Интервю със Стивън Бакстър

Стивън Бакстър е един от гигантите на британската научна фантастика и човек, потопен в дълбоко в традициите и историята и на фантастиката, и на науката. Той е председател на The H.G. Wells Society в Англия (самият Бакстър пише продължение на легендарния роман на Уелс Машината на времето), близък приятел с покойния доайен Артър Кларк (с когото съавторства поредицата Една Одисея във времето) и един от все по-малкото сериозни автори на "твърда" научна фантастика. Той преподава физика и математика, а също така нерядко участва в британски и международни научни проекти като консултант. Г-н Бакстър се съгласи да даде интервю за българските си почитатели, които са имали възможността да се насладят на много от книгите му в последните години.

Трип

ШД: Книгите ви са особено ценни с научната информация, съдържаща се в тях. Откъде идват идеите ви - неразрешените загадки на съвременната наука или мечтите на човечеството за бъдещето, които можете да разгледате в книгите си благодарение на научните си познания?

Стивън Бакстър: Аз самият имам опит в научната сфера. Винаги съм се интересувал най-силно от "твърдата" научна фантастика. Опитвам се да съм в крак с напредъка в науката, участвам и в научни проекти. Работил съм като сътрудник на Британското междупланетно общество и съм член-съветник на комитет, свързан с търсенето на извънземен разум. Тъй че идеите ми идват от това, което ми хване въображението във всяко едно от тези направления, особено малко по-необичайните въпроси: Какво представлява далечното бъдеще на Вселената? Защо не виждаме извънземни навсякъде около нас?

ШД: В творбите си описвате различни епохи от съществуването на човечеството - от далечното бъдеще, през съвремието ни, до нашето минало и еволюция. Кое от тях ви бе най-трудно за описване? Какво ви запали по древното минало на расата ни?

СБ: Наистина това е малко непривична тема за научнофантастичните писатели.
Заинтересувах се от миналото ни, когато научих колко скоро са изчезнали другите хоминиди – неандерталците преди може би 30 000 години, вероятно още един друг биологичен вид в Индонезия дори по-скоро. Ние сме еволюирали в свят, пълен с други видове хоминиди. Сега всички тях ги няма и ние сме сами – което е необичайно; има много видове делфини, китове и т.н. Хрумна ми идеята, че ние жадуваме за Другия – Бог, или пък извънземните, – защото сме самотни и не знаем защо. Струва ми се нещо важно, което да развивам във фантастиката си.

ШД: Една от най-успешните ви книги е The Time Ships, продлъжение на легендарния роман на Уелс Машината на времето. Какво ви вдъхнови да напишете тази книга – предизвикателството да премерите сили със сътвореното от Уелс, любовта ви към оригинала или просто си падате по истории с пътувване във времето? Критиците и феновете приеха много радушно експеримента ви. А вие как го приемате?

СБ: Беше най-вече любовта към първата книга, която завърши отворено, когато пътешественикът тръгна през времето за втори път. Какво щеше да се случи с него? А и в този период исках да напиша голям роман, в който се изменя ходът на историята. Оттогава научих много за Уелс и всъщност сега съм вицепрезидент на Обществото на Х.Г. Уелс. Така че експериментът бе успешен.

ШД: За съжаление едно от най-великите имена в жанра, сър Артър Кларк, почина тази пролет. Имали сте шанс да работите заедно по поредицата Една одисея във времето, която наскоро бе издадена и в България. Какво бе усещането да се работи с него? Научихте ли нещо ценно, успяхте ли вие да го научите на нещо, може би?

СБ: Първо срещнах сър Артър Кларк през 1992 г., когато номинираха първия ми роман Raft за кръстената на него награда за най-добър английски роман. Издателите ми му изпратиха екземпляри от другите ми романи и сър Артър особено се впечатли от вече споменатата Тhe Time Ships (1995), продължението на Машината на времето на Хърбърт Уелс. В известен смисъл това бе първата ни задочна среща. Той предложи положителен отзив за книгата и ми изпрати екземпляр от списанието H.G. Wells Society и дори рядка пощенска картичка със самия Уелс. Така няколко години по-късно името ми е изскочило, когато сър Артър си е търсил нов колаборатор за книгата, която в крайна сметка се превърна в Светлината на другия ден (2000). Започнахме с една доста свободна схема за сюжета, която Артър бе изготвил, позамервахме се с идеи и сюжетни развития няколко месеца преди да се хванем на работа. Кореспондирахме чрез електронната поща и по телефон. Той звънеше, когато му беше удобно в Шри Ланка, понякога в пет сутринта английско време. Беше радост и привилегия да работя с човек, повлиял толкова дълбоко на живота ми.

ШД: Кой период от историята на НФ считате за най-успешен и/или важен – Златната епоха (40-те и 50-те), Новата вълна, киберпънка на 80-те, съвременните автори и творби? Или някой друг?

СБ: Мисля, че като че ли краят на 19-ти век е бил изключително важен. Писатели като Верн, Уелс и Ласвиц са поставили основите на модерната НФ. Американското пълп-движение също е оказало влияние, но е започнало с препечатване на историите на Верн и Уелс. Но в смисъл на успехи смятам, че днешните писатели не отстъпват по нищо и често превъзхождат тези от миналото. Само във Великобритания фантастични писатели като Иън Макдоналд и Пол Маколи творят неща, които не биха могли да се напишат преди 20 години. Така че днес май е най-добре.

ШД: Познавате ли книгите на източноевропейски писатели на НФ, като например Лем или братя Стругацки? Какво е мнението ви за тях?

СБ: Чел съм Лем. Като хлапе обичах историите за пилота Пиркс. По-късно пък романът Соларис ме докосна много дълбоко. Винаги съм мислел, че повече книги трябва да се превеждат на повече езици. Но пък липсата на такава мащабна тенденция значи, че различните култури са развили различна естетика. Източноевропейската, руската фантастична литература като че носи едно по-дълбоко, мистично усещане от американската.

ШД: Желаете ли да споделите нещо с българските си читатели?

СБ: Мисля, че поредицата ми Време-Пространство-Произход е издадена в България. Тази трилогия се отнася до един от най-важните въпроси пред нас според мен: Парадокса на Ферми. Ако извънземни съществуват, някои от тях би трябвало да са се разпрострели из галактиката и да сме способни да ги видим. Защо не ги виждаме? Може би сме сами, може би се крият, може би Вселената е твърде опасна за междузвездно пътуване. Мисля, че с новите астрономически методи за изследване и новите телескопи, търсещи планети, скоро ще имаме много повече информация за живота във Вселената, и отговор на горния въпрос дори до края на века.