летвата
за Спектър хвръкна до небесата. Не толкова логично, предвид,
че последно време се свикнахме на надскачащи оригинала си постижения като Черният
рицар, филмът не успя да я достигне.Още началните кадри изиграват лоша шега на новия Бонд. Алиша Кийс и Джак Уайт, милите, са безкрайно далеч от класата на Крис Корнел, а и да не бяха, песента им Another Way to Die просто не може да се мери с You Know My Name. Първото сравнение обаче е напълно неизбежно, защото отварящите кадри на Казино Роял бяха адски ярки и запомнящи се. Дори ако махнем песните, пясъците и заровените под тях женски тела не са на нивото на рулетките и картите от предния филм. На пръв поглед това вглеждане в една отваряща анимация и съпътстващата я песен изглежда дребнаво, но е факт, че началото на всеки Бонд винаги е било доста по-важно от стандартното за други филми, и поставя тона на всичко, което следва после.
Както
и да е, Спектър на утехата страда и от синдрома на средната
част от трилогия. В него всъщност не се случва нищо. В края на Казино
Роял Бонд и МИ6 разбраха за съществуването на секретна криминална организация
с чудовищни мащаби, способна да влияе на цели държави. Очакваше се в продължението
да видим борбата с тази организация, но не би. Оказва се, че за нея няма грам
информация, а свръх всичко останало, Бонд още преживява смъртта на Веспър и
не е много на себе си. В резултат сюжетът на Спектър всъщност
е нещо като Борн за бедни, докато героят на Крейг се лута,
преследван от свои и чужди, в търсене на някакъв абсолютно каталожен лошковец,
чрез който да се сдобие с информация за организацията Спектър.
Разликата
в нивото на сценариите на този и предния филм е очебийна. Всичко, което беше
интелигентно в Казино Роял, тук е стандартно и типично Бондовско.
Вместо петте реалистични екшън-сцени, има двадесет, в които Бонд ги избива по
трима на удар. Вместо да е човек, който прави грешки, той е машина за убиване,
която нищо не може да спре. В самото повествование има дупки и странни скокове
от една точка на света в друга, които нищо не може да обясни. При все това сюжетът
не е обективно слаб и всъщност Спектър на утехата е много увлекателен
и динамичен филм. Негативното усещане идва основно при сравнението с предната
част.Откъм герои положението пак е сходно. Бонд си е Бонд, Крейг е животно и осмисля гледането на филма само с походката си. Женската част обаче доста издиша в сравнение с предния филм. Този път във фокуса на прожекторите е Олга Куриленко, която играе Камил – млада жена с тъмно минало, жадуваща за отмъщение. Ролята й е точно толкова плитка и безлична, колкото я изкара в предното изречение, а за съжаление във визуалния департамент Олга, която всъщност е зверски красива жена, изглежда доста по-мизерно, отколкото в боклука Макс Пейн, въпреки че там иг
ра
точно десет минути. Лошковецът Доминик Грийн (Матю Амалрик) е някакъв
магнат с кофти цели, свързани със смяна, изнудване и контрол на диктатори из
Южна Америка. На човека абсолютно му липсват реалистичните цели на Ле Шифр от
предната част, както и нещо, което да му придаде индивидуалност, но то във филм,
където Даниел Крейг играе Джеймс Бонд, така или иначе е трудно да блеснеш, ако
не си мацка.Всичко, което изброих дотук, всъщност не е достатъчно, за да ми развали впечатленията от Спектър на утехата, но за съжаление стигаме до екшъна. Който, също като историята, е като взет от Борн. Това означава, че през половината време камерата не знае къде са героите, а през другата половина – къде е тя самата. БЕЗКРАЙНО мразя хаотични екшън-сцени, в които не мога да различа кой кой е и на кого какво прави, а тук екшънът е точно такъв. И при все доста качествената динамика на сцените, води повече до главоболие, отколкото до кеф.
При все силно негативния тон на ревюто, Спектър на утехата всъщност е много добър филм и все така класи над всичко Бондовско отпреди Казино Роял. Проблемът му е именно Казино Роял. Защото като за наследник на този филм, най-хубавото, което може да се каже за него, си остава "много добър, но все пак по-лош от предния" и "хубаво, но не достатъчно".
Оценка: 7/10