Реката Ке'Ран
Плътна пелена мрачни сиви облаци бе скрила слънцето. Откъм реката Ке'Ран духаше хладен вятър и гонеше нападалите сухи листа през ниската пожълтяла трева. Клоните на чворестото дърво в двора на двуетажната къща, с прозорци със спуснати кепенци, тихо шумоляха. На старата, проядена от дървесни червеи, маса на дървената веранда бе кацнала врана, която гледаше бавно приближаващата се жена с леко килната глава. В черните като мъниста очи на птицата проблясваха странно интелигентни и любопитни пламъчета. Сякаш се чудеше каква ли беда, или нужда, е подтикнала непознатата да дойде тук. Хората от крайречното градче рядко събираха смелост да подирят помощ от Лусиен – Гадателката. Бяха твърде суеверни, за да повярват, че гледането на карти не изисква намесата на отвъдни сили. Глупци. Враната щеше да отпъди младата жена, без да я изслуша... Но Лусиен не споделяше ненавистта й към непросветените. А те я наричаха вещица и с какви ли още не по-гнусни имена.
Усетила презрителния поглед на враната върху себе си младата жена, със слабо лице с високи скули, малки устни и скосени очи, се спря пред стълбите към верандата. Огледа се боязливо, видимо разколебана и нерешителна. Вече не бе сигурна, че идването й тук е било добра идея. Може би ако си тръгнеше сега Гадателката никога нямаше да узнае, че е дръзнала да припари до къщата й. И всичко щеше да бъде наред. Враната изграчи – пронизителен крясък, изпълнен с насмешка, и разпери криле. Очите на жената се разшириха от уплаха и лицето й побледня. Сякаш виждаше демон, или ужасяващ кошмар, превърнал се в реалност. Птицата остана доволна – глупаците се бояха и от сенките си! Лусиен пак щеше да я гълчи, че стряска непознатите...
Младата жена стоеше като парализирана от острия поглед на враната. Вятърът разпиля кичури лъскава черна коса пред лицето й, но тя не посегна да ги прибере зад ухото си. Беше застинала неподвижно, с очи заплашващи да изхвръкнат от орбитите си, и зяпаше птицата. А тя вече не правеше нищо друго, освен да я гледа съсредоточено. Жената можеше да се обърне и да побегне, но... Бе замръзнала от нерешителност. Проскърцването на отварящата се входна врата я стресна и тя подскочи като ощипана. Враната изграчи подигравателно.
Лусиен се появи на прага и разширените от страх очи на жената се обърнаха към нея. Гадателката улови погледа й и се намръщи раздразнено. Беше висока и бледа като привидение, с изсечени сякаш от мрамор черти и гъсти мигли. Кестенявата й коса бе дълга и права, устните й – сочни, а очите – сиви, като стена от гъста мъгла. Носеше черна рокля, със стегнат корсет с пурпурни връзки. Около шията й бе завързано копринено шалче, дантелените й ръкавици бяха без пръсти. Осанката й бе властна, а красотата й – предизвикателна. Леката усмивка не смекчи изражението й:
– Виждам, че си се запознала с Фаб – рече Лусиен и хвърли рязък поглед на враната – тя има... странно чувство за хумор, но инак е съвсем безобидна. Не се плаши от нея. – Засмя се невесело – в крайна сметка, ако всички слухове за мен бяха верни, сега щях да съм триглава и бълваща огън... или нещо подобно. Ще влезеш ли вътре?
Очите на младата жена се плъзнаха встрани от лицето на Лусиен, към сенките в къщата. Поколеба се. Ако враната можеше да говори щеше да каже, че глупачката си беше глътнала езика. Гадателката чакаше търпеливо. Накрая неканената й гостенка кимна, едва забележимо. Фаб изграчи, за да изрази негодуванието си. Сетне плесна с криле и отлетя към чворестото дърво. Лусиен не й обърна внимание. С жест подкани непознатата да се приближи:
– Не хапя, момиче – изсумтя тя, – но търпението ми не е безгранично. Дошла си, за да разчета Ти'Хра за теб. Няма да го сторя на верандата. – Обърна се и понечи да влезе в къщата. Погледна жената през рамо – вратата ми е отворена. Ако си готова да чуеш отговорите ми, последвай ме. Ако не – не ми губи времето. Отивай си вкъщи, свий се в полите на майка си, или където другаде се чувстваш защитена, и се върни, когато си сигурна в себе си и в желанието си.
Без да каже нищо повече, Гадателката се скри в гъстите сенки в дома си. Небето се проряза от светкавица. Чу се оглушителен гръм и земята сякаш потрепери. Сетне заваля ситен дъжд. Друга светкавица проряза вътрешността на бушуващите облаци и Фаб нададе тих отривист грак. Треперейки под усилващия се студен дъжд, младата жена пое дълбоко дъх и взе решение. Изкачи изтритите стъпала към верандата и се отправи към широко отворената врата. Прекрачи прага на къщата, с разтуптяно сърце, и се гмурна сред сенките...
Примигна, изненадана да открие, че отвътре къщата изглеждаше като всяка друга. И не беше тъмно. На дървените лавици покрай стените бяха наредени запалени восъчни свещи и увити в корени кълба, изпълнени с призрачно сияние. Във въздуха се носеше мирис на свежи есенни цветя, билки, подправки и ароматни масла. Подът бе застлан с килими на цветни фигури, стръмно стълбище отвеждаше до втория етаж. Мебелировката бе оскъдна, тапицерията на столовете – изтъркана. На стените висяха картини в тежки рамки, а на ниска трикрака масичка бяха струпани дебели томове с кожени подвързии. Всичко бе покрито с тънък слой прах. Открехнатата врата, вляво от жената, водеше към кухнята. Трапезарията беше в дясно и там чакаше Лусиен. Гостенката й тръгна към нея.
Гадателката разчисти кръглата маса от тъмно полирано дърво от всичко излишно и се настани в един от четирите стола с високи облегалки. Прокара пръсти през косата си и прибра един немирен кичур зад ухото си. Сетне взе колодата карти от масата, разбърка ги, и махна на непознатата да седне. Онази го стори, с видимо смущение. Лусиен изсумтя – можеше да се направи на домакиня, да свари билков чай и да поднесе сладки и меденки на гостенката си, но това нямаше да разсее опасенията и съмненията на молителката. Страхът бе дълбоко вкоренен в душата й. И това, което щеше да види, колкото и безобидно да бе, единствено щеше да го задълбочи.
Младата жена се настани в стола срещу Гадателката и скръсти ръце в скута си. Очите й зашариха из стаята. Забеляза прашния поочукан череп на вълк, служещ за подпора на няколко опърпани книги, и кръвта се отцеди от лицето й. За момент Лусиен бе сигурна, че ще изгуби свяст. Гостенката й обаче я изненада приятно, овладявайки страха си. Все още седеше като на тръни, но инак се бе взела в ръце. Впечатляващо. При Гадателката бяха идвали мъже, които напълно изгубваха самообладанието си при вида на черепа. Суеверни глупаци.
Чернокосата жена се помръдна неловко на мястото си. Лусиен й хвърли кос поглед и плъзна колодата карти по масата, поставяйки я помежду им. Молителката нервно облиза устни. Гадателката вдиша дълбоко:
– Как се казваш, момиче?
– Майра – отвърна гостенката, след като преглътна буцата в гърлото си – Майра, мадам.
– Защо си дошла при мен, Майра?
– Аз... – младата жена се запъна и смутено сведе глава. Лусиен я остави да обмисли отговора си в мълчание. Протегна ръка и покри колодата карти с длан. Бе установила, че по някаква неведома причина Ти'Хра плашеше молителите повече и от самата нея. Майра повдигна очи и забеляза търпеливия поглед на Гадателката. Проговори с тих глас – преди два дни най-близкият ми приятел пое по крайречния път, и на север към град Кселан. Тръгна в ранни зори, докато всички все още спяха, без да се сбогува с никой друг, освен с мен. Гледах го как се отдалечава в утринната мараня и... – поколеба се – ...и ужасно, черно предчувствие се зароди в съзнанието ми. Не бих могла да го обясня, но... – тръсна глава. – Казах си, че си въобразявам и всичко ще бъде наред. Че след ден той ще е в някой уютен хан в Рибарски мост и ще ми изпрати послание, както обеща. Дериал държи на думата си. – В очите й проблеснаха първите сълзи, – но ето че вече изтекоха повече от два дни, а гълъбите не са донесли съобщение от него. Аз... боя се, че му се е случило нещо ужасно. Стомахът ми е свит на топка и... не знам какво да правя... – по бузата й се изтърколи сълза, – а никой от мъжете не иска да тръгне по дирите му, защото мислят, че тревогите ми са неоснователни...
– Този... Дериал – любовник ли ти е?
Очите на Майра леко се разшириха и по бузите й изби руменина. Поклати глава:
– По-близки сме от брат и сестра, но... не, никога не съм споделяла леглото му.
Веждата на Лусиен се изви в дъга и лицето на молителката съвсем пламна. Гадателката я огледа преценяващо и заключи, че думите й бяха искрени. Майра сякаш бе обгърнат с ореол от непорочност. Нищо чудно, че Фаб я бе взела на подбив:
– Какво очакваш от мен, момиче?
– Ами... аз... надявах се да ми кажеш къде е Дериал и какво се е случило с него. Да...
– ...разсея страховете ти?
– Да.
– Ти'Хра показва истината, Майра. Картите, а и аз, не предлагат утешение или състрадание. Готова ли си да чуеш нещо, което може да не ти хареса? Да отговори на страховете ти, вместо да ги прогони?
– Трябва да знам какво се е случило с Дериал – бе краткият отговор на младата жена. Лусиен кимна удовлетворено и дръпна ръката си от картите. Присви очи:
– Цепи колодата.
За един миг, сторил й се цяла вечност, Майра се поколеба. След това примигна с дългите си клепки и изпълни заръката на Лусиен. Спокойната линия на устните на Гадателката се изви в лека усмивка, когато докосването на молителката пробуди Ти'Хра. Майра видя как сложните златни фигури на пурпурния гръб на картите проблеснаха, и отдръпна ръката си като опарена. Лусиен насочи цялото си внимание към колодата и рече:
– Първата карта в Карето е за Дериал. Където и да е сега.
Без повече думи, Гадателката обърна най-горната карта – мъж със сребърна маска, с лунния сърп на гърдите му и пълна сребристобяла луна зад гърба му. Лунният Бродник. По лицето й пробяга сянка на изненада, която не убягна на Майра. Лусиен остави картата пред себе си, чудейки се как да обясни значението й. Бродникът бе дух на живота и смъртта, и се носеше на границата помежду им. Беше двузначна карта, но лошо знамение. Гадателката се намръщи:
– Втората карта в Карето е за Пътя. На духа и плътта. Където и да е Дериал сега.
Майра затаи дъх, докато Лусиен обръщаше следващата карта от колодата. Лицето на Гадателката съвсем помръкна – диагонално изрисувана река, разделяща картата надве. В горния ляв ъгъл имаше порутена кула и гарван, в долния десен – дворец и фина бледа ръка. Потокът Време. В настоящото гледане картата сочеше пътя на Дериал, по брега на Ке'Ран, но и още нещо, което засега Лусиен можеше единствено да предположи. Следващата карта щеше да й даде по-конкретен отговор. Или поне така се надяваше:
– Третата карта в Карето е за Съдбата. Търсена или открита. Където и да е Дериал сега.
Вдишвайки дълбоко Гадателката обърна още една карта от колодата. Между веждите й се появи тънка бръчица – кинжал с дълго тънко острие и разкъсана паяжина, с блестящи нишки. Съдбовното Острие. Посланието беше ясно – мъжът не бе стигнал до края на пътя си. Нещо го бе спряло и задържало край реката. Но не разбираше как се вписва Лунният Бродник в картината, която Ти'Хра рисуваше в съзнанието й. Ако бе изтеглила Бродникът Смърт щеше да е сигурна, че Дериал е мъртъв. В сегашното Каре везните бяха изравнени. А човек или е жив, или не е. Колодата винаги даваше еднозначен отговор. Лусиен погледна Майра в очите:
– Четвъртата карта в Карето е за теб. Молителката. Мисли за Дериал, където и да е сега.
Младата жена затвори очи и се съсредоточи. Образът на най-скъпия й приятел изплува в съзнанието й и устните й се извиха в усмивка. Лусиен обърна последната карта в Карето – жена с черно було, със запалена свещ в едната ръка и бяла маска на плачещо лице в другата. Дамата Тъга. Гадателката не я бе теглила никога преди:
– Козът – трескаво промълви тя – е моята карта. Волята на Ти'Хра. За Дериал, където и да е сега.
Лусиен се присегна и обърна последната карта, с разтреперана ръка. Побиха я тръпки – мъж с изсечени черти, разноцветни очи и дълга права коса, сресана на път. Едната й половина беше гарвановочерна, другата – снежнобяла. Везните в ръцете му бяха уравновесени. А устните му сякаш се мърдаха, шепнейки й безспир. Вестителят Истина. Гадателката бавно го постави на масата, над Карето... И картината в съзнанието й беше завършена, като мозайка, чието последно дълго изгубено парче най-сетне бе намерено. Козът и Карето се сляха в едно и Лусиен видя бавно течащата река Ке'Ран, блестяща и окъпана в сребриста лунна светлина. Лек нощен бриз тихо шумолеше в тревата, чуваха се щурци. Врана бе кацнала на един от кривите клони на сухо, разцепено от мълния дърво. Черните й очи не се откъсваха от петнистия кон, завързан за обгореното стъбло. А досами реката клечеше мъж, с гръб към Лусиен и завързана на опашка рижа коса. Беше бос и гол до кръста... и я погледна през рамо. Гадателката се опули – в нея се взряха две огледални лица. Два чифта бледосини очи срещнаха погледа й, и тя позна Лунният Бродник. Отгатна значението му. Видението се разми и гледането приключи. Ти'Хра бе отговорила на Майра.
Лусиен затвори очи, за да проясни съзнанието си, след което се взря в обърканата и нетърпелива жена срещу себе си. Молителката очакваше да й разтълкува символизма на петте карти, но... В очите й Гадателката виждаше, че не иска да чуе истината. Не беше готова за нея. А някъде навън я очакваше един мъж, който много повече се нуждаеше от помощта й. За него тя беше Вестителят Истина. Колкото и да мразеше отредената й роля:
– Пребледняла сте – глухо прошепна Майра – какво ви показаха картите, мадам?
– Дериал – отрони Лусиен, без да се замисля – знам къде е, момиче – изправи се рязко – и трябва да отида при него!
– Но... веднага ли? Аз... ще дойда с вас...
– Не! Ти ще си отидеш вкъщи и ще ме чакаш там – отсече Гадателката с нетърпящ възражения тон. Суровият й поглед накара Майра да се присвие уплашено – аз ще дойда при теб, когато се погрижа за Дериал. А сега – марш! Върви си!
– Но... дори не знаете къде живея...
– Фаб ще те открие – прекъсна я нетърпеливо Лусиен и плесна с ръце – побързай, момиче, тичай у дома! Трябва да остана сама...
– Но вие не ми казахте нищо! Какво означават тези ужасни образи на картите?! – младата жена се бе разплакала – какво да правя, докато ви чакам?!
– Мисли за Дериал и времето, което сте прекарали заедно – рече Гадателката, с малко по-кротък тон. След миг добави – и се моли на боговете. Моли се от сърце и душа.
***
За Фаб денят се бе оказал дълъг – първо бе последвала хлипащата молителка до дома й, в бурята и дъжда, а след това Лусиен я бе изпратила да търси някакво проклето разцепено от мълния дърво край брега на реката. Враната не беше доволна. Бе следвала течението на Ке'Ран близо два часа, преди да съзре сухото дърво и завързания за стъблото му кон, след което се бе върнала назад по пътя, за да пресрещне Гадателката и да я поведе. И за всички тези усилия не бе получила даже и едно "благодаря"! Вместо това Лусиен я сгълча, че се е забавила твърде дълго. Фаб все още се блазнеше от идеята да зареже неблагодарната Гадателка сред падащия здрач. "Нека се полута няколко часа и сама да си намери дяволското дърво!" Това щеше да й е за урок и да я научи да се отнася към враната с подобаващото уважение. Фаб изграчи възмутено и широко разперените й криле се олюляха, поети от невидимо течение високо в смраченото, едва ли не нощно небе. Спусна се към короните на дърветата. "Е, добре – този път ще преглътна обидата. А Лусиен твърди, че съм дребнава... Човеци!"
Враната прелетя над един бъзов храст израснал край пътя, изграчи и размаха криле, продължавайки напред. Гадателката пришпори коня си след нея и вдигна очи към небето. Луната току-що бе изгряла и озаряваше пътя й. Звездите блещукаха немощно, а шумоленето на реката и песента на щурците създаваха тайнствена атмосфера, като в картината, която й бе показала Ти'Хра. Сребристите лунни лъчи докосваха полюшваната от вятъра трева. Тъмата на нощта неусетно бе изместила мекия вечерен здрач и Лусиен знаеше с непоклатима увереност, че скоро ще открие Дериал. Това, което не й даваше мира не беше вълнението от предстоящата среща, а съзнанието за ролята, която щеше да приеме, когато се изправеше лице в лице с младия мъж. Щеше да бъде използвана от Вестителят Истина, като някоя марионетка. Но Ти'Хра нямаше да й шепне правилните думи. Не, в това бе оставена сама. Дяволите да ги вземат и колодата, и молителката, въвлякла я във всичко това!
Фаб изграчи гордо, съзряла разцепеното от мълния дърво, и се спусна към него. Лусиен проследи полета й надолу – враната пикира грациозно и кацна леко на един дебел чворест клон. Петнистият дорест кон, завързан за сухия ствол на мъртвото дърво, наостри уши, изпръхтя и погледна към наперената птица. Фаб се вгледа в очите му и нададе тих грак. Жребецът не бе надарен с бляскав интелект, като собствения й, но не беше и глупав. Въпреки това нямаше как да им каже къде е ездачът му. "А хората се превъзнасят по ума на тези... добичета". Враната изграчи, за да изрази възмущението си.
Лусиен дръпна юздите на кафявата си кобила и тя спря близо до кроткия дорчо. Фаб леко наклони глава. Гадателката обходи с поглед познатата й от видението картина и по гърба й полазиха тръпки. Сърцето й затупка силно, когато очите й се плъзнаха към окъпаната в лунно сияние река. Очакваше да види полуголия мъж, приклекнал до бистрата бавно течаща вода, и да познае Лунният Бродник в него, но сгреши. Дериал не беше там... И Лусиен нямаше ни най-малка представа как бе възможно това! Колодата не бе я подвеждала никога преди. Ти'Хра не допускаше грешки. Което означаваше, че Бродникът се криеше от Вестителят Истина. Мразеше, когато картите бяха толкова разнолики! Въздъхна.
– Хайде, Броднико, нека не ставаме деца – измърмори тя и се смъкна от коня си – не би могъл да избегнеш срещата си с мен. Защо изобщо да опитваш?
Поклати глава и потупа кобилата си по врата. Тя изпръхтя доволно и се приближи до петнистия жребец на Дериал. Нямаше нужда Лусиен да я връзва – животното бе научено да я чака кротко, колкото и да се забавеше. А и Фаб щеше да наглежда конете. След като не можеше да им говори, и да ги обиди с грубостта си, всичко щеше да е наред. Ако враната не бе толкова опърничава и убедена в собствената си непогрешимост, досега можеше и да се е научила на обноски... или така си мислеше Лусиен:
– Съсредоточи се, жено – сгълча се Гадателката – маниерите на Фаб са най-малкият ти проблем в момента!
Сбирайки полите си, Лусиен тръгна към реката, плискаща се и блестяща като сребро. Сухи листа, довети от игривия вятър, зашумоляха меко под стъпките й. Изпука кестен. Хладен нощен бриз погали лицето й и развя косите й. Гадателката се приближи до брега на реката, внимателно подбирайки пътя си, за да не се спъне или подхлъзне. Погледът й бе привлечен от купчината дрехи и вещи, които несъмнено принадлежаха на Дериал. Изглежда мъжът бе сметнал, че си струва да свърне от крайречния път, за да поплува. "Не е трябвало да спираш, момче. Потокът Време никога не спира. А ръката, която държи Съдбовното Острие винаги дебне".
С настръхнала от напрежение кожа, Гадателката се приближи до купчината с дрехи и вещи на Дериал и приклекна до нея. Бавно прокара връхчетата на пръстите си по увитата с кожа дръжка на меча му и по предпазителя във форма на дъга. Ножницата бе посребрена и скъпа, тъмносивата риза на младия мъж бе прилежно сгъната, черните му ботуши – положени до един плосък синкав камък, лъщящ на лунната светлина. Вързопът с ценностите на Дериал предизвика любопитството й и Лусиен понечи да го развърже:
– За крадла, не си особено предпазлива – изрече един тих, заплашителен и мъжествен глас зад нея. Гадателката застина неподвижна за момент, сетне погледна през рамо – Дериал стоеше насред реката, в локва сребристобяла светлина. Завързаната му на опашка рижа коса бе мокра, водни струйки се стичаха по лицето, врата и гърдите му. Имаше широки рамене и силни мишци, кожата му бе гладка и опъната върху твърдите мускули. Беше висок, с изсечени черти и бледосини очи, студени като зимни небеса. На устните му бе изписана тънка крива усмивка – мислиш ли, че ще можеш да ме надбягаш до конете, с този вързоп в ръцете ти?
Лусиен не отвърна на предизвикателството в гласа му. Отдръпна ръце от връзките на вързопа и плавно се изправи, обръщайки се с лице към Дериал. Взря се в него, изучавайки го с поглед. Той долови настойчивостта в очите й, но не помръдна. Нито едно мускулче по тялото му не трепна. Остана спокоен като водите на реката. "И също като Ке'Ран той не е това, което изглежда на повърхността. Подводните течения често остават скрити."
– Гледаш ме така, сякаш съм привидение – промълви Дериал намръщено и повдигна вежда – не съм те виждал никога преди, но усещам, че ти ме познаваш. – Пристъпи напред, измъквайки се до коленете от водата – коя си ти?
– Лусиен – глухо отвърна тя – Гадателката.
Името го накара да трепне като убоден с игла и да примигне изненадано. Беше чувал за нея. "И най-вероятно от малък е научен да се страхува от мен." Дериал я огледа... и се ухили:
– Разказвали са ми, че кожата ти е суха и кафява, като дървесна кора, а в очите ти горят адски огньове. Че си вещица, или демон в човешка форма...
– Съжалявам, ако те разочаровам...
– Никога не съм вярвал на тези слухове – прекъсна я Дериал и с две широки крачки излезе на брега. Спря на известно разстояние от нея, – но не съм и допускал, че може да си...
– Обикновена жена?
– Красива жена.
Лусиен усети как лека руменина покри страните й, и се намръщи. Не обичаше да се чувства смутена. Дериал изглежда бе забелязал изчервяването й, защото усмивката му се бе разширила почти от ухо до ухо. В очите му искряха закачливи пламъчета, на бузите му играеха трапчинки. Кожата му бе все така влажна... "Виждам те, Лунни Броднико, колкото и дълбоко да се криеш в това момче... не, в този мъж. Той не е истински." И за миг я жегна съжаление:
– Този следобед Майра дойде при мен – каза Гадателката, за да прогони нежеланото чувство на загуба, свило сърцето й – беше дълбоко разтревожена за теб, Дериал. Достатъчно, за да дръзне да подири помощта ми. – сивите й очи се присвиха едва забележимо. – Разчетох Ти'Хра за нея, момко. И картите ме доведоха при теб.
– Думите ти не правят смисъл – поклати глава младият мъж и усмивката му повехна. На лицето му се изписа объркване – защо й е било на Майра да ходи при Гадател, за да се увери, че съм добре? Нали обещах, че ще й изпратя съобщение от Рибарски мост. Не бих изменил на думата си – стигна ли до града, веднага ще го сторя. Ако бе поизчакала още ден...
– От заминаването ти са изтекли повече от два дни, Дериал. А аз те настигнах за няколко часа. Все още не си се отдалечил от дома...
– Невъзможно.
– Добре помисли, момко. Кой е последният ти ясен спомен?
– За реката – без колебание отвърна Дериал – денят бе необичайно топъл, като за през есента. Чувах плискането на водата и... реших, че ще е хубаво да поплувам. С Майра често слизаме до Ке'Ран...
– А след това? Какво друго помниш?
– Завързах коня си за онова странно дърво и си казах, че няма да изгубя повече от час. – Хвърли бегъл поглед на дрехите си – съблякох се и влязох във водата. Беше прохладна. Отми праха от тялото ми, и умората от мускулите ми. По дъното блещукаха камъчета. Не бях навлязъл много надълбоко и реших да се гмурна, за да си вземе някое... Речните камъни носят късмет.
– И когато излезе?
Дериал отвори уста да отвърне, но осъзна, че няма отговор на въпроса й. С цената на усилие запази спокойствие като преглътна горчивината, която раздра душата му. Затвори очи:
– Не помня.
– Не помниш – повтори Лусиен, натъртвайки на всяка дума. Забеляза как лицето му се сгърчи, но продължи – как мислиш, Дериал, защо не си спомняш нищо повече?
– Не знам.
– Напротив.
– Казах, че не знам, проклета да си! – Очите му искряха от гняв... и ужас – не знам!
– Тогава ще ти кажа – тихо отрони Гадателката и направи стъпка към него – не помниш как си излязъл от реката, защото не си го сторил. Ке'Ран те е подмамила в капан, момко. Притиснала те е в студените си обятия...
– Замълчи...
– ...и е отнела сетния ти дъх. – Лусиен си пое дъх – удавил си се. – Открито срещна погледа му, позволявайки му да види тъгата и съжалението в очите й. – Ти си мъртъв, Дериал.
– Лъжи – изсъска той и енергично заклати глава – аз съм тук, пред теб...
– Вярваш, че си. Един тих гласец в съзнанието ти постоянно нашепва, че всичко е наред. Че си в безопасност. Но той те мами. – С нежна усмивка на устните Гадателката понечи да докосне лицето му – душата ти е изгубила пътя към божиите обятия, Дериал. Останала е тук – на мястото, където животът ти е свършил. Но вече всичко е наред – можеш да продължиш напред. Отречи се от Лунният Бродник...
– Не! – внезапно изкрещя младият мъж и като обезумял звяр се нахвърли върху нея – НЕ!
Всичко се случи твърде бързо, за да може съзнанието на Лусиен да го осмисли. Осъзна, че е паднала по гръб и се боричка с Дериал. Видя, че в очите му гореше гневен плам. Той опита да я стисне за гърлото и тя панически го издра. Ноктите й оставиха кървави резки по ръката и бузата му. Викът му бе яростен. Зашлеви я. Лусиен изпищя, след което чу пронизителен грак. Фаб се стрелна към разярения мъж. Клюнът й почти извади едното му око. Той вдигна ръце, за да се предпази, и Гадателката се възползва от разсейването му. Опита да го отблъсне от себе си, но той беше твърде тежък. Враната го нападна откъм гърба. Дериал подскочи като ужилен и в този миг Лусиен го блъсна в гърдите. Мъжът залитна назад – тя понечи да изпълзи по-далече от него... Пръстите му се вкопчиха в полите й. Изрита го. Тоя я дръпна назад и двамата се затъркаляха към реката. Замаяна, Гадателката внезапно се намери в студената вода. Бе си поела дъх по инстинкт. Понечи да се надигне... И една сянка се появи над нея. Силни ръце натиснаха главата й под водата. Обзе я паника. Забори се отчаяно с Дериал, а дробовете й пламнаха за глътка въздух. "ФАБ?!" Къде бе враната? Ноктите й деряха китките му. Ти'Хра не бе предрекла срещата й с Бродникът Смърт! Трябваше да вдиша. Тя бе Вестителят Истина... нима думите й щяха да останат нечути? Дериал не беше убиец... "Не мога да дишам!"
Натискащите я под водата ръце изненадващо я пуснаха и Лусиен се надигна без да мисли, изпълвайки дробовете си с въздух. Задави се, сетне започна да кашля и да храчи вода и жлъчка. Цялата беше мокра, главата й сякаш щеше да се пръсне, по бузите й се стичаха сълзи. Примигна, за да проясни погледа си. Вдигна глава и видя коленичилия във водата Дериал, на около метър от нея. Болката и ужасът в очите му бяха достатъчни, за да прогонят гнева й. Той плачеше безмълвно:
– Не исках да те нараня – промълви съкрушено мъжът – трябва да ми повярваш, Лусиен. Не съм сигурен какво стана... аз... внезапно съзнанието ми, личността ми пропадна в мрак и... трябваше да се боря, за да изплувам от него – целият се разтрепери, – а когато го сторих осъзнах, че...
– ...се опитваш да ме убиеш. – довърши вместо него Гадателката. Дериал отвърна лице, неспособен да устои на суровия й поглед. Раменете му се бяха смъкнали, желанието му да спори – изчезнало. Лусиен пристъпи към него – всичко е наред. Не съм гневна, или пострадала, Дериал. Знам, че това, което ти казах... – леко повдигна рамене. – Истината боли. Понякога тя може да ни унищожи. Но да бягаш от нея, означава да бягаш от себе си. – Протегна ръка и го погали по косата, като че бе малко дете, нуждаещо се от утеха. Той се разтрепери – погледни ме. – Дериал преглътна на сухо и поклати глава. Пръстите му се свиха в юмруци. – Погледни ме – повтори по-твърдо Гадателката. – Край на лъжите, Лунни Броднико.
Тихият му, горчив смях я изненада и Лусиен отстъпи назад. Младият мъж пое дълбоко дъх и бавно вдигна лице, за да срещне погледа й. Очите му искряха със сребриста светлина:
– Понякога е по-добре истината да остане неизречена – отрони Дериал с глас, който не бе съвсем негов – душата на това дете се бе вкопчила яростно в спомена за живота и отказваше да го пусне. Не искаше да повярва, че всичко е свършило... заради една глупава прищявка. Открих го на границата между селенията на живота и смъртта – луташе се изгубен и объркан. Съвсем самичък... като мен. Нима ще ме кориш, че не му обърнах гръб, Лусиен? Направих най-доброто на което съм способен...
– Забулил си спомените му и си му предложил лъжа в която да вярва.
– Ако ни бе оставила намира, завинаги щяхме да останем на брега на тази безмилостна река. Да се пробуждаме от сън, когато лунните лъчи погалят затворените ни клепачи, и да си казваме, че само след ден ще сме в Рибарски мост и ще се впуснем по дирите на съдбата си. Душата на Дериал щеше да бъде в покой.
– Не по-зле от мен знаеш, че това е лъжа. Изгубените души никога не откриват истински мир. Винаги търсят и искат... нещо, каквото и да е, което да придаде смисъл на съществуването им. И когато не го открият се превръщат в това, което си ти сега – безрадостен, самотен и окаян дух, който не може нито да продължи напред, нито да се върне назад. Колко дълго се носиш на границата, Лунни Броднико? Спомняш ли си изобщо?
– Векове – изхриптя мъжът в краката й и стисна зъби толкова силно, че Лусиен ги чу да скърцат. По лицето му пробяга сянка на гняв, – но ти знаеш това, Гадателко. Как иначе ликът ми щеше да попадне сред картите ти?
– Ти не можеш да промениш това, което си, но Дериал не е длъжен да сподели участта ти. За него все още има надежда...
– Няма да се откажа от душата му...
– Нямаш избор. Той вече знае истината и ще трябва да се примири с нея. Аз изпълних ролята си на Вестителят Истина – Лусиен изненадващо направи стъпка напред и притисна длан в челото на мъжа, – и сега съм единствено Гадателката на Ти'Хра. – Очите на Бродника се оцъклиха. Понечи да сграбчи китката й, но мускулите му не му се подчиниха. Не можеше да помръдне. Леденият глас на Лусиен го прониза като острие – мое е решението коя е печелившата карта, Лунни Броднико... И това не си ти.
Словата й бяха посрещнати от безгласния вик на коленичилия мъж. Гръбнакът на Дериал се изви, а очите му се ококориха, сякаш всеки миг щяха да изскочат от орбитите си. Духът на Лунният Бродник се издигна над тялото му. За миг погледна надолу към Лусиен, след което се стопи в яркото сияние на луната. Гадателката се смъкна на колене до мигащия на парцали млад мъж. Водите на Ке'Ран бяха леденостудени. Дериал се отпусна назад и тя нежно го прихвана. Погледът му се фокусира върху лицето й. Очите й бяха влажни:
– Истината е жестока господарка – прошепна той с тих немощен глас. Едвам си поемаше дъх – аз съм мъртъв... мисля... мисля, че го знаех през цялото време, но... той ми шепнеше да забравя.
– Лунният Бродник изгуби играта. Повече няма власт над теб...
– Той... беше готов да те убие...
– ...за да победи – кимна Лусиен и се усмихна, – но той е само една карта в Карето. Аз съм Козът.
Дериал се засмя немощно и започна да избледнява:
– Не знам... за какво говориш... – взря се в блестящите й от сълзи сиви очи. – Но вечно ще съжалявам, че не зърнах очите ти, когато все още... можех да съм причина да заблестят от... радост.
Гърдите му още веднъж се надигнаха, спаднаха... и вече не се надигнаха. Тялото му се разсипа на дъжд от капчици, които се смесиха с водите на Ке'Ран. Лусиен изтри сълзите от бузите си и чу траурния грак на Фаб. Усмихна се на последните думи на Дериал:
– Това е... толкова сладка лъжа.
***
С гримаса, Лусиен се смъкна от седлото и уморено изгледа кръжащата в небето врана. Фаб направи кръг над сивата стара къща със стръмен покрив, изрисувани кепенци и греди за привързване на конете пред вратата, след което се спусна към вековния дъб в двора. Под сянката му имаше каменна пейка, обградена с оранжеви есенни цветя. Птицата кацна на един дебел клон и изграчи дрезгаво. Гадателката се усмихна вяло, потупа запотения дорчо по врата и го поведе за юздите. Послушната й кобила последва жребеца на Дериал с пръхтене. Фаб ги изпроводи с поглед и реши, че за нищо на света не иска да е на мястото на Лусиен в момента. "Смъртта... човеците се боят от нея, защото не разбират, че тя е само един сън... сън без край. Но ще има сълзи. Те винаги оплакват мъртвите, сякаш с тях си е отишъл и къс от собствените им души". Нададе скръбен грак. "Лусиен също плака".
Гадателката впери поглед във вратата на къщата и тръгна по пътеката през двора. Беше тъмно, въпреки че небето на изток вече просветляваше. Лекият северен вятър шумолеше из клоните на дъба и подмяташе сухи листа по земята. Шумът на пробуждащия се град долиташе до слуха й като далечен морски прибой. Лусиен не обръщаше внимание на нищо около себе си. С безизразно лице завърза повода на дорчото за една греда и нежно погали гривата му. Конят наведе глава и нозете му затанцуваха припряно. Кобилата й изцвили и запристъпва на място, наострила уши. Гадателката я погледа за момент, сетне завърза повода й към този на жребеца. Притвори очи и прокара пръсти през косата си. "Ако имаше начин да отложа срещата с Майра, с радост щях да се възползвам от него. Но е по-добре тази история да приключи още сега. След това ще имаме цял живот да оплакваме Дериал".
Пое дъх и се отправи към вратата на къщата. Плащът й заплющя на внезапния силен порив на вятъра. Кожата й настръхна, а стомахът й се сви на топка. Побилите я тръпки нямаха нищо общо с утринния хлад. "Искам да избягам като страхливка. Не очаквах, че ще ми е трудно да срещна момичето очи в очи. Ти'Хра толкова пъти ме е превръщала в свидетел на неща, които бих желала да не знам, или да забравя. Какво е различно сега?"
Нямаше отговор на незададения си въпрос, когато най-сетне потропа на дървената врата. Изправила снага, Лусиен отпусна ръка край тялото си и зачака да й отворят. Фаб плесна с криле и долетя до конете, кацайки на гредата за която бяха завързани поводите им. Изграчи тъжно и тихо. Гадателката погледна враната през рамо и връхчетата на устните й се разтеглиха в тънка усмивка. Фаб се бе приближила, за да й окаже подкрепа. "Може би все пак имаш душа, птицо проклета. Скъпа моя приятелко". Лусиен понечи да почука повторно, по-силно...
Чу се превъртане на ключ и вратата леко се открехна. Гадателката остана озадачена, че Майра не излезе да я посрещне, но си придаде безстрастно изражение и бутна вратата. Тя се отвори навътре, с жаловито скърцане. Погледът на Лусиен мигновено беше привлечен от дирята от кръв на пода. Очите й се разшириха и тя влезе в сумрачното преддверие на къщата, смразена от неприятно усещане. Без да се колебае или оглежда тръгна към дневната.
Майра стоеше пред каменната камина, с гръб към нея. Косата й беше рошава, а роклята – смачкана като след сън... и изцапана с кръв. В дясната си ръка стискаше кама с окървавено острие. Стомахът на Лусиен се сви ужасено и в гърлото й се надигна горчилка. Зави й се свят. Кръв имаше из цялата стая – накъдето и да погледнеше. Стичаше се от прорезите на китките на Майра и капеше от пръстите на лявата й длан. Гадателката беше уверена, че след подобна кръвозагуба младата жена отдавна трябваше да е мъртва, или поне в безсъзнание. А тя стоеше спокойна и безмълвна, с гордо изправена снага... Леко присмехулният й глас сепна Лусиен:
– Ако се чудиш защо няма повече кръв, тогава ще те посъветвам да се качиш на горния етаж и да надникнеш в спалнята й – изкикоти се доволно и пусна камата на пода – вярвай ми, когато ти казвам, че сцената там е... незабравима.
Раменете й се разтресоха. Не издаде звук и Лусиен не знаеше дали плаче, или се смее. Майра рязко се завъртя към нея и широката усмивка на устните й отговори на безмълвния въпрос на Гадателката. Зениците на младата жена искряха със сребриста светлина:
– Много коравосърдечно от твоя страна, Лусиен – да оставиш молителката си цял ден да се чуди какво са ти разкрили картите. – изцъка с език. – Знаеш ли, че горкото момиче беше взело присърце съвета ти да се моли на боговете? – изпухтя презрително. – Сякаш в молитвите наистина има някаква сила...
– Как? – прекъсна я Гадателката с глух глас. – Как успя да я тласнеш... към това?
– О, скъпа Лусиен, нима си въобразяваш, че само ти можеш да изиграеш ролята на Вестителят Истина? – присви очи. – Беше достатъчно да й съобщя лошата новина преди теб – килна глава – и да й помогна да осъзнае колко много обича Дериал. Повече отколкото сама предполагаше. – засмя се насмешливо. – Но пък аз убедих мъртвия й любим, че все още е жив и здрав... това тук си беше детска игра.
Самодоволството на Лунния Бродник се изписа на лицето на обладаната Майра. Лусиен не можеше да намери думи да изкаже гнева, ужаса и потреса си. Съзнанието й отказваше да приеме, че подобна трагедия е възможна. "Картите трябваше да ме предупредят..." Ръцете й се свиха в юмруци. Изхриптя:
– Копеле...
– Не, Гадателко – не ми приписвай вината за смъртта на Майра. Ти ни доведе дотук. Ако не си беше пъхала носа където не ти е работата аз все още щях да имам душата на Дериал – пристъпи към нея, – а той вече бе мъртъв, когато го открих! Ти и Ти'Хра развалихте всичко... И за какво? За да победите в една измислена от самите вас игра? – Лицето на младата жена се разкриви от гняв. – Е, получихте каквото искахте – момчето е при боговете си. Неговата душа е свободна. – Очите на Майра се ококориха и засияха. – Но нейната завинаги ще ми принадлежи!
Гърбът на младата жена се изви и от гърлото й се изтръгна стон. Сетне тялото й рухна на една страна на пода, а над него се появи Лунният Бродник. В обятията си притискаше бледо привидение, което се бе вкопчило в него като удавник. Той удостои Лусиен с ледена усмивка и двамата с обречената му невеста се стопиха във въздуха. По бузите на Гадателката се стекоха нежелани сълзи. Тя стисна зъби и преглътна риданията си, покри ги дълбоко в себе си. След това се приближи до отпуснатото безжизнено тяло.
Мъртвите очи на Майра невиждащо се взираха нейде в пространството. На безкръвните й устни бе застинала мрачната усмивка на Лунният Бродник, която изглеждаше по-болезнена от всяка страдалческа гримаса. Кръвта от вените й бе спряла да капе.