертело въздъхна облекчен, дръпна завесите и отново остави фенера на масата. Отвори един шкаф и грабна парче сух, твърд хляб, увит в кърпа. Взе един нож от кухненския плот и понечи да си отреже филия, когато чу леко почукване по стъклото. Застина на мястото си, с ножа в ръка. Дали му се беше причуло? Не, сигурен беше. Чу го съвсем ясно. Духна газовата лампа и светкавично го обгърна мрак. Стисна здраво ножа и с едно рязко движение дръпна спуснатите завеси. Залепен нос на стъклото и две сини, втренчени в него очи. Извика от ужас и се дръпна рязко назад. Съществото зад прозореца изглежда също се уплаши, защото отскочи от мястото си и привитият му силует потъна в тъмнината. Сърцето на Бертело вече подскачаше в гърдите му, а дланта, която стискаше ножа още по-здраво, беше потна и дръжката му се изплъзваше. Заряза хляба и лампата и изтича в предверието. Провери дали входната врата беше добре залостена, след това се качи на втория етаж и надникна през завесите на няколко от прозорците. Не виждаше в мрака. Но беше сигурен, че щеше да забележи ако нещо долу се движеше. Затова пое дълбоко въздух и се върна в стаята си. Не успя да спи тази нощ, въпреки че до сутринта всичко изглеждаше спокойно.
Когато слезе долу сутринта за закуска, Айви все още не беше станала. Завиждаше й за спокойния сън, но не беше гладен, затова реши да не я буди и отиде в кухнята сам да си сложи кафе. Парчето хляб и газовата лампа стояха непокътнати на масата, точно както ги беше оставил снощи. Остави кафеварката на огъня, настани се на неудобния дървен стол и се подпря на масата. Не беше мигнал цяла нощ и очите му сами се затваряха. Подпря главата си с ръка, облегнал лакът на ръба на масата и се отпусна. Унесе се само за миг, когато чу шумове около себе си – кафеварката свистеше, а някой тропаше по прозореца. Бертело се стресна и скочи от мястото си. Видя някой, долепил нос до прозореца и понечи да извика, точно както снощи, но присви очи и различи силуета на превита старица, която надничаше в кухнята и тропаше с ръка по стъклото.
– Изчакайте! – извика грубо Бертело и махна кафето от огъня. После се приближи и изгледа съмнително старицата преди да отвори прозореца. – Какво става?
– За малко да съсипете кафето. – извика старицата с тънък, писклив глас и посочи кафеварката на плота. Лицето й беше сбръчкано, сините й очи – празни, а бялата й коса беше грижливо прибрана в кок зад врата. – Извинете ме, не се представих. Аз съм Исадора Граф. Съседка съм ви, живея в къщата отвъд оградата. – и тя вдигна немощната си ръка, която посочи зида в края на просторния двор.
– Приятно ми е. – отвърна Бертело студено. – Бастиан Бертело.
– Да, да, новият съсед. Видях файтона ви. Отдавна никой не е живял в тази сграда, господин... как казахте...?
– Бастиан Бертело.
– Да, да, вярно. Е... как сте, господин Бертело? – Исадора Граф повдигна вежди, когато попита това и източи врат през прозореца, така че главата й влезе в кухнята.
– Добре съм, благодаря ви. – раздразнено отвърна Бертело.
– И аз съм добре. – засмя се старицата. – Но вие не ме разбрахте явно. – изрече, оглеждайки подозрително кухнята му. – Притесних се за вас, защото снощи чух някой да крещи... и ми се стори, че писъкът дойде от вашата къща. Така ли е, господин Ватерло?
Бертело остана изненадан. Как можеше да го е чула? Не помнеше да е извикал толкова силно. Просто изкрещя от уплаха, когато видя онова нещо, долепило нос до прозореца му. Не можеше да го е чула. Нали Айви още спеше, значи тя не го бе чула. Не беше възможно тази изнемощяла, глуха бабичка да го беше чула.
– Ами... всъщност... не. Не е дошъл оттук – излъга и хвана едното крило на прозореца, надявайки се, че любопитната стара дама ще разбере намека и ще си тръгне.
– Странно. Почти съм сигурна. Няма откъде другаде да е. Нали знаете... наоколо няма други къщи освен нашите две. А и аз имам остър слух. И преди съм чувала писъци. – каза Исадора Граф и се усмихна с противна усмивка, която разкри изкуствените й зъби. – Пак ви питам. Сигурен ли сте, че сте добре, господин Ватерло?
– Абсолютно, госпожо Граф. – Бертело леко повиши тон и разклати крилото на прозореца. – И се казвам Бертело, Бастиан Бертело. А сега, ако ме извините, имам много работа.
– Ако имате нужда от помощ... – продължи старицата, все още източила врат през прозореца.
– Ако имам нужда от помощ, ще повикам прислужницата си. – грубо я прекъсна Бертело, вече съвсем изнервен.
– Имате прислужница? – учуди се Исадора Граф. – Мислех, че сте сам. Видях ви да пристигате сам.
– Госпожица Блум беше тук, когато пристигнах. А сега, госпожо, Граф, моля ви...
– Но как така? Къщата е пуста от години. Не може да е била тук, господин Ватерло! – настоя Исадора Граф, но Бертело леко я избута с ръка и хлопна едното крило от прозореца пред лицето й.
– Беше тук, госпожо Граф. Благодаря ви, че се отбихте да проверите дали всичко е наред. Оценявам го. Но имам много работа. Затова, ако обичате... знаете пътя.
– Да, да. – госпожа Граф не изглеждаше ни най-малко обидена от поведението на Бертело, махна му за довиждане и потегли бавно към изхода на двора, а той затвори прозореца и облекчено въздъхна. В този момент Айви влезе в кухнята по нощница, с разрошена коса и притворени очи, все още не съвсем будна.
– Айви. – възкликна Бертело.
– Добро утро, сър. Как спахте?
– Нищо добро няма в това утро. – кисело отвърна той. – Всъщност, въобще не спах. А ти, Айви?
– О, чудесно. От доста време насам не съм спала така. – усмихна се тя, докато сипваше кафето в чаши. – Очаквах отново да чуя шепота им, но... всичко изглеждаше спокойно. Нищо не притесни съня ми.
– Значи не си чула писъка?
– Писък? Какъв писък?
– Не. Няма значение. – Бертело отпи от кафето си и присви устни. – А случайно да познаваш съседката ни?
Айви замръзна с кафеварката в една ръка и чашата в друга.
– Всъщност не я познавам лично. – каза след малко и избегна погледа му. – Някаква изкуфяла старица. Защо?
– Просто питам. – замислено отвърна Бертело, допи кафето си на няколко големи глътки и се качи да се опита да поспи поне малко.
Айви го събуди за вечеря, когато навън вече беше паднал мрак. Двамата слязоха в трапезарията, където тя беше сложила масата и запалила камината. Пламъците, които осветяваха старомодните мебели и сенките, плъзгащи се грациозно по стените, придаваха още по-зловещ вид на и без това неуютното помещение. Бертело се настани на мястото си, но Айви не седна, а застана надвесена над него.
– Какво има?
– Цял ден, сър. – промълви тя с треперещ глас. – Цял ден, докато вие спяхте.
– Какво? – попита той, въпреки че вече се досещаше.
– Шепот. Стъпки. Зазиданите. – Айви се дръпна рязко от Бертело, изтича и спусна завесите на прозорците. – Не вярвах, че ще посмеят да се появят през деня. Всичко е заради нея! Всичко!
Бертело също стана от мястото си и се приближи към Айви, която го наблюдаваше с обезумял поглед. Хвана я за рамената и тя потрепна.
– Заради кой? – попита.
– Заради старицата. Заради онази изкуфяла старица! – изсъска Айви и се отскубна от хватката му. Пак отиде до прозореца и надникна през пердето. – Тя е вещица, сър.
– Исадора Граф? За нея ли говориш?
– Тя е вещица, сър. Тя е от тях! – Айви облегна гръб на прозореца и погледна отчаяно към Бертело. – Трябвало е да зазидат и нея! Но тя се е измъкнала, сър!
– Айви, чуваш ли какво говориш?! – повиши тон Бертело.
– Не, сър, не! Тя дебне наоколо! Обикаля из имението и ни наблюдава през прозорците! Затова винаги държа завесите спуснати!
Бертело внезапно се сети за съществото, долепило нос на кухненския прозорец, за двете сини очи, втренчени в него.
– Айви, ти виждала ли си я? – усети как сниши глас, когато пак заговори. – Виждала ли си я да наднича през прозорците?
– Да, сър. Да. – Айви ококори очи и се разтресе. – Разбира се, че съм я виждала. Няколко пъти! Още преди вие да дойдете!
– Но аз говорих с нея сутринта. – замислено отвърна Бертело и потърка слепоочията си. – Тя не знаеше за теб. Каза, че къщата е пуста от години. Попита ме откога си тук. Всъщност каза, че е невъзможно да си била тук преди мен.
– Но аз бях тук, сър. Вие ме видяхте. – Айви вече изглеждаше като побъркана. Прокара пръсти през косата си и я разроши. – Тази жена лъже, сър. Лъже. Опитва се да изкара мен виновна! Мен! – тя изведнъж повиши тон и започна да вика: – Не й вярвайте, сър. Не й вярвайте!
– Айви, успокой се! – Бертело също кресна и неволно се огледа наоколо. Уплаши се от реакцията си. Усещаше как лека-полека параноята на Айви заразяваше и него. – Никой не те обвинява за нищо!
– Не, сър, не! – продължи да вика Айви, размахвайки ръце във въздуха. – Тя ще се опита да ме обвини, сър! Ще се опита! Ще видите!
Бертело започваше да се изнервя. Приближи се към нея, хвана я отново за рамената и я разтърси леко.
– Замълчи! – изсъска в лицето й. – Тишина! Ако казваш истината, ако тя наистина ни наблюдава, по-добре да не ни чува!
Думите му явно я стреснаха и тя млъкна, ококорила очи, преглъщайки звучно. След малко прошепна, едва доловимо:
– Сър, след всяко нейно появяване... идват и те. Зазиданите.
Бертело чу забързаното туптене на сърцето си в тишината и този път съвсем съзнателно се огледа из мрачната трапезария. Айви изхлипа и се хвърли в обятията му. Стисна го силно и той разбра, че не беше просто уплашена. Беше ужасена.
– Утре ще отидем до селото. – каза й и я погали по главата. – Обещавам ти. Всичко ще бъде наред.
Двамата се нахраниха мълчаливо и побързаха да се качат и да заключат спалните си отвътре.
Бертело не успя да заспи. Въртеше се в леглото си, на няколко пъти запалваше газовата лампа и безплодно търсеше някого в тъмните ъгли на стаята си. Не знаеше дали защото цял ден беше спал, или защото беше прекалено разтревожен от поведението на Айви, но не можеше да се отпусне и за миг. Накрая спря да се опитва да заспи, а просто остана в легнало положение, впил празен поглед в тавана. Айви... Зазиданите... Исадора Граф... селото... всичко това просто прехвърчаше през съзнанието му, без да може да формулира ясна мисъл. Знаеше само едно. Нещата бяха почнали да стават по-сериозни, отколкото беше очаквал. Точно затова утре щеше да отиде в селото и да говори с някого. Трябваше да научи историята на тази къща, както и тази на съседката си.
Той затвори очи за миг. Опитваше се да се отпусне, да изчисти мислите си и да заспи. Усещаше, че се унася, но точно в този момент тих шум достигна до ушите му. Бертело подскочи в леглото си като обезумял, изправи се, загърна се в завивките си и облегна глава в стената зад себе си. Тишина. И после пак – едва доловим шум, който не можеше да определи. После отново тишина. Това се повтори няколко пъти. Бертело леко трепереше под завивките си, но беше затаил дъх и наострил уши, отчаяно надявайки се да разпознае шума. И след малко успя. Беше шепот. Съвсем тихо, едва доловимо шушукане. Сърцето му заби така, сякаш щеше да изхвръкне. Той стана и на фона на увеличаващия се шепот набързо се облече. Отиде до заключената врата и долепи ухо. Сега го чу още по-ясно. Някой шепнеше съвсем тихо, много бързо, така че думите се сливаха и той не можеше да ги долови. Върна се до нощното си шкафче и грабна ключа и газовата лампа. Отключи и отвори скърцащата врата. Изведнъж се възцари гробна тишина. Бертело запали лампата и освети коридора пред себе си. Огледа се и на двете страни, но нямаше никого. Беше пусто. И тихо. Понечи да се върне в леглото, но тогава отново дочу слаб шум. Този път обаче не беше шепот. Бяха стъпки. Отмерени, бързи крачки, шумът от които отекваше във високите стени на коридора, и които сякаш се приближаваха към него.
– Кой е там? – извика Бертело и пак вдигна високо фенера. Не видя никого и никой не му отговори. Ала стъпките все още звучаха глухо в иначе тихата къща. – Покажи се веднага! – извика по-силно.
Никой не се появи, шумът от стъпките се усилваше, а Бертело продължаваше да стои на прага на стаята си, оглеждайки параноично пустия коридор. Въпреки че му звучеше налудничево, вече беше сигурен. Бяха те. Зазиданите.
– Айви! – изкрещя с цяло гърло. – Айви!
Чу превъртане на ключ в ключалка от съседната врата. Въздъхна успокоено, когато прислужницата му се подаде на прага, трепереща в бялата си нощница, с разхвърляни коси и обляно в сълзи лице.
– Те идват, сър! – изплака тя, вкопчила се в рамката на вратата. – Идват за нас!
Шепотът се усили и вече кънтеше в ушите им и въпреки това не можеха да различат отделните думи. Стъпките продължаваха да се приближават заплашително към тях. Бертело изтича до Айви и я прегърна.
– Всичко ще бъде наред. – прошепна. – Всичко ще бъде наред.
Айви цялата се тресеше в обятията му, от очите й се стичаха сълзи. Сърцето на Бертело биеше бясно, главата му пулсираше от кънтящия шепот, който изпълваше целия коридор.
– Какво искате? Какво искате от нас? – изкрещя с всичка сила, търсейки някого с поглед. – Оставете ни на мира! Оставете ни!
Някой яростно заудря с крака по пода. Сега стъпките бяха изместени от оглушителен тропот. Бертело усети как Айви започна да се свлича в ръцете му.
– Айви! – той я разтресе и я обърна към себе си. – Айви!
Беше припаднала – тялото й беше отпуснато, очите – полуотворени, а лицето – обляно в сълзи. Бертело взе ключа от стаята й, който тя още стискаше в юмрука си, изрита вратата с крак и внимателно я положи на леглото. Знаеше, че трябва да й донесе студена вода, но не можеше да я остави сама. Затова затръшна вратата и я заключи. После отчаян се просна върху леглото и обгърна тялото й с ръце. А навън шепотът и тропотът на Зазиданите се усилваха.
Силната светлина го заслепи. Отне му известно време, преди да разбере, че гледаше право в слънцето, което надничаше през затворения прозорец на стаята на Айви. Извърна глава и пак затвори очи. Тогава изведнъж се сети за снощи. Шепотът. Стъпките. Зазиданите. Отвори очи и рязко се изправи. За миг му се зави свят и му причерня. После, когато погледът му се проясни, го обез див, неописуем ужас. Не издържа и изкрещя с цяло гърло. Мръснобелите стени сега бяха на места оцветени в аленочервено – от кръв. Кръв, която се стичаше от тавана към пода и беше навсякъде! Внезапно извърна поглед на леглото до себе си, а сърцето му болезнено се сви. Айви я нямаше! Чаршафите също бяха окъпани в червено, от тавана кръвта падаше на големи капки право върху леглото. Той скочи, повличайки завивките със себе си, препъна се в тях и падна по ръце на пода, където се подхлъзна върху локвите кръв. Пак изкрещя. И пак стана. Когато видя окървавените си ръце, усети как му се повдига. Вратата беше открехната, той я изблъска с рамо и изхвърча навън, хлъзгайки се по оцапания под. Когато видя стените на коридора обаче, стомахът му се преобърна, той не издържа и повърна. Кръвта беше размазана навсякъде, докъдето стигаше погледът му – по дървения под, по тавана, по вратите, по мръсните стени. Превит на две, Бертело притискаше силно корема си, дишайки учестено. Когато събра малко сили и си пое дълбоко въздух, се изправи и с полузатворени очи се запъти към стълбите за надолу. И когато с последни сили се облегна на парапета на терасата над вестибюла, го видя. Тялото на Айви, на земята, проснато върху мрамора сред големи локви кръв. Бертело затвори очи и стисна с всичка сила дървения парапет.
– Господин Ватерло? Вътре ли сте? – тъничкият глас на Исадора Граф смрази кръвта на Бертело и мозъкът му запулсира болезнено, когато чу силното почукване по входната врата. – Господин Ватерло? Знам, че сте вътре! Излезте!
Бертело се заоглежда трескаво. Трябваше да направи нещо. Но нямаше какво – дори да скриеше трупа, кръвта така или иначе беше навсякъде.
А Исадора Граф продължаваше упорито да блъска по портата.
– Господин Ватерло? Покажете се!
Бертело стоеше облегнат на парапета и дишаше на пресекулки. Беше впил отчаян поглед във входната врата и се молеше старицата да си тръгне. Не се почука отново. И макар цялото му тяло да трепереше и главата да го болеше ужасно, се поуспокои. Отдръпна се от парапета и тръгна надолу по стълбите с омекнали ходила. Тогава изведнъж последва ново почукване – този път на стъкло. Ужасен, Бертело погледна към грамадния прозорец, от който слънцето окъпваше в светлина просторното предверие. Исадора Граф, залепила лице на едното крило, беше оголила изкуствените си зъби в противна усмивка и махаше на Бертело. Без много да му мисли, той светкавично се втурна надолу по стълбите, заобиколи проснатия върху мраморния под труп и отвори скърцащата дървена порта на къщата.
– Госпожо Граф! Госпожо Граф! – изкрещя с все сила, когато се озова лице в лице със старицата. – Не бях аз, госпожо Граф! Не бях аз! Не знам как е станало!
И Бертело сграбчи крехкото й, превито тяло и я разтърси грубо. Исадора Граф ококори очи и се дръпна от него.
– За какво говорите, господин Ватерло?
– Шепотът. Стъпките. Зазиданите. – задъхваше се Бертело. – Убийството. Не бях аз. Вярвате ли ми? Вярвате ли ми? Трябва да ми повярвате!
Исадора Граф заотстъпва назад с ледена физиономия.
– Може би е по-добре да дойда по-късно. – каза.
– НЕ! СПРЕТЕ! – извика Бертело и я сграбчи грубо.
– Но какво правите! Пуснете ме!
– Вярвате ли ми? – изсъска в лицето й. – Вярвате ли ми?
– Не знам за какво...
– ВЯРВАТЕ ЛИ МИ?
– Вярвам ви. Вярвам ви. – с треперещ глас отвърна Исадора Граф. – Само ме пуснете да си ида, господин Ватерло. Пуснете ме да си ида.
И Бертело я пусна.
– Не бях аз. – продължи да повтаря, докато старицата се отдалечаваше с бързи, малки крачки. – Не бях аз.
Седна върху студените каменни стъпала пред входа, хвана глава в ръце и се опита да помисли. Исадора Граф беше видяла трупа. Беше видяла кръвта. Трябваше да направи нещо. Трябваше да каже на някого. И в този миг му просветна. Изправи се и се огледа тревожно, но от Исадора Граф нямаше и следа.
С отмерени, бързи стъпки Бастиан Бертело напусна имението и потъна в хладната, мрачна гора, която го делеше от селото. Беше задъхан и се умори бързо, но продължаваше да ходи, раздърпан, с развързани обувки. Отделни мисли прехвърчаха през съзнанието му, без да може да ги улови. Шепотът. Стъпките. Зазиданите. Айви. Убийството. Исадора Граф. Тя беше видяла... и въпреки това... въпреки това не изглеждаше уплашена, усмихваше му се... Ами ако Айви беше права? Ако тази жена беше вещица? Трябваше му помощ. Дано само му помогнеха. И той продължаваше да бърза, почти тичаше, препъвайки се в отчупени клони или заривайки крака в окапалите есенни листа, а в ушите му някъде отдалеч отекваше зловещото грачене на гарван. След малко Бертело излезе от гората и се озова съвсем близо до мястото, където отиваше – църквата беше кацнала самотна на малко възвишение, в подножието на което сивееше запустяло гробище. И той се насочи натам.
Отвори желязната порта на църквата и се вмъкна в студеното предверие. Оттам влезе в просторната, хладна сграда, обвита в полумрак. Няколко самотни, превити свещички догаряха на железните свещници, които стърчаха изправени до масивните каменни колони, до тежките дървени пейки или до крехките изрисувани витражи. Бертело пристъпваше бавно, предпазливо и всяка стъпка отекваше във високите стени на помещението. Макар да нямаше никого, чувстваше погледите, приковани върху себе си, сякаш някой тайно го наблюдаваше, дебнеше, втренчил очи в него. И тогава ги видя – високо в тавана, който се губеше в мрака – подаваха каменни глави и безжизнени очи отгоре, увиваха опашки около колоните, разперваха криле, които хвърляха сенки върху пода. Гаргойли, замръзнали статуи на демонични изчадия, на най-ужасни чудовища, които изглеждаха необикновено живи в застиналите си пози. Бертело ги гледаше право в мъртвите каменни очи като хипнотизиран. Дали не бяха помръднали? Дали те не го наблюдаваха?
– Господине? – студеният глас се разнесе из празната църква и отекна в стените и тавана.
Бертело видя силуета на фигурата в черно, застанала на стъпалата пред олтара.
– Мога ли да ви помогна?
– Елате... Елате... – заприказва Бертело с треперещ глас. – Трябва да дойдете веднага! Трябва да ви покажа нещо. Вие... вие сте свещеникът нали?
– Аз съм. – отвърна силуетът и се приближи, така че един от свещниците хвърли мъртвешки жълта светлина върху изпитото му лице. – Теоболд Икзитър. – каза и подаде ръка. – А вие сте?
Бертело не отвърна на жеста му, а се обърна и закрачи към изхода, прошепвайки:
– Бертело. Бастиан Бертело. Елате... Елате...
Чу стъпките на свещеника, който го последва.
– Кой сте вие, господин Бертело?
– Не знаете ли? – изненада се Бертело. – Наскоро се нанесох в имението до селото, отвъд гората. Сигурно сте чули...
– Всъщност не.
– Странно...
– Имението до къщата на госпожа Граф ли? – усмихна се Икзитър.
– Точно там... Трябва да дойдете... Елате. – и Бертело го хвана за ръка и го задърпа извън църквата.
– Изчакайте! – повиши тон Икзитър и се отскубна от хватката му. – Какво искате от мен?
– Елате! Моля ви, елате! – отчаяно извика Бертело. – Прислужницата ми беше убита тази нощ! Брутално убита.
Свещеникът повдигна вежди. Не направи нищо друго, остана с ледена физиономия, загледан в Бертело.
– Елате, моля ви! – продължи той и го погледна умолително. Хладните, сиви очи продължаваха да го наблюдават втренчено.
– Защо викате мен, господин Бертело? – обади се най-накрая отецът съвсем тихо.
– Трябва ми свещеник. Екзорсист. Заради тях... Знаете... нали знаете историята на имението?
– Какво по-точно?
– Шепотът. Стъпките. Зазиданите.
– Боя се, че не ви разбирам, господин Бертело.
– Не може да не сте чували... Историите за Инквизицията... И Айви... Айви не беше убита от човек, отче, не от човек... Просто не може...
– А как тогава? – попита Икзитър, докато двамата вече крачеха надолу по хълма към гората.
– Стените... – прошепна Бертело. – Били са те...
– Моля?
– Зазиданите. Вградените. Те са я убили. Снощи дойдоха, ние ги чухме.
– Какво ми казвате, господин Бертело, че в стените ви има живи хора?
– Те са мъртви... призраци или и аз не знам какво... но ги чухме, отче, чухме ги... Вещици, осъдени от Инквизицията и зазидани от строителите на имението.
– Не съм чувал в нашето село да е имало лов на вещици.
– Имало е. Айви ми каза. Тя знаеше.
– Трябва да попитаме госпожа Граф. Тя знае всички легенди от местността. Най-старият ни жител, нали знаете, видяла е много неща...
Бертело изтръпна.
– Най-старият жител ли? Откога живее тук?
– О, тя винаги е живяла тук. Преди всички ни. – изсмя се Икзитър. – Всички я помнят от детството си. Сигурно вече е на сто години... здрава жена...
И двамата започнаха да влизат между дърветата и да усещат хладния въздух на гората.
– Защо оттук, господин Бертело. Да минем по пътя.
– Оттук е по-пряко, по-бързо.
– Но е по-опасно. – прошепна свещеникът и се огледа неспокойно. – Хайде, да побързаме.
И двамата се изгубиха в хладния мрак.
– И тогава я намерих. Мъртва. – разказваше Бертело, докато се изкачваха по каменните стъпала нагоре към входа на къщата. – Точно зад тази врата... долу... на пода... стените... целите бяха в кръв... сега ще видите... Елате! Елате! Кръвта е навсякъде.
И той открехна вратата и двамата влязоха в предверието. Но кръвта я нямаше. Нямаше го и трупът. Бертело затрепера на мястото си. Свещеникът обходи бавно помещението с поглед, после се обърна към него. Портретите продължаваха все така бездушно да мълчат и да наблюдават безучастно с изрисуваните си очи. И подът, и стените, и стълбите, и високите тавани отново бяха чисти, бели, без каквито и да било следи от кръвта, която ги беше изпръскала сутринта.
– Не... не... не... – заекна Бертело. – Невъзможно... не е възможно... Горе! Елате горе! Веднага!
И той се запрепъва нагоре по стъпалата към спалните, но отецът остана на мястото си, наблюдавайки го подозрително. Горе всичко беше постарому – коридорите отново си бяха чисти, прашни, пусти и тъмни. Единствената следа от случката сутринта беше останала пред вратата на спалнята на Бертело – засъхналата локва повръщано. Той надникна в стаята си, после и в тази на Айви, за да се увери, че я няма. Когато слезе обратно долу, Теоболд Икзитър го чакаше видимо изнервен под рамката на отворената врата.
– Господин Бертело – каза студено, – имам достатъчно работа в църквата. Благодаря, че ме потърсихте, но, моля ви, следващия път, когато сънувате кошмар, не ми се обаждайте. Довиждане.
И той се обърна и тежките му отдалечаващи се стъпки отекнаха в главата на Бертело.
Бертело заби дървения кръст надълбоко в пръстта. Избра празния гроб на Айви да бъде точно под превитото дърво в центъра на двора. С кухненския нож издълба неравните разкривени букви, които изписваха името й. Беше коленичил пред кръста, под черните клони на сухото дърво и навел глава, дишаше тежко. Вече беше решил. Тръгваше си. Напускаше това прокълнато място. Не можеше да пътува през нощта, затова щеше да изчака да се съмне, преди да тръгне. Не знаеше дали ще може да спи, а може би по-добре беше да будува. Знаеше само едно – в момента, в който слънцето се покажеше на хоризонта, той щеше да тръгне – без багаж, без да съобщава на никого. И знаеше къде щеше да отиде – на сигурно, скрито място, където никой нямаше да го потърси.
А сега слънцето, кървавочервено, потъваше в хоризонта в далечината и над селото се беше спуснал зрак.
– Господин Ватерло? – тъничкият, писклив глас на Исадора Граф точно зад гърба му, накара Бертело да изтръпне целия. – Какво правите тук?
Той се обърна – с изпитото си, сиво лице, изкривено едновременно от омраза и страх, с изгубилите цвета си очи, с дълбоките си сенки, които висяха под тях. Погледът му сякаш я уплаши, защото тя отстъпи крачка назад.
– Погребвам прислужницата си, госпожо Граф. – каза съвсем тихо.
– О! – Исадора Граф захлупи уста с ръка. – Какво говорите, господин Ватерло? Какво се е случило?
– Беше убита тази сутрин. – неохотно продължи да говори Бертело. – Брутално убита.
– О, Господи! – изписка Исадора Граф. – Но защо не е дошла полиция? Казахте ли в селото? Казахте ли на някого въобще?
– Не мога да се върна в града. Казах на местния свещеник.
– Теоболд! Той ще помогне, да...
– Той не помогна! – внезапно извика Бертело и скочи на крака. – Не ми повярва дори! Знаете ли защо, госпожо Граф? Защото трупът изчезна. Беше тук, и докато отида и се върна от селото, вече го нямаше. Изчезна. А аз минах напряко, право през гората. Имате ли идея как може да се случи това? В това имение, около което няма нищо друго...
– Намеквате ли нещо, господин Ватерло? – огорчено попита Исадора Граф и отстъпи още няколко малки крачки назад.
– СТИГА ТОЛКОВА! – изкрещя Бертело, но не помръдна от мястото си. – Ти видя трупа, сигурен съм! Видя го!
– О, господин В...
– МЛЪКВАЙ!
– Но моля ви...
– Лъжлива вещица! Ти го прибра, нали? Ти прибра трупа, докато бях до селото да викна свещеника!
– О! – кръвта сякаш напусна лицето на Исадора Граф и то стана мъртвешки бяло, ръцете и краката й затрепериха, и тя остана с полуотворена уста, неспособна да каже каквото и да било. – О!
– МАХАЙ СЕ! – Бертело повдигна заплашително ръка. – Ако не искаш след малко да копая още един гроб. – добави по-тихо след това.
Исадора Граф заотстъпва назад, с гримаса на неописуем ужас, застинала на старческото й лице. Когато се отдалечи на достатъчно голямо разстояние от Бертело, се обърна, и тичешком се изгуби в мрака. Слънцето вече беше залязло.
Бертело остана седнал на пръстта под дървото до дървения кръст чак до полунощ. После стана, приближи се до оградата на имението и надникна в двора на Исадора Граф. Къщата беше неосветена. Дали беше заспала? След този разговор – едва ли. Дали въобще си беше вкъщи или беше решила да отиде в селото? Или пък го дебнеше отнякъде? Бертело се обърна и прекоси мрачината в двора, изкачи се по стълбите, влезе в къщата, затвори вратата отвътре и се облегна на нея. Въздъхна тежко и погледна към мястото, където сутринта лежеше трупа на прислужницата му. Празно. Чисто. И отново го обзе това странно чувство – сякаш е наблюдаван, сякаш някакви невидими очи са се втренчили в него и следят всяко движение. Вдигна поглед и ги видя – портретите – замръзнали в рамките си и все пак като живи, обърнали мъртвите си, изрисувани очи към него. Направи няколко малки крачки с омекнали крака и за миг му се стори, че студените очи се изместиха заедно с него, обърнаха се към него. “Тихо! Портретите спят!” – спомни си първите думи на Айви, когато го беше въвела в предверието на къщата. Сега стоеше на същото място – в центъра на овалната зала, върху студения мраморен под, където Айви беше издъхнала, и портретите го наблюдаваха и си шепнеха. Да, започна да го чува – шепотът. Шепотът. Шепотът. Хвана се за главата, затвори очи и ги стисна силно, а когато ги отвори отново, портретите вече мърдаха в рамките си и го сочеха – някои шепнеха, други говореха, трети крещяха – мъртвите стопани на имението, които го обвиняваха в убийство.
– НЕ! – извика. – Не бях аз! Не съм аз!
И затича нагоре по стълбите. И след собствените си стъпки чу и техните. На Зазиданите. Обърна се, но нямаше никого. Шепотът. Стъпките. Зазиданите. НЕ! НЕ! НЕ! Трябва да свърши! Край!
Влезе в спалнята си, затръшна вратата и първото нещо, което се изпречи пред погледа му беше огледалото – а в него мъртвешко бялото му лице – с хлътнали бузи, изцъклени очи, мръсна, сплъстена коса. И изведнъж очертанията му започнаха да се размиват, да избледняват, да потъват в мрак, лицето му да се губи, отражението му да се превръща в силует, в бледа сянка, докато накрая съвсем не изчезна. И празното прашно огледало сега остана да отразява стаята. Бертело стоеше пред него, но отражението му си беше тръгнало. И тогава, съвсем неочаквано, в огледалото изскочи мъж. Бертело се дръпна уплашен и се огледа зад себе си. Отново никого. Мъжът стоеше в огледалото и наблюдаваше мълчаливо. След малко се отмести, изчезна и на негово място излезе жена, която също застана в центъра на огледалото и започна да се взира в Бертело. Той разтърка воднистите си очи, и когато ги отвори отново – друго лице, на друга жена, която също го гледа. После и тя си тръгна, изместена от приведен старец. И той на свой ред впи угасналия си поглед в Бертело, после и той отмина. Отново се появи жена, по-възрастна от другите, и тя погледа, и тя си отиде. Тогава дойде малко момиче – с нескопосано вързана коса и застинало ужасен поглед. Лицето му беше бледо, разкривено, замръзнало в гримаса на ужас и страх. Бертело не издържа и заплака, но момичето не даде знак, че е забелязало и също като останалите отмина. И тогава се появи Тя – силуетът й се материализира в огледалото в същите черни дрехи, в които беше умряла, с единият висящ кичур коса, който се беше измъкнал от здраво стегнатия й кок. За разлика от останалите по бледото й лице беше изписан гняв, а неугасналият й още поглед святкаше от злоба.
– Айви! – умолително извика Бастиан и се хвърли върху огледалото. Започна да целува студеното стъкло, да го докосва с трепреща ръка – надяваше се, че ще успее да я докосне, да усети плътта й, да подуши кожата й, да прокара пръсти през косата й.
– Прости ми. – простена, галейки обляното си в сълзи лице о гладката повърхност на хладното огледало. Сълзите му се стекоха по него, незабелязани от жената, чиито очертания също започнаха да избледняват.
– НЕ! Айви!
Съпругата му обаче съвсем изчезна, после за миг огледалото остана празно и след това неговият образ отново се появи и той се видя – разплакан и обезумял. И с появяването на образа му се появиха и те. Шепотът. Стъпките. Зазиданите. Бертело се свлече на земята, тялото му се сгърчи в неконтролируеми конвулсии, той хвана главата си и запуши ушите си. Сега обаче продължаваше да ги чува – и то по-силно, по-ясно, по-отчетливо. Нечленоразделни звуци, съскащ шепот, оловнотежки стъпки. И тогава нещо привлече вниманието му от отвън. Той стана, приближи се към прозореца, побутна тежките завеси и видя малкото светещо пламъче, което се придвиждаше из мрака. Постепенно очите му свикнаха с тъмнината и той различи очертанията на силуета със свещ в ръка, който прекосяваше съседния двор с отмерени, бързи крачки. И сега вече знаеше какво трябва да направи. Щеше да спре всичко. Забрави за шепота, за стъпките, за Зазиданите и затича надолу по стълбите, мина през кухнята, грабна ножа за хляб, с който беше издълбал името на Айви върху дървения кръст, върна се в предверието и оттам излезе в непрогледния мрак навън. Прекоси двора на имението си и тичешком се насочи към къщата на Исадора Граф. Видя свещта отдалеч – спряла на едно място, и до нея разпозна клекналата фигура на старицата, приведена над нещо. И Бертело се приближи безшумно през сенките, надведе се над нея и го видя ясно – гробът с гравираното име – “Исадора Граф”. Пламъкът на свещта затрепери, затрепери и ръката на Бертело, но той я вдигна и замахна. Пламъкът проблясна в острието на ножа и изгасна, гробът потъна в мрак, очертанията на старицата се загубиха и той удари о камък. Огледа се ужасен и видя проблясващата в непрогледната тъма бяла коса на Исадора Граф да се отдалечава към зида. Скочи и я последва. Силуетът й потъваше в черното, после отново изплуваше, той я следваше, на моменти я изгубваше, после отново я съзираше и се препъваше с последни сили, за да я настигне. Видя я как изчезва в каменния зид, който делеше двора й от неговия. Приближавайки се, сенките се отдръпваха, и малката сива врата, скрита сред камъните изплува от тъмнината. Бертело я изблъска с рамо, нахълта в двора на имението си и нещо проблесна в очите му. Видя превитото желязно дърво над гроба на Айви – с оголени метални клони, с куки вместо листа, а на куките – глави – седем отрязани човешки глави с още отворени очи. Бертело изкрещя, хвана се за главата и притисна пулсиращото си слепоочие. Нямаше сили да гледа натам, но погледна към горичката, към която Исадора Граф куцукаше с все сила. Този път няма да се измъкне, помисли си, и се хвърли с всички сили към нея. Достигна я, сграбчи я за развяващата се нощница, платът се разкъса, старицата се стовари на земята и Бастиан Бертело замахна с ножа и кръвта опръска лицето му.
Двете жени влязоха в “Сянката” и се присъединиха към групичката, която се беше скупчила около бара.
– Какво става? – задъхано попита едната.
– Не чухте ли? Убили са Исадора Граф. – отвърна един от мъжете на бара.
– Как? Кой?
– Намерили я в гората сутринта. Обезглавена, с извадено сърце и полуизяден труп.
– Боже мой! – изплака една от жените, олюля се и се подпря на бара с една ръка.
Тогава вратата на заведението се отвори за пореден път тази вечер и на прага й застана Теоболд Икзитър, с разрошена коса, мрачен поглед и сребърен кръст в ръка.
– Той е бил. Вече съм сигурен. Съседът й. Бастиан Бертело. Изчезнал е. Няма го.
– Теоболд, това не значи, че...
– Не! Чуйте ме. Той е бил! Дойде при мен онзи ден, в църквата. Още щом го видях, разбрах, че нещо не е наред. Не беше спокоен. Говореше несвързано за някакво убийство, за вградени в постройки хора... Измисляше си истории... че прислужницата му била убита. Той няма прислужница, питах Исадора след това.
– Обади ли се в полицията?
– Да, издирван е в града. Затова е дошъл тук. Търсят го за убийството на жена му. Сега бях в имението... Оставил е дървен кръст в пръстта под дървото с нейното име. И е избягал... Чак сега разбирам. Зазиданите, за които ми говореше... Шепотът. Стъпките. Зазиданите. Зазиданите съществуват, Зазиданите са у него, неговите жертви, които са го обсебили, обладали. Зазидани в душата му.