Безсмъртният е първият публикуван роман на Зелазни и като такъв, за мен се явява повече обещание, отколкото изпълнение на такова. Трудно е човек да не се възхити на плавността на езика и въображението, нужно за да се комбинират толкова различни един от друг жанрове и усещания. Книгата е плавна смесица от митологична поетичност и постапокалиптичен адвенчър, в типичния за Зелазни стил на думи, които са точно толкова игриви, колкото е нужно, за да не си сигурен откъде ще ти изскочи някоя неочаквана езикова конструкция. Героите са по-големи от живота, препатили какво ли не, но запазили искрата в себе си.
И
точно затова за мен Безсмъртният е повече обещание. Защото
всичко, което може да се прочете в нея, се среща и в по-нататъшното творчество
на Зелазни, но по-силно, по-ярко, по-мащабно, по-плътно. Най-очевидният аналог
е, разбира се, Господарят на светлината и той всъщност е съвсем
почтен, защото този шедьовър е практически пряк наследник на първия роман на
автора. И може би точно заради наличието му човек някакси остава малко разочарован
от оригинала.Безсмъртният обаче е в доста сериозна степен способен да блести със собствена светлина. За стойността му в контекста на Ню Уейв течението няма да говоря, тъй като Трип е казал достатъчно, но от чисто сюжетна гледна точка тази книга предлага нещо, което липсва в Господарят на светлината. Докато там мистиката, магичността и епиката идват от стила и поведението на героите, прикрили един в крайна сметка дълбоко научнофантастичен сюжет, тук цари доста плътна двусмисленост. Главният герой Конрад е безсмъртен и макар собственото му обяснение да е генетична мутация, не може да бъде отречена връзката му с душата на Гърция, с нейните тайни и истини. С мутациите, родили създания от митовете като сатири и кентаври. С древните истории, песни и легенди. И в крайна сметка не може да бъде отречено куцането му и огромната му сила. Но читателят е оставен да си вади изводи сам, ако пожелае, и това е едно от най-красивите неща в книгата.
Така че Безсмъртният вероятно не е най-добрата книга на Роджър Зелазни, но е един от най-майсторските дебюти, за които се сещам в момента, и емблематичен за Новата Вълна труд, който е дал тон за един куп други страхотни книги (Stations of the Tide на Майкъл Суонуик например) и си заслужава всяка секунда, прекарана в четене, а и минутите зареян през прозореца поглед след това.
Трип
Безсмъртният е романът, с който 30-годишният Роджър Зелазни започва да гради в последствие желязната си репутация в света на НФ. Издаден в разгара на Ню Уейв движението, от него струи еклектиката и енергията на новата мисъл, пробиваща си уверено път сред писателите в жанра тогава.
След серия неназовани инциденти от военно естество, продължили едва три дни, деветстотин години напред в бъдещето Земята е тлееща топка радиоактивност. На нея съществуват четири милиона души – най-вече по островите, – а неназован брой безименни мутанти пъплят по "горещите" места във вътрешността на континентите. За щастие (и нещастие), след катаклизма извънземната раса вегани установява контакт с човеците. Порутените, но някакси функциониращи
останки
от цивилизацията ни запалват силно интереса на древните, отегчени от Вселената
вегани и не след дълго собствената ни раса се превръща в нещо средно между морски
свинчета, увеселителна атракция и добре третирани роби. Като едни добри и верни
на себе си човеци, повечето земляни се превъплъщават в отредената им от веганите
роля бързо, лесно и безропотно. И като едни добри и верни на себе си човеци, малцинството въстава под формата на терористичната организация Radpol, чиито последователи наричат себе си The Returnists (извинявам се за английската терминология, не съм чел книгата в превод). Неин ръководител е Константин Карагьозис, който в началото на романа, стотина години след относително неуспешната партизанска военна кампания на Radpool срещу веганите, се подвизава като Конрад Номикос, председател на Комитета по опазване на земните реликви – което не му пречи да осъществява с ентусиазъм проекти като разглобяването на Хеопсовата пирамида... Стоте години живот на Конрад между двете му самоличности обаче не са и наполовина толкова интересен факт, колкото наличието на неопределени столетия живот преди тях.
Това е основният източник на фантастичен резонанс в Безсмъртния – неосвободеното дори след края напрежение между мит и прозаичност, което витае в свят, почти успял да се върне към състоянието на Първичния Хаос. Единственото обяснение, което Конрад дава за... хм, дълголетието си, е генетична мутация. В същото време подсказва че е присъствал и участвал (?!?) в някои от древногръцките митове; заедно с това той среща деца,
деформирани от радиация, които приличат досущ на сатири, а по-късно решава
да се бие с "вампир", който пък е обяснен чисто научно. Стилът на Зелазни подхранва тази двойнственост – едновременно насечен (тонът на Конрад през по-голямата част от книгата е като на герой на Чандлър) и звучащ като древногръцки рецитатор на устна поезия (макар и по-рядко). Участниците в историята носят имена като Касандра и Диана, сред тях има залязващ поет и отдаден биолог, наемен убиец и политик-наемник и разбира се извънземен, който не е това, което изглежда.
Цялата тази сбирщина минава през сюжет, изваден като от Едгар Райс Бъроуз и взимащ назаем някои елементи от гръцката драма. Честно казано, в началото се подразних на завършека на книгата, но след това се сетих за един всеизвестен и стар като цивилизацията древногръцки сюжетен похват и се ухилих на поредното ниво (само)ирония в книгата. Зелазни успява да ни преведе със затаен дъх и разтуптяно сърце през типичен приключенски сюжет, за да се окаже, че целта му през цялото време е била малко по-различна – да даде на преситените от механизирана и праволинейна ранна фантастика читатели кратък поглед към същинския потенциал на жанра. А и да го даде и на нас, четящите го 40 години по-късно. Evergreen indeed.