Из пътищата на България

"Пътят ме зове, простиращ се напред и все напред, с примамливи хоризонти и невидени чудеса... С широките поля и горди планини... С десетките завои на окована вечност... Аз принадлежа на този път, продължаващ от началото до края на света... Но какво съм аз, какво са моите желания пред повелите на кръвта и честта?"

Изписано от ръката на царя в лето господне 1024

     “Плачещия цар отново крачи по земята.”
     Проклетият Джони Уокър.
     Проклетата кола...
     Крум се измъкна уморено от хондата и вдигна капака на двигателя. Вълната дим едва не го задуши.
     “Това не се случва...” – помисли кисело. Колата беше нова, с гаранция, със сервиз за поддръжка... В София. За бога, беше японска марка! Просто невероятно.
     Японските автомобили не би трябвало да пушат като горски пожар. Димът се кълбеше около дразнещия надпис, който беше отбелязал края на пътя му. Поне скриваше образа на крачещия човек.
     Плачещия цар... Това пък кой ли го беше измислил?
     Крум извади мобилния, но без особена изненада установи, че няма покритие. Явно го очакваше приятен ден.
     Но все някой щеше да го качи на стоп. Когато беше още студент неведнъж беше успявал да се добере от София до Варна в приятната компания на някой напълно непознат.
      Този спомен го топли през следващия час, през който колата му все така весело покриваше пътя с димна завеса, а минаващите шофьори не благоволяваха дори да намалят, за да проверят дали в пушилката не се крие някое младо, красиво момиче.
     “Плачещия цар отново крачи по земята.” Надписа все така се набиваше в очите му, само дето вече си имаше пушлива рамка. Някъде сред дима беше скрито и култовото Keep Walking. Крум не обичаше този цитат. Той предаваше своето послание за надежда, за вяра... Все неща, които липсваха на Крум, особено откакто се принуди да започне работа при чичо си. Чичо му бе уважаван бизнесмен. Бизнесмен... Самата дума го дразнеше.
     Но впредвид обстоятелствата може би трябваше да последва съвета на Джони Крачльо...
     Взе куфарчето с документите, разбира се, а някои неща от по-необходимо естество набързо натъпка в раницата си. След това разгърна картата и се замисли. Можеше да се върне назад към Сандански, беше подминал поне няколко отбивки към бензиностанции и крайпътни заведения... Но неговата цел беше Гърция. Кулата вероятно не беше толкова далеч, а по пътя все някъде щеше да намери телефон.
     С тези бодри мисли той тръгна покрай пътя, а следобедното слънце препичаше над него.
     Вече клонеше към залез, когато се добра до първата бензиностанция. Все още беше свеж, макар да бе минала повече от година, откакто за последно ходи на поход с приятели. Тръгна към лъскавата сграда с бодра крачка, оглеждайки се за персонала.
     Такъв не се виждаше. Магазинчето беше затворено, бензиновите колонки – безстопанствени.
     – Ехо? – викна Крум. След това се почувства леко глупаво. Надникна зад затворените врати, накрая изпъшка ядосан и заобиколи отзад. Там откри стълбите към втория етаж на бензиностанцията. Откри и един от служителите, който пушеше на площадката, небрежно подпрял пушка до себе си.
     – Добър ден – поздрави Крум.
     – Добър да е – отвърна човекът, без да го поглежда. Беше посветил цялото си внимание на цигарения дим.
     – Колата ми се повреди нагоре по пътя – сподели Крум след кратко мълчание. Стараеше се да не поглежда пушката. Човекът навярно бе ловец с напълно законно оръжие.
     – Тъжна история – отвърна оня бездушно.
     – Ами... Да. Дали бих могъл да използвам телефона ви?
      – Няма връзка – изсумтя мъжагата – Поне от два дни.
     – А... Дали не бихте могли да ме откарате донякъде? Тръгнал съм за границата...
     – Сега ли – удиви се мъжът – Нощта ще ни хване навънка, момче. Абсурд.
     – Е... – запъна се Крум – Готов съм да ви платя колкото е необходимо...
     Мъжът изгледа младежа безстрастно и се изплю, принуждавайки го да отстъпи назад.
     – Животецът ми струва повече, отколкото можеш да платиш, момче.
     –  Слушайте, само ви моля да ме откарате...
     – Днеска – пресече го оня – Оттука мина оня с двете имена. Скиталеца. Няма да е добра тая нощ. Не, никак даже.
Крум започна да изпитва странното чувство, че двамата мислят по коренно различни пътища. Май си имаше работа с луд, при това луд с пушка.
     – Ами... Аз ще си продължа по пътя тогава... – младежът полека взе да отстъпва назад.
     – Закъде си тръгнал, момче? – викна оня.
     – За Гърция, по работа...
     – Гърция, а? Не ти е работа да си на пътя за Гърция, момче. Не и тая нощ. Оня с двете имена тръгна натам.
     Той се наведе леко над парапета, хвърли цигарата си и му извика:
     – Плачещия цар крачи в тази нощ!
     Тръпки побиха Крум, но той запази спокойствие. Не се затича, просто се обърна и тръгна.
     – Чакай, хлапе!
     Мъжът се беше спуснал бързо след него и Крум видя, че на колана си е препасал пистолет и няколко дълги ножа.
     – Бих те приютил за вечерта, момче, ама не те знам кой си... Или какво си. Ама виждам, че неприятностите те следват по петите.
     – Моля?! – изуми се Крум – Не е така!
     – Сериозно? Момче, усетих, че идваш, преди часове! Не забелязваш ли колите? Карат си все напред. Не се спират. Хората усещат, дори да не разбират. От юг иде буря. Все пак, може и да бъркам... Не искам да си умреш за едното нищо. Ето, дръж!
      И той измъкна един злобно назъбен нож от колана си и му го подхвърли небрежно.
     – Да не кажеш после нещо – измънка мъжът – Ако те затрият, де...
     След това се обърна и бързо качи стълбите, грабна пушката си и се скри в някаква стая. Крум чу как изщрака ключалка, а после изскърцаха и няколко резета.
     Огледа ножа, после бавно тръгна към пътя. Трафикът оттук трябваше да е оживен. Беше оживен допреди десет минути. А сега – тишина. Ни кола, ни тир... Нищо.
     Крум се поколеба за един дълъг момент, после пое на юг. Този ден определено не му понасяше. Беше твърде... Неестествен.
     Щеше да се впечатли доста повече, ако вече не беше виждал духове.

***

     Следващите бензиностанции се оказаха залостени, заведенията бяха пусти, а пътят продължаваше все напред и все напред сред надигащи се хълмове, които явно се опитваха да минат за планини.
     Луната се издигна пред него, заобиколена от бледожълт ореол. Естествено, каза си Крум, това се дължеше на облачната покривка или на замърсяването на въздуха. Нямаше никаква истина в поверията, свързващи този ореол с бродещо наблизо зло.
     Или поне така си бяха казвали с приятели, свити покрай лагерния огън в някоя опитомена планина. Но сега, когато стъпките му отекваха самотно по магистралата, някак преосмисляше израза “бабини деветини”...
     Встрани от пътя, сред назъбените хълмове, Крум можеше да види отблясъците на огън. На няколко пъти се изкуши да тръгне към светлината, но...
     Що ли за хора щеше да намери покрай призрачно пуст път?
     Крум леко ускори крачка. Проклетата магистрала не свършваше и не свършваше...
     Сепна се, когато осъзна, че поне от минута чува някакъв странен шум. Усилващо се тропане, странно познато, но не можеше да определи откъде.
     След това зърна движението далеч напред. Нещо идваше срещу него.
     Младежът се спря неуверен, няколко дълги мига се колеба дали да побегне.
     Груба грешка. Преди да успее да реагира, неясната сянка, препуснала в мрака, се превърна в конник, черен силует върху черен жребец, препуснал право към Крум.
     Крум дори не мръдна, замръзнал в потрес, когато конят профуча покрай него със зловещ тропот. Направи пълен кръг и накрая се спря пред пребледнелия младеж.у4
     – Какво искаш – викна Крум, като свали раницата с бързо движение. Бе допуснал грешката да скрие ножа в нея.
     Тъмният шлем на ездача се завъртя към него, невидими очи се спряха върху лицето му. Гласът на незнайния конник проехтя кухо,  изрече някакви неразбираеми думи на непознат за Крум език.
     – Аз... Не разбирам.
     Конникът се изсмя глухо, отметна глава назад и нададе вой към звездите.
     – Нищо не разбираш – рече той – Императорът пожела главата ти.
     С тези думи мъжът свали тежката брадва от седлото си и я завъртя небрежно в една ръка, а конят му тръгна напред. Ноздрите на огромното животно се разшириха бясно и Крум в един миг надникна в тях и видя беснеещи пламъци.
     Брадвата полетя към главата му и младежът се присви с вик. Копитата на коня удариха пътя на сантиметри от него. Конникът се завъртя след Крум, от шлема му се носеше дрънчащ смях, докато пришпорваше жребеца си. Крум хукна в дъга, мъчейки се да избегне сечащата брадва. Отказа се да търси ножа, завъртя раницата си и я метна към главата на коня. Удари го в челото, но животното не се впечатли особено. Спря се за момент и го изгледа злобно, от устата му се стече дълга лига, която докосна земята.
     “Божке, това е сбъркана картинка...”
     Мрачният конник отново надигна брадвата си, но сякаш се поколеба. Конят му направи няколко трескави стъпки назад (което е доста интересно в изпълнение на четирикрако същество).
     Конникът насочи вниманието си към нещо зад гърба на Крум и изстреля няколко гневни думи на непознатия език.
     Някой му отговори.
     Крум се завъртя и видя странник, крачещ по пътя. Шлиферът му се вееше зад гърба, подхванат от незнаен вятър, лицето му се криеше в диплите на широка качулка. Крум потърси очите на странника и видя парче плат, окървавено и мърляво. Приличаше на превръзката на Темида, но втора употреба.
     Странникът беше впил скрития си поглед в отстъпващия конник, хищна усмивка разкривяваше сухите му устни. Спря се до Крум и бавно свали превръзката от лицето си. Младежът за миг надникна там, където очакваше да са очите му... И видя само мрак и кръв. Видя алени дупки, а в тях – ширнала се бездна, в която можеш да потънеш и да не изплуваш. Мъжът обърна за миг безокия си взор към Крум и той извика, когато видя кръвта, стичаща се по бузите на мъжа. Огромна тежест се стовари върху него, смачка мозъка му, хвана в клещите си сърцето му и стисна.
     Нещо в мрака отвъд зейналите рани се размърда...
     Изпълнен с невероятен ужас, младежът се обърна и побягна, хукна сред храстите и ниските дръвчета, отстъпи пътя на тези призрачни създания.
     Тича дълго, гонен от ужаса, пада и става, пълзя и се катери. През цялото време, воден от по-първичните инстинкти на човек в беда, той се стремеше към светлината...
     – Спри се бе, ще изгориш!
     Крум се осъзна задъхан, пред него припукваха весели пламъци, а наоколо танцуваха сенки.
     От другата страна на огъня се беше присвил суховат човек, приличен на рокер с коженото си яке. Крум изпъшка, когато видя пушката в ръцете му. Мъжът го изгледа остро с разноцветните си очи, после изсумтя презрително и остави оръжието настрана.
     – Сядай – рече му грубо.
     – Преследват ме... – изхриптя Крум, докато се бореше за глътка въздух – Чудовища...
     – Нека заповядат. Ще видим дали ще са толкова страшни, ако ги напълня с куршуми.
     С тези думи мъжът отново се извърна към огъня и сякаш забрави за Крум.
     Младежът се отпусна тежко на земята, зяпна домакина си. След малко му стана неудобно и той също се загледа в пламъците.
     Из тях се сражаваха мъже, хвърчеше кръв и воините се катереха по купчини трупове.
     Нищо ново.
     Сънят се примъкваше топло към Крум, когато сенките се развълнуваха и тъмен силует изплува от тях. Младежът се раздвижи сковано и вдигна очи към слепеца, който се спря на границата на кръга от светлина.
     – Това е той – викна Крум и се изправи – Трябва да бягаме!
     – Сядай, момче – отряза го другият – Покажи малко уважение към царя.
     Крум бавно отстъпи назад, имаше намерение да побегне.
     Другият въздъхна и надигна пушката:
      – Сядай като ти казвам бе! Бих могъл да те заплаша с тази пушка, ама кел файда. Щом царят иска да говори с теб, значи ще говори. Където и да бягаш.
     – Не ти мисля злото, приятелю – тихо рече слепецът. За щастие превръзката отново скриваше обезобразеното му лице. Той тежко се отпусна до лагерния огън. Обърна лицето си към пламъците и усмивка разкриви лицето му – Но няма да те спирам. Ако искаш, чувствай се свободен да заминеш.
     За момент Крум се поколеба, но се спря. Нещо в гласа, обаятелен, докосващ...
     – Разбира се – додаде слепецът – Отвъд тоя приятен огън в мрака те очакват някои, които наистина те преследват.
     – Ти нямаш очи – прошепна Крум обвинително – Но не се движиш като слепец. Дори нямаш тояжка...
     – Имам – усмихна се мъжът – Но ти не я виждаш.
     – Това е Слепия цар, момко – промълви мъжа с пушката, в гласа му се долавяше суховато уважение.
     – Мен можеш да наричаш Едноокия – додаде след малко и се разсмя на някаква шега, която той единствен разбра. Крум се загледа в очите му и наистина видя, че едното е неподвижно и празно.
     – Кои сте вие? – запита той – И кой беше онзи конник на пътя?
     – Ние сме сенки от миналото – прошепна Едноокия.
     – Недей да си играеш с детето. Истински сме ние, напълно истински. Достатъчно истински, за да отнемем живот.
     – И доста сме взели през годините.
     Слепият обърна поглед към другаря си и оня се смълча.
     – Прости ми, царю.
     – Чий цар си ти? – запита Крум, изпълнен с лек гняв. Все още нищо не разбираше и бе готов да побегне в мрака. Не можеше да си представи какво точно видя в зейналите рани на Слепеца, съзнанието му не можеше да побере дори по-блед спомен за гледката. Такъв ужас не бе изпитвал в живота си.
     Дори когато видя дух.
     – Аз ли? – усмихна се Слепеца – Цар на всички българи, разбира се.
     – Не. Ние нямаме цар. От шестдесет години...
     – Мълчи, момче – сряза го отново Едноокия, лицето му се зачерви с внезапен гняв – Какво знаеш ти? Как смееш да говориш за наместниците, които властваха тук? Пред теб стои цар Петър Делян, сега и завинаги помазан, наследник на старата кръв.
     – Вие сте луди – прошепна Крум.
     – Ние или ти? – учтиво запита царят – Добър философски въпрос, не мислиш ли? Но, нека те уверя, аз съм луд. Доста луд, всъщност. Бродя по тези пътища колко, хиляда години? Скоро ще празнувам юбилей, наистина.
     – Но... Петър Делян е загубил войната с Византия. Бил е ослепен и е умрял във византийски затвор...
     – Избягах – ухили се царят – Боже, колко нагъл беше Василий... Да си мисли, че може да ме използва като играчка за бесните си страсти... Той е по-луд и от мен, да знаеш.
     – Василий... – немощно прошепна Крум.
     – Българоубиеца.
     – Но той е починал преди твоето време!
     – Сдаде властта, но още си е жив и здрав, изчадието. Така става, когато сключиш сделка с тъмни сили... Крие се, крие се той... Един ден обаче ще го намеря.
     – Още ли вярваш, че някой ден ще сме свободни да го търсим?– изсумтя Едноокия.
     – Не вярвам. Знам. Ето го, пред нас, лидерът, който ще ни поведе към победа.
     – Кой, тоя келеш?
     – Нима не го гони имперският палач? Всичко си има причина.
     – Да. Обикновено може да бъде открита в блъфовете ти... Царю.
     Крум побягна.
К     ато опитен ветеран от системата на средното образование той успя да превключи от седнало положение на галоп без някакъв забележим промеждутък. Полуподскачайки, полутичайки, той препусна между камънаци и клони. Разчиташе мракът да го прикрие, в случай че Едноокия все пак реши да използва пушката си.
     Думата “лидер” му бе дошла в повечко. Крум беше имал своите детски мечти, но не беше глупак.
     Все пак се почувства като такъв, когато кракът му се закачи в щръкнал корен и той се свлече надолу по някакъв склон.
     Изтърси се право до лагерния огън на царя и Едноокия, които дори благоволиха да прекъснат спора си.
     – Сега не му е времето за подобни изпълнения, приятелю. Залозите са твърде високи, за да допуснем да се набуташ в ръцете на палача.
     Крум вдигна очи към усмихващия се Петър Делян, изтупа се и зае мястото си до огъня.
     – Не се държиш подобаващо – отбеляза Едноокия укорно.
     – Нямам и такова желание.
     – Леке – измърмори оня и се извърна.
     – Не вини младия ни приятел. Никой не обича да играе по конците на Съдбата. Но, аз се чувствам крайно неучтив, понеже все още не съм попитал за името ти, млади юнако.
     – Крум.
     За миг по лицето на Петър Делян пробяга смущение. Той се приведе към младежа, после протегна ръце.
     – Дали би ми позволил да те видя?
     – Досега не забелязвам да имаш проблеми с ориентацията – сухо отбеляза Крум, като се приближи с нежелание.
     – Много неща съм научил през годините – тихо рече Петър Делян, докато пръстите му нежно се плъзгаха по лицето на Крум – Но нищо, което да замести залязващото слънце... Или човешката усмивка.
     – Ти си бил ослепен от братовчед си.
     – Да, горката заблудена душа. Избоде ми окото с ножа си, когато го подканих да разреже еленското... Той не беше виновен, разбира се, кръвта му бе отровена и той бе луд...
     – Което не ти попречи да го изкормиш като риба – додаде Едноокия, без да се обръща.
     – Наистина, наистина. Както Бог е отсъдил за вината му, така и аз осъдих действията му... – Той потупа Крум по рамото – Ти не си той. Ти не си Крум, наречен и Велики.
     – Разбира се, че не съм. Кръстен съм на дядо си. А хан Крум, и той ли е като теб? И той ли броди наоколо?
     – Не... Минаха векове, откакто Куция напусна тези земи и изостави делата на България. Той също е плащал цената не по-рядко от мен, а е дори още по-стар...
     Петър Делян се умълча за миг, унесен в спомени, после отново се усмихна иронично и се изправи.
     – А сега, млади не–Крум, съдбата ни зове. Нощта е жива и тътенът на марша вече екне в далечните долища. Кръвта пее диво и зове ни на бран жестока...
     – За пореден път – измърмори Едноокия и се изправи, живото му око блестеше с менящите се чувства. Крум огледа и двамата, не ги разбираше, не можеше да улови дори една стабилна черта в поведението им. Но за миг в това лудо око той видя бушуващи страсти, трупани от десетилетия, вихрещи се като буря, подмятайки изтънялото съзнание с поривите на случайността...
     – Така, момче – изхриптя Едноокия, подпря се на пушката си и вдигна глава – Виждаш. Аз съм прокълнат. Аз съм... Едно нищо, което продължава напред.
     – А ти? – обърна се младежът към царя – И ти ли си прокълнат?
     – Разбира се. Прокълнат съм трижди с товара на отговорността. Веднъж при раждането си. Втори път, когато прехвърлих Дунава. И трети, когато лудият Алусиан ми отне по-скъпото, отне ми красотата на света по повелята на едно хъхрещо чудовище...
     От гласа на царя покапа мракът на вековете и той се изпъна, висок и тъмен, от напоената му превръзка се стече кръв, спусна се на вади по небръсната му буза и прокапа по брадичката.
     – Ти ли си Плачещия цар? – промълви Крум смутен.
     – Не. Аз съм Слепия. Но Плачещия цар ще закрачи в тази нощ и това ще е краят на всички нощи – Петър Делян се загледа проницателно в Крум – С този въпрос издаде твърде много момче, и сложи край на колебанията ми. Идваш с нас, за да разплетем този възел.
     – Къде? – запита Крум покорно. Все още не виждаше сгоден шанс да се измъкне от тази каша, но такъв можеше и да се открие.
     – Една древна крепост се надига от сенките на миналото и зове своите защитници. Ще отидем там, където се трошат сърца и гинат души... Там, където е била строшена България.
     Едноокия заметна якето си и надигна боен рог към устата си, наду го и земята потрепна заедно с извисилото се предизвикателство.
     – Слепия цар тръгва на война! – викна Едноокия – И недовършените откликват на клетвата!
     – Старата кръв не се огъва! Старата кръв не забравя! В името на Небето, което ме роди, започнал е маршът и аз откликвам! – надигна глас и царят. Той закрачи напред, сред шепота на горите и трепета на полята, а мракът се загърчи около него, сякаш светът се пренареждаше.
     – Къде? Къде отиваме? – извика Крум сред тътена, докато се мъчеше да не изостане.
     – Към Ключ, където свърши големият двубой. Към Ключ, където залезе българското слънце. Към Ключ, където кръв и огън впечатаха беса на Българоубиеца.
     Крум така и не разбра кой му отвърна, а може би беше шумящата гора. Той закрачи мълчаливо сред воините, объркан и изгубен.
     “Ключ... Но това е на края на земите ни. Как ще го достигнем за една нощ?”
     – Това е нощта – викна Петър Делян, сякаш в отговор на мислите му, гласът му бе изпълнен със смях – Нощта ще бъде, както винаги е била! Ние ще сме там, независимо от пространство или време! Сега говорим за далеч по-велика сила. За човешки души!
     И те продължиха напред, около тях гората шепнеше собствените си слова и мрак прехвърчаше из мрака. Крум можеше да се закълне, че на няколко пъти чу песни, екнещи отнякъде, бавни и тъжни, шепнещи за мъртво минало и оковано бъдеще, за заспала гордост и сънувано величие. Странни видения се мяркаха пред очите му, горящи замъци и флагове, танцуващи гордо заедно с вятъра...
     И после...
     Заровен спомен...
     Поляната... Когато се отдели от спътниците си, кривна от маршрута... Излезе сред дърветата под притихнало небе и там бе каменният трон, а на него седеше нещо...
     Дух.
     Помнеше погледа на кухите очи, как се удави в тях, залят от спомени и чувства, които смъртното му сърце не би могло да понесе... Бяха там и отминаха, оставяйки една тъга, копнеж по нещо, което нямаше да го бъде и не би могло...
     А след това се върна в университета, върна се при суетнята на претъпканите дискотеки и празните сърца, където царстваше кухият морал на икономиката и властваше прахосничество... Но в сърцето му дълго бе останал един копнеж към самотните алеи, огрени от лунна светлина, към песента на вятъра и шепота на далечни “можеше”–та...
     Методично беше убил тези копнежи. Не им беше мястото в модерния свят.
     Но в онези очи... В тях този свят нямаше място. В тях бе заключен друг свят, древен и стихиен, свят на волята и на кръвта, на думата и делото.
     Свят, стаен в мъртвото сърце на Едноокия.
     Свят, скрит дълбоко в зейналите ями, където някога са били очите на Слепия цар.
     Ръка на рамото му го изтръгна от спомените, в които се бе залутал.
     – Пристигнахме – тихо и сериозно рече Петър Делян.
     Бяха застанали на върха на хълм. Крум погледна надолу и зърна тихото градче, ни една светлинка не просветваше от затръшнати прозорци, кучета не лавваха в нощта. Днешния Ключ се бе стаил, притихнал под товара на историята, решила днес да напомни за себе си.
     Сетне...
     Осъзнаване.
     Крум се загледа в сенките, обгърнали градчето и очите му бавно се фокусираха към онова ниво, което винаги е по-близко до теб, близко до душата. И пред него се разгърнаха каменни стени, тъмни кули и развети знамена. И бавно, но неуловимо, древният вал на Самуил изплува на преден план, изтласквайки реалността назад, налагайки се с категоричността на сянка.
     – Това е... Невероятно – прошепна Крум. Чу шум и се извърна. Около тях тримата се събираха фигури, мрачни силуети. В мрака блеснаха фенерчета и осветиха корави мъже, облечени в кожени дрехи, стиснали пистолети и вериги в ръце. Крум се загледа в по-близкия и видя нещо познато в него...
     – Събратята ми – тихо му рече Едноокия – Ние сме стотниците...
     Повя далечен вятър и разплиска вълните на нощта, всичко пред погледа на Крум се разми... И после очите му отново се фокусираха. Избледня тъмната кожа и студено блеснаха стоманени ризници. Бледата светлина на фенерчетата потъмня и затанцува с ритъма на пламъка, дим се надигна от факлите, стиснати в бронирани юмруци. Крум се завъртя към Едноокия и видя, че той също се е променил, наметнат бе с тъмен плащ и стискаше в ръка остра брадва. Той се усмихна горчиво на младежа. На мястото на стъкленото му око зейна кървава рана и от нея бликна кръв, която се стече по бузата му.
     – Веднъж в годината – рече той – През тази нощ, ние плачем. За своята родина. За своя цар.
     – Ослепените воини на Самуила – прошепна Крум немощно. Една от по-великите трагедии в историята на народа му.
     – Василий бе безумец, а слугите му – глупци – сурово рече Петър Делян, който не откъсваше мъртвия си взор от далечните камънаци на вала      – Такава жестокост... Земята прие кръвта, прие болката. Прие душите. Земята помни. Навлякоха проклятие над изтерзаните души, които осакатиха, но навлякоха проклятието и над себе си. Заслушай се... Какво чуваш?
     И Крум се заслуша и чу далечния тътен на бойни барабани, чу цвиленето на коне и медния глас на тръби.
     – От юг идат те, мъчителите. От собствената си ръка приковани към съдбата на своите жертви. Армиите на Василий Българоубиеца, последните войници на Византия. А сега... Все още ли мислиш за бягство? Все още ли искаш да се измъкнеш от кошмара, в който те завлякохме? Погледни на север, Круме, и знай вече що е кошмар... Виж Марша на Обречените!
     И пряко волята си Крум обърна очи на север и видя бледите редици, които идваха по призрачния път. Видя воините на Самуила, тръгнали в строй, оставящи след себе си кървава следа. Обръщаха към него безоки погледи, надигаха пречупени гърбове. В един миг можеше да види луната през призрачните им тела, после те се облякоха в плът.
     Идеха в тишина, идеха с безмълвието на обречените. Тъжно скърцаха ръждиви брони, мечове висяха в отпуснати ръце.
     – Виж, Круме! Виж безумието на Българоубиеца! Виж слепите, които не могат да видят дверите на Рая. Виж и по-великата им болка, тази нощ, в която те надигат угаснали очи към звездите, които знаят, че ще изгубят пак!
     И наистина, мъгли се вихреха в дълбоките рани на Самуиловите войни и сред кръвта надничаха изгорените очи. Очи, белязани от пламъка. Като един човек, войните надигнаха поглед към безмълвните звезди и от гърлата им се изтръгна отчаян вик, някои паднаха на колене, а други заплакаха с горчиви сълзи.
     – Те знаят – продължи Петър Делян, всяка дума бе пропита с болка – Всяка година. Всяка година те се сражават и губят битката, а с нея и очите си... Никога не ще зърнат отново слънцето, нито ще намерят пътя към Рая.
     – Ние бяхме “пощадени”... Ние трябваше да ги поведем – тихо рече един от еднооките – Стотниците на Самуил, по-верните му войни. Но сме обвързани с клетви, които не можем да строшим. Не ще напуснем този свят, докато Българоубиеца не бъде победен...
     – Виж ги – каза Петър Делян – Виж ги хубаво. Те чакат... Чакат своя цар, своя Самуил, който да ги поведе към победата. Чакат Плачещия цар, който нивга не ще изплаче скръбта си. Чакат, верни в смъртта, както и в живота... Още ли искаш да побегнеш? Още ли искаш да излезеш от тази история? Сега е моментът на избора...
     Сразен, Крум поклати глава. Картината пред очите му го бе сломила. Никой смъртен не бива да вижда грозотата на света в пълната й мяра, ако иска да продължи.
     – Но какво мога да сторя аз...
     – Поведи ги.
     – Аз? Защо аз? Ти си Петър Делян, внук на Самуил. Довърши делото му. Аз съм... Нищо. Едно нищо.
     Петър Делян само поклати тъжно глава.
     – Не съм внук на Самуил, Круме. Това бе лъжа, знамето, което развях, за да поведа България към свободата. Самуил бе велик човек... Но просто човек. Аз съм внук на Дуло Първородния, поех първия си дъх преди три хилядолетия. Яздил съм с Атила и съм надигал чаши с Кубрат и синовете му. Царският род на България бе древен, във вените на първите ханове течеше висша кръв... Но те измряха, а смъртни поеха товара им на плещите си. Аз... Не съм войн. Нямам друго царство, освен пътя, ширнал се пред мене. Но дойдох, когато България клекна под петата на Василий Българоубиеца. Дойдох, когато дългът ме призова да надигна меч в защита на наследниците на Идел. Дойдох тук, в последната България, последната искрица, тлееща в мрака на новия свят... Участвах в тази битка, аз бях десницата на Самуил и поведох войните му в бран. И се провалих. В тази нощ, преди повече от хилядолетие, загубих едното си око. А второто – с края на великото въстание и предателството на Алусиан... Но днес, днес е време да изкупя поне един от провалите си.
     Поведи ги, Круме. Поведи ги...
     – Защо аз?
     – Знаеш. Ти откри изгубения трон, ти освободи Плачещия цар. Виждам го, виждам го в очите ти. Ти го доведе дотук и сега е време той да завърши делото си. Виж ги, Круме, виж своите войни и ми кажи, че ще се извърнеш!
     И Петър Делян хвана ръката му и я вдигна високо, принуди го да погледне към обреченото войнство.
     – Днес е нощта! Плачещия цар крачи по земята! Самуил намери своите войни!
     Безпомощен, Крум посрещна погледа на войниците, които се надигнаха безмълвно. Очите им се впиха в него и в тях се четеше една ужасна болка, но и отчаяна надежда.
     – Пътят го предсказа! Пътят го беляза! Пътят го доведе! Той носи духа на Самуила!
     Крум се беше изпънал, невярващ, уплашен, смазан. Сред войните се надигнаха викове, обречените размахваха оръжията си и ревът им разтърси земята.
     – Царя! Царя! Царя!
     А от юг идеха пълчищата на Българоубиеца, елитът на империята, целите блеснали в стомана, копията им бяха като гора, а водачите им яздеха по-отпред, развели имперския флаг.
     Войниците на България надигнаха своя вик, отвърнаха им тръбите на юга.
     – Какво да сторя? – запита Крум – Как да ги поведа? Аз не съм войн!
     – Но Самуил беше. Погледни в душата си и ще го видиш. Погледни в душата си и ще го почувстваш. Сега, Круме, историята трябва да бъде победена!
     И Крум погледна в себе си, навътре и все по-навътре, отвъд страха, отвъд предразсъдъците, отвъд това, което бе. Надникна в по-дълбоките дебри на душата си... И намери онова, което му беше нужно.
     Плачещия цар надигна глава и погледна войните си, една сълза бавно се изтърколи по бузата му.
     Някой сложи меча в ръката му и той го надигна, лицето му се беше вкоравило, макар и да бе изкривено от напиращите чувства. Стотниците коленичиха в дъга зад него, свели оръжия, а самия Петър Делян отстъпи назад и се поклони, както един цар пред друг.
     – Свършва се – рече царят тихо, шепотът му погали ушите на смълчалите се войни. Милувка. Обещание. Мъст.
     Царят се обърна към настъпващите южняци и посочи с меча си към тях. Изрева със страшна ярост, изрева с вековен гняв и безкрайно нетърпение. Само една дума се долавяше в рева му.
     – България! – викна той.
     – България! – подеха войните.
     – България! – зашепнаха горите.
     – България! – разтресе се земята.
     И царят се спусна по склона, насочил меча си напред с категоричността на края, спусна се без броня или щит, спусна се без колебание или страх. И с рев, като отприщен потоп, който нищо не може да спре, войнството на обречените го последва.
     По-късно Крум си спомняше вихъра на битката, която го промени завинаги. Не въртеше меча с особена сръчност, но такава и не трябваше сред хаоса. Помнеше падащите тела, бликналата кръв и зейналите усти. Помнеше как очите на убитите се изпразваха. Помнеше как палачът на Императора препусна към него сред мелето, стъпквайки и съюзници, и врагове, брадвата му бе литнала към очите на Крум... Но свърши пътя си в гърдите на Едноокия, който умря с безумна усмивка, докато войните се хвърляха с телата си, за да повалят коня на палача и да го разкъсат.
     Помнеше...
     Помнеше и как приливът на битката се обърна, как редиците на византийската войска започнаха да се огъват. Накрая се пречупиха и побягнаха, пръснаха се на юг, разгромени... Завинаги.
     Тогава Крум закрачи сред кървавото поле, където бяха пръснати десетки сгърчени тела, закрачи сред войниците, искащи да го докоснат, да му се преклонят. Падналите се надигаха до братята, с които бяха крачили в марша си толкова години, сълзи се стичаха по лицата им. И за свое изумление, Крум видя и падналите византийци да се изправят, и те също плачеха и го благославяха, хвърляха оръжията си, и падаха на колене пред доскорошните си врагове, за да им искат прошка.
     Крум запомни това, както и много други неща.
     И тогава, сред кръв и радост… Облаците на изток порозовяха и слънцето бавно надигна глава. Самуиловите войни обърнаха очи натам, сълзи капеха по бузите им. Крум погледна с тях и слънцето го ослепи... Но за миг, само за миг, той зърна дверите на Рая.
     Когато погледът му се проясни, той бе останал сам сред притихналия град.

***

     Петър Делян го чакаше в началото на пътя, приседнал на удобен камък. Изглеждаше състарен и уморен. В ръката му се беше появила дълга тояга, на която се облягаше.
     – Справи се добре – поздрави го той.
     – Самуиловите войни... Откриха пътя към Рая, нали? А стотниците?
     – Времето им отмина. По-сетне.
     Слепия цар помълча малко.
     – Както и моето.
     Крум зяпна.
     – Сега... Ще умреш ли?
     – Не, разбира се – учуди се царят – Първата кръв тече във вените ми. Но престоят ми в България приключи. Клетвите ми са изпълнени. Византия я няма вече, залезе преди векове, а Самуил е отмъстен.
     Двамата се загледаха в изгряващото слънце, всеки унесен в мислите си.
     – Сега нещата ще станат ли по-добри за българите? След като проклятието го няма?
     – Този въпрос е в твоите ръце. Има още толкова много проклятия... Някои са още от миналото, но много повече раснат в сърцата на хората. Но те вече са твоя грижа.
     – Нищо не мога да сторя. Самуил го няма вече. Отиде си.
     Петър Делян се разсмя, високо и щастливо, дълбокият му смях отекна по пътя и се върна, още по-силен и ироничен.
     – Самуил никога не е бил с теб. Когато в онзи ужасен ден царят падна, аз бях от първите до него. Сърцето му спираше тъй бавно... Позволи му да види много неща, които ми каза. Края на кръвната му линия. Падането на България. Тъмните векове, които предстояха. И взе своето решение. Днес няма негови кръвни наследници, поне не от мъжка страна. Но имаше едно момиче... Никога не разбрах името й, но като млад царят я бе обичал. Духът на царя напусна този свят, но не премина в следващия... А някъде проплака момче, истинският наследник на Самуил. Някога смятах, че това дете е орисано да поведе въстанието срещу Византия, но Самуил бе умен човек. Гледаше напред... Дори и в смъртта. Ти си от линията на наследниците му, на духовните му деца. Но ти си ти. Смелостта, жертвоготовността, с която се впусна в битката – това пак беше ти.
     Петър Делян тежко коленичи пред Крум и сведе глава.
     – Моите манипулации те доведоха дотук, Круме. Пътят наистина предсказа идването ти... Но аз съм Пътя. Вечният странник. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това... Но всички ние носим своя дълг. Аз те доведох тук, но ти сам  ще решиш накъде ще продължиш оттук нататък...
     Пътят е пред теб.

***

     Огънят гореше на поляната и около него се бяха струпали мъже. Мрачни, корави мъже, облечени в кожени дрехи и добре въоръжени. Гледаха в пламъците на огъня, като от време на време обръщаха поглед към звездния хоризонт. Търсеха пътя си.
     Чуха се тежки стъпки и слепецът излезе от сенките, подпираше се тежко на дългата си тояга. Мъжете се размърдаха и му направиха място до огъня.
     Дълго време насред смълчаната гора властва тишината. Накрая един от еднооките се обади неуверено:
     – А сега? Сега какво остава за нас?
     – За нас – тежко промълви Петър Делян – Остава Василий.
     На следващия ден последният от древните царе напусна България.
     Когато слънцето изгря отново, то не огря по-добър свят, нито по-щастлив. Но някъде напред, там чакаше бъдещето...