Особености на панелната любов

     Иван Иванов получи неочаквано инфаркт месец преди да навърши петдесет и шест. Гледаха с Ванчето, жена му, телевизия. Стана му лошо и докато дойде „Бърза помощ” умря на диванчето в хола. На погребението дойдоха много хора – родът му беше голям, а и приятели имаше. Пристигна и целия състав на училището, където преподаваше по химия. Хрисим и благ човек беше и мнозина го харесваха. Натъпкаха Ванчето с успокоителни и тя не си спомняше нищо до деветините. Някой нещо правеше у тях, нещо й даваше да яде или пие и все спеше. После започнаха да я оставят малко по малко да шета из панелното им апартаментче. След четиридесетте вече беше съвсем сама. Роднините и приятелките решиха, че следващата стъпка е „да вземе живота си в ръце и да продължи напред” и я оставиха. Имаха си куп свои проблеми и неприятности. Ванчето не можеше да се примири, че мъжът й си е отишъл от този свят и все му приказваше на глас: „А сега, Ванко, ще направим супичка.” „Хайде да закусим, Ванко, и да си пием хапчето за кръвно.” „Време е да спим вече, Ванко, че утре ще ставаме рано.” … Не плачеше. Не опяваше като други вдовици защо я е оставил сама на този свят. Беше убедена, че мъжът, в когото се влюби преди повече от трийсет и осем години, е тук, при нея. Нали и в книгите, които четеше непрекъснато, все тъй пишеше. Погребваме само обвивката – тялото, а духът остава. Затова не се изненада, когато започна да го сънува всяка нощ. Такъв, какъвто си беше. Вечно шегуващ се с нейните навици и страхове. Толкоз години все заедно бяха двамката. Деца нямаха. У кого беше причината не пожелаха да узнаят, за да не се упрекват. Тъй е било писано, тъй да бъде. Много се обичаха и разбираха. Една специалност бяха учили, та и професионално си помагаха. Когато единият прочетеше нещо интересно, той го отбелязваше със старата семейна снимка и казваше на другия: „Виж, това!” С годините хармонията между тях стана пълна. Изчезна ревността му, желанието да поскита из заведенията със старите приятели от училище и влиянието на родителите й. Може би затова болката беше толкова голяма за Ванчето. Тя се беше загнездила някъде дълбоко в нея, здраво притиснала гръбначния стълб и стомаха. Непрекъснато я присвиваше. Лекарствата не помагаха. Ходи дори да й леят куршум при баба Айше.
     Една нощ сънува, че казва: „Ванко, не издържам повече без теб. Прибери си ме!”, а той се засмя и й отвърна: „Къде да те прибера, Ванче. Аз останах тук, на този свят и ще бъда до теб и ще ти помагам, докато ти дойде времето. Ще видиш!” На другата сутрин Ванчето намери включен електрическия чайник, а водата в него вреше. Първо се изплаши, после се сети за обещанието на съпруга си нощес и успокоена и развеселена си запари пакетчето мента. И тъй тръгна. Непрекъснато намираше ту туй, ту онуй свършено вместо нея – я чиниите измити, я пералнята пусната, я прахът по библиотеката забърсан… Май като беше жив Ванко не беше вършил толкова домакинска работа. Все нещо пишеше или четеше. Е, тогава ходеше на работа, имаше и синдикални заседания често. Ванчето се опита да му оставя в една чинийка от любимите манджи, но той не ги докосваше. Изглежда нямаше нужда вече от храна. Престана обаче да го сънува. Спеше дълбоко и спокойно без сънища. Тъй измина година.
     На втората болката в гръбначния стълб и стомаха започна да изчезва. Ванчето се подстрига на черта. Боядиса си косата в тъмен махагон. Купи си нови костюми и обувки. Като че ли се подмлади. Няколко пъти кани колежките на гости. Ходи на театър и сладкарница с тях, но домът й си оставаше предпочитаното място. Там й беше най-хубаво. Не преставаше да си приказва на глас с Ванко, а той от време на време й „отговаряше” като я изненадваше с нещо свършено в апартаментчето. Редовно поливаше цветята, хранеше котката, пускаше и спираше парното. Колкото повече време минаваше, толкова той ставаше по-грижовен. Вече сутрин намираше и кофата с боклук изхвърлена, а филийките й препечени и намазани с маргарин до чашата с горещ ментов чай.
     Една сутрин я събуди страшен трясък. Излезе и разбра, че баба Пена от отсрещния блок беше скочила от терасата си и се беше размазала на плочките. Много се разтрои. Жената беше добра и работна. Отглеждаше двете си внучета сама, защото разведената й дъщеря работеше в Испания като камериерка, а по-запознатите казваха като компаньонка. Тъй и не се разбра защо го е направила. След това пък друга комшийка се побърка. Въртеше уплашено очи и се кръстеше. Разправяха, че мъжът й дължал едни пари на едни хора и те пратили някой да я сплаши, ама й дошло вповече. Не мина и седмица и жената от съседния апартамент се парализира и онемя. Ей тъй, станала една сутрин, наготвила, опрала, дори простряла прането, а като се събудили дъщерите й я намерили да лежи на мокета в хола. Свестили я, но изглежда била получила тежък инсулт. След месец почина в болницата. Наскоро Сашо Водкин, пияницата от блока, като се прибирал една нощ след голям запой, паднал до контейнера с боклука и се задавил в повръщаното си. Отиде си на трийсет и пет. Дядо Ицо от долния етаж започна да разправя, че има някаква магия, която мори хорицата, но той си беше от години с тежка склероза и никой не му обърна внимание. Когато някой хвърли червенокосата Ана от прозореца на стълбището в сряда призори всички се уплашиха. Че Ана си беше курва и работеше като проститутка на повикване знаеха всички. Тя излизаше и се връщаше в различни часове на денонощието. Полицаите приеха версията, че е някой недоволен клиент и тръгнаха да го търсят. Следващият петък сутрин пак ги повикаха, защото намериха нова жертва на плочите – този път Гошо, квартирантът от седмия етаж. Разправяха, че е обратен и всяка нощ ходи да си търси приятел в някакъв гейклуб. Изглежда е бил много отчаян, щом е предпочел да сложи край на живота си по този начин. Вместо да си влезе в апартамента – да прекрачи през рамката на стълбищния прозорец. А в неделя умря Черния Йордан отсреща. Получил инфаркт, като излязъл през нощта да изпуши една цигара на терасата си. Жена му го намерила там на сутринта вдървен. После издъхна и баба Ганка на техния етаж. Отворила входната врата и паднала на стълбището. Лошо си ударила главата.
     Ванчето се натъжи. Цяла нощ не мигна. Въртя се в леглото и размишлява. Смъртта беше тук. Дали сега е нейния ред? Призори задряма и сънува мъжа си. За първи път след толкова време. Той беше някак притеснен и смален. „Ванко, ще умра ли скоро?” – го попита тя. „Рано е още, Ванче.” – успокои я той. „Виж колко народ измря напоследък. И стари и млади.” – изплака тя страха си. „Ами, то стана случайно, Ванче. Те не трябваше да умират. Не мога да повярвам, че човек може да бъда толкова крехък, че като види да се простират самички дрехите на терасата през нощта или кофата за боклук да се движи във въздуха по стълбите ще хукне да скача и да се пребива или ще получи инсулт и инфаркт. Възрастни хора са, не деца.” – заоправдава се съпругът й. „Какво? Ти си причината за толкова умрели съседи?” – не вярваше Ванчето. „Аз, аз, ама не го исках … аз дори кокошка не съм заклал докато бях жив, все ти ги колеше … само ти помагах малко, защото виждам, че взе много да се изморяваш от годините и килограмите … пък то какво стана … ти не се притеснявай, аз вече няма да излизам навън … ще бъде както преди – само туканцък ще шетам …” – нареждаше притеснено той. „Върви си, Ванко!” – го помоли Ванчето. „Не мога, Ванче. Не мога да те оставя сам самичка!” – твърдо отказа мъжът й. „Тогава ще тръгнем двамата, Ванко. Няма да умират повече хора заради нас!” – каза Ванчето и се събуди. Отметна бързо одеалото и както беше по нощница изтича на терасата и скочи в мамещата й пустота.
       Комшиите пак позвъниха на полицията.