Извинявай
– Име?
– Алан Шварцър.
Чиновникът хвърли небрежен поглед към идентификационната карта на човека, после вдигна малък визьор към лицето му. Онзи свали учтиво черните си очила и сините му очи премигаха невинно.
– Наричат ме Тъмния – добави младежът разговорливо.
Чиновникът изгледа равнодушно русите къдрици и бледата му кожа.
– Разбира се – съгласи се той. Далеч по-странни хора пътуваха с Железницата тия дни.
– Чист е – обади се пазачът отдясно и върна на младока багажа му. Чиновникът вписа и това в компютъра, после избута стандартната бланка напред.
– Моля, подпишете се в края, г-н Шварцър.
Младежът драсна подпис, крив и неугледен, и чиновникът прибра едното копие.
– Оттук нататък сте задължен да се съобразявате с устава и законите на Железницата. Конвоят тръгва след час. Следващият!
Алан Шварцър прибра грижливо идентификационната си карта, после извади втора и я подаде на объркания човек.
– Какво е това? – намръщи се той.
– На спътника ми също ще му трябва билет. Така е по закон.
– Разбира се. Но той трябва да го закупи лично.
Младежът кимна чинно и прокара ръка през косата си. Пазачът отляво настръхна и надигна автомата си, но другият запази отпуснатата си стойка, като само наблюдаваше с интерес.
Русите къдри на момчето почерняха и се изправиха, кожата му се изпъна и стана някак по-тънка, брадичката щръкна нагло напред.
Чиновникът едва не обърна стола си в паника, а към пътника вече сочеха и двете дула на автоматите.
– Ще ви помоля да напуснете – измънка чиновникът – Железницата не толерира изродените...
– Всичко е законно, момче, всичко е законно – изскърца гласът на човека – Виж проклетата И-карта, редовно издадена след появата на малкия ми проблем.
Мъжът свали очилата си и смутеният човечец зяпна в две черни дупки. На чиновника му трябваха няколко смразяващи мига да осъзнае, че очите на човека срещу него са пълни с мрак, който се кълбеше мързеливо.
– Името ми, както е и записано, е Бенедикт де ла Бон.
– Зарязана душице... Бил си в "Св. Августин" по време на Отговора... Ти си от Осенените!
– Млади човече, аз участвах при четенето на Призива. Аз видях ръката на Бог. Струваше си. Струваше си всичко.
Пазачът отляво само изсумтя и се изплю в краката на де ла Бон.
– Проклети вярващи – изръмжа той, без да сваля автомата.
– Провокирате ли ме, господине – учуди се де ла Бон – Очаквате да ви нападна... Нима искате да убиете един стар учен? Срам... Срам за вас...
Чиновникът клатеше глава в паника.
– Билета ви, моля. Качете се в Железницата, господине... Господа. От името на Контролния съвет Ви желая приятен път.
Смръщеният пазач пусна най-после автомата си и набра кода на желязната врата, която водеше към перона.
Г-н де ла Бон го потупа леко по рамото, устните му бяха сгърчени в някакво подобие на блага усмивка. След това нарами багажа си и пое към самата Железница.
Железницата беше радикално нова стъпка в историята на света. Появи се скоро след Второто Откровение, когато хаос, война и варварство поглъщаха Земята. Група едри бизнесмени бяха обединили капиталите си, за да подсигурят линията Лондон-Париж-Берлин. Оттогава Железницата бе обхванала още няколко линии и си оставаше последният бензинов транспорт сред разпадащия се свят.
В стойностно изражение билетите бяха еквивалентни на златно кюлче. Само дето златото рядко се използваше като разменна единица в тези дни.
Пътникът огледа продължително изострения силует на самия влак, като отдели специално внимание на подсилената обшивка и зяпналите дула на картечниците. Това бе една от най-надеждните композиции, понеже разполагаше с малък хеликоптер и цяла моторизирана бригада.
Господинът мина бавно покрай двойката въоръжени пазачи на пътническия вагон, намери своето купе и се настани удобно. Загледа се в притихналите стени на Гарата, над които отпуснало висеше флагът на Железницата.
Някой се настани до него.
– Добър ден... Г-н Шварцър?
– Добър ден – бодро поздрави Алан – Мога ли да направя нещо за вас?
– Вярвам, че ще споделяме купето през време на пътя си. Можете да ме наричате Райли. Кристофър Райли.
Младежът се усмихна разфокусирано на добре облечения си спътник и се впусна в добродушен разговор. Г-н Райли се усмихваше приятно, макар и леко насилено, като остави спътника си да води разговора и се намесваше от време на време с учтиви забележки.
Когато слънцето се скри зад далечния хоризонт, Алан Шварцър потъна в неспокойна дрямка. Г-н Райли го наблюдава известно време, после напусна купето, за да свърши оная работа, която никой не би могъл да избегне при подобни дълги пътувания.
Когато се върна и отново зае мястото си, г-н Шварцър все още спеше, лицето му бе скрито в сенките. Спътникът му се заслуша в бавното дишане, после кимна леко.
– Добър вечер, г-н Бон.
Бенедикт извърна черните си очи към него.
– Ти беше на гарата. Един от пазачите. Усмихва се през цялото време, дори когато пръстът на спътника ти трепереше на спусъка. Какво търсиш тук?
– Пътувам по работа, г-н Бон. Дежурството ми свърши, когато колегата ми бе сполетян от внезапни... Здравословни проблеми. Фатални здравословни проблеми.
Другият кимна леко, но не рече нищо.
– Ще ме извините, ако не се ръкувам с вас, г-н Бон. Вие очевидно сте учен с... Изключителни таланти.
– Какво искаш, Райли? Или както там те наричат?
– Смятам, че каквото искате и вие, г-н Бон.
– Не знаеш какво искам, момче.
– Смятам, че зная. И знам също как смятате да го постигнете.
Бенедикт де ла Бон се загледа в гладкото, шлифовано лице на човека пред него.
– Може би. Но със сигурност не знаеш къде.
– Признавам, че ме хванахте в крачка. Това е и причината да предприема това пътуване с вас. Вярвам, че едно партньорство би донесло полза и за двама ни.
– Нямаш какво да ми предложиш, Райли.
– Може би, съдейки по склонността ви да отстранявате хората, само защото са ви нагрубили...
– Той заплю вярата ми.
– Разбирам, разбирам... Както казах, вие сте изумителен човек... Но сте сам – Кристофър Райли се наведе напред, в гласа му се прокраднаха стоманени нотки – И други знаят за Призрачния влак. Други, разполагащи с много слуги. Помощта на мен и моите... Съдружници... Би ви била полезна.
Бенедикт де ла Бон потъна в мълчание, очите му изпъкваха дори сред сенките.
– Не – рече накрая.
– Както пожелаете, г-н Бон. Все пак, обмислете добре предложението ми.
Двамата отново потънаха в тишина, следяха се с напрегнатото внимание на хищници.
– Г-н Бон... Дали бихте ми отговорили на един незначителен въпрос? Момчето, чието тяло споделяте... Алан Шварцър? Изглежда ми незряло... Невинно. Защо го наричат Тъмния?
– По същата причина, поради която мен ме наричат Светлия.
Райли се изсмя, но после млъкна сконфузено. В гласа на Светлия нямаше и капчица хумор.
Бенедикт де ла Бон се беше загледал във фучащите кули на Железницата, между тях се извиваше оградата от тел и електричество. Слънцето вече озаряваше далечния хоризонт, когато той отново се обади.
– Той не вярваше в Бог преди Отговора.
След това заспа.
***
Алан Шварцър крачеше замислено из руините на някакъв изоставен град. Раницата бе метнал на гърба, а в ръката си стискаше ловна карабина. Естествено, беше купил оръжието чак след като напусна територията на Железницата.
Разполагаше и с доста по-незабележим арсенал отрови, но те бяха по-скоро по специалността на Бенедикт.
След годините, през които броди из пустошта в търсене на данни за изчисленията на Светлия, Алан бе придобил някои умения. Не бе толкова млад, нито толкова неопитен, колкото изглеждаше.
Затова усети, че градът е твърде тих. Не се мяркаха други скитници, а не бе намерил и знаци за присъствието на изродени.
Алан си избра една по-височка сграда и се качи до покрива. Там се прикри зад един комин и бавно разгъна далекогледа на Бенедикт. Потърси гарата...
Около нея горяха огньове. Присви око и изруга тихо. Ясно виждаше фигурите в мърляви униформи, които обикаляха по периметъра.
Новоевропейския съюз.
Алан се обля в пот. Как беше пропуснал патрулите им? Трябваше бързо да си осигури маршрут за отстъпление...
Обиколи покрива...
– Разочаровате ме, г-н Шварцър.
Кристофър Райли седеше небрежно върху пресен труп в синя униформа, в ръката му димеше цигара.
– Дори ние успяхме да изчислим, че влакът ще мине оттук. Никога не се надценявайте, г-н Шварцър.
– Бенедикт се занимава с изчисленията – тихо измрънка момчето.
– Тогава бих желал да говоря с г-н Бон, ако обичате.
– Аз също зная някои интересни факти, г-н Райли – в гласа на Шварцър се прокрадна студ – Знам например, че вие сте член на Контролния съвет и съосновател на Железницата. Наистина не бива да използвате истинското си име така открито.
– Че каква причина бих имал да крия името си – учуди се Кристофър Райли – Аз съм честен човек. Наистина съм впечатлен, но трябва да отбележа граматичната ви грешка. Аз бях член на КС на Железницата. Понастоящем съм като вас... Скитник, желаещ да пътува с Призрачния влак... Но, очевидно, няма да можем да осъществим мечтата си, след като фуражките са ни изпреварили...
Алан Шварцър изсумтя.
– За вас не знам. Аз и Бенедикт продължаваме.
– Сигурен съм. Но, повтарям ви, ще имате нужда от помощта ми. Разполагам с няколко въоръжени наемници. Не ни достига сила да се справим с всички отряди на гарата... Но само висшето командване ще се качи на влака. Така че...
Алан Шварцър се поколеба, после тялото му рязко се разтърси.
Кристофър Райли спокойно посрещна черния поглед на Светлия.
– Първо, г-н Райли, кажете ми честно... Защо желаете да се качите на Призрачния влак?
– Защото той очевидно може да стигне навсякъде. Така че.. Бих желал да съм до вас, когато поискате прошка от Бог.
***
– Някога светът беше... Както и да извъртаме нещата, нещастно място. Но имаше едно нещо, наричаше се... Надежда. Да. Надежда. Това беше най-висшата вяра... Вярата в доброто. В човека. После в "Св. Августин" се събра Духовната Колегия, за да отправи Призива си към Бог... За да се потвърди, веднъж и завинаги, Неговото съществуване.
Глупци бяха, задето въобще се бяха усъмнили. Задето искаха да говорят с Него. Те, които вярваха най-яростно, изискаха доказателство... И дойде Отговорът, и започна Второто Пришествие... И Бог се отрече повторно от непокорните си чеда, завеща Земята на Луцифер, за да я засели с дяволи-изродени и чудовища в човешки облик, правещи пари от смъртта световна...
Но ние ще се покаем, деца, ще се покаем! Това е последното изпитание и дверите на...
– Добър ти ден, Татко Влад.
– А, Кристофър. Нека Бог се смили над грешната ти капиталистическа душица. Добре, ученици, чухте светото слово на Надеждата! Разнесете го и нека душите ви са изпълнени със светлина! И остави паницата, крадлива гадинка такава!
Отец Влад бе огромен мъж. Наистина огромен, по онзи многоизмерен начин, нашепващ, че би могъл да върви на ръце, без да се забележи особена разлика във външния му вид. Надвисваше над пръскащите се "чеда" (сред които имаше и смрадливи субекти, навъртели половин столетие) като кокошка над пиленцата си.
Алан се загледа в масивния му тумбак със смесени чувства. С Бенедикт се бяха надявали на някой... По-корав.
– Този ли ще ни осигури билети за влакчето – почуди се Влад, като го бутна леко в гърдите и го събори на земята – Не ми изглежда от начетения тип.
– Ти отговаряш за твоята си част, Влад, а той – за своята.
– Разбира се, Кристофър. Не се съмнявам в способността ти да намираш подходящите хора.
– Екипът в готовност ли е?
– Да, пазих ти ги като в писани яйца в семинарийката си... Само дето вече бяхме отписали Мисията. Според изчисленията влакът трябваше да мине през Брюж вчера? Дали ще можем да го пресечем на следващата гара?
Кристофър Райли погледна очакващо към Шварцър, чиито коси вече почерняваха.
– Имам причини да вярвам – рече де ла Бон сухо – Че Призрачният влак освен през свое собствено пространство се движи и по отделно... Време. Според изчисленията ми следващата спирка ще е в Нант... Чак след седмица.
– Яко – изсумтя Влад – Значи сме в играта.
***
– Боже, май наистина те помня! Свитичко момче, в далечния край! Но косата ти, косата ти забелязах!
Алан кимаше усмихнат. Името й беше Елица, но тя беше настояла да й вика Ели или Циклопчето. Беше му приятно да срещне още някой, който е присъствал на Отговора. Тя бе дребничка, с мърлява кафеникава коса. И с пиратска превръзка в средата на челото.
Под нея, разбира се, криеше третото си око.
Разбира се.
– И за какво служи то, мадам? – бе запитал Бенедикт с лъскавия си глас за пред висшето общество.
– Ами с него виждам... Разни неща. И мога да... Правя разни неща.
– Разбирам. Напълно разбирам.
Седяха на изоставена гара в Нант и чакаха влак, който не съществува. Кристофър Райли бе приседнал на пейка, положил куфарче на коленете си, потънал в своите мисли, на лицето му бе замръзнала чиновническа усмивчица. Татко Влад обикаляше наоколо, за да посрещне евентуални неканени гости. Беше се оказало, че под мръсното си расо крие два автомата "Калашников". Очевидно според него Второто Откровение отменяше Божиите заповеди от Библията. Другият специалист по въоръжено решаване на проблеми стоеше до Райли и небрежно разглобяваше късата си пушка. Острото му лице бе скрито под черна фуражка. А името му беше г-н Вълчак.
– Откъде си? И защо беше в "Св. Августин"?
– Моля – сепна се Алан. Г-н Вълчак успяваше да прикове вниманието и страха му.
– О, не обръщай внимание на вълчо. Не е толкова лош, щом го опознаеш.
– Наистина?
– Е, би трябвало. Аз самата работя с него втора година и още не съм го опознала, но... – Циклопчето му се усмихна миличко – Може да имаш по-добър късмет. Та, откъде идваш, Алан Шварцър, и накъде отиваш?
– Не съм уверен – измънка той – Спомените ми отпреди Бенедикт са леко смътни... Помня, че имах някакъв проблем... Някакво заболяване...
– Ооо. Съжалявам. Звучи ужасно.
Алан я изгледа объркано.
– Предполагам, че е било ужасно. Не мога да бъда сигурен. Животът беше... По-прост.
– Аз пък бях на екскурзия в Рим по това време. Щом чу за Призива, майка ми настоя да присъстваме. Тя беше много набожна.
– А сега?
– Не знам. Получи инфаркт по време на Отговора.
– Съжалявам.
Ели сви рамене небрежно.
– Ако Кристофър не ме беше намерил, вероятно и аз щях да съм мъртва – нехайно обясни тя – Дълго време хората ме мислеха за изродена. Трябваше да живея в пущинака – тя се поколеба за момент – Алан? Дали приятелят ти знае защо някои хора стават изродени?
– Знам много неща, госпожице.
Ели отскочи назад, стресната.
– Трябва да предупреждаваш – размаха пръст тя.
– Простете. Отвикнал съм от човешката компания – в тона не Бенедикт не се долавяше особено съжаление – Колкото до въпроса ви... Ако попитате отец Влад, той вероятно ще ви заговори за Божието провидение... Но аз вярвам, че Бог окончателно се е извърнал от нас. Изродените... Те са страничен ефект. Аномалия. От небето е започнала да изтича сила... Или пък е спряла, не съм сигурен. Като добавим и ядрените атаки...
Бенедикт сви рамене.
– В крайна сметка, изродените не ме интересуват.
– А Призрачния влак? – запита Ели – Какво знаете за Призрачния влак?
– Много. Но тази информация, драга ми госпожице, смятам да запазя за себе си.
– Заедно сме в това – нацупи се тя.
– Наистина? Но дори между приятелите трябва да има някои тайни...
– Ще върнете ли Алан, ако обичате – кисело запита момичето.
Бенедикт я огледа замислено.
– Не... Не мисля.
– Обещавам да не го разпитвам. А и винаги може да се смените, ако наруша обещанието си.
– Да. Бих могъл да удовлетворя молбата ти. Но защо да ти доставям това удоволствие?
Тя присви очи заплашително и Бенедикт се усмихна доволно.
"Има значи стомана някъде в завеяната ти главица..."
– Вие сте неприятен, зъл човек. Не разбирам защо Господ ви е събрал с Алан.
Бенедикт се ухили грозно.
– Това е моето наказание, момиче. Само ако се огледаш в чиста душа можеш да видиш пукнатините в своята. Алан е моят шанс за изкупление... Пречистване...
– Ако не си се покаял, как можеш да се надяваш на милостта на Бог?
– Няма аз да говоря, момиче.
Елица премисли този факт от няколко страни.
– Прав си. Райли ще говори.
Де ла Бон само се изсмя презрително.
Момичето го изгледа на кръв и се махна.
Развеселен, Бенедикт също се раздвижи. Отиде и седна до последния от наемниците на Райли, доктор Франческа Игнасио. Тя бе руса и синеока. Светлия обичаше такива жени.
– Аз съм италианец, ти си италианка... И двамата скоро може да умрем... Какво ще кажеш да се изчукаме като за последно?
– Какво, Циклопчето не те удовлетворява? Търсиш си по-зряла жена?
– Може би.
Тя се подсмихна. Лицето й бе гладко, но косата й определено беше боядисана. Бенедикт бе любопитен къде още е боядисана.
– Много си напорист, като за божи човек.
– Аз съм прост учен. Простак. А вие, докторе? С какво ще допринесете за малката ни мисия?
– О, аз съм специалист по решаване на очаквани проблеми – тя му се усмихна мило – Не трябваше ли да зададеш този въпрос, докато лежа отмаляла и потна на гърдите ти, та да ти изпея всичките си тайни?
– Не мисля, че ще стигнем дотам.
– И си напълно прав.
Той я изгледа с черните си очи.
– Все пак няма да ме изгоните, ако поседя до вас, нали?
– Не.
Прекараха вечерта в лек, неангажиращ разговор. Бенедикт отдавна не се бе чувствал така щастлив.
***
– Господа, според изчисленията на г-н де ла Бон, Призрачният влак би трябвало да пристигне тук след пет минути.
Всички гледаха Райли, освен Вълчака, който демонстративно бе обърнал гръб и следеше сенките.
– Откакто Бог се извърна от нас, Земята бавно гине. Ако нещо не бъде сторено, тя ще бъде наследена от смирените... От смирените изродени и от мъртвите човеци. Днес ние ще се качим на Призрачния влак и ще заставим машиниста му да ни отведе до Рая. Там, от името на човечеството, ще поднесем извиненията си пред Бог. И нека той съди не нашите души, а душите на невинните, които защитаваме.
Вълчака се разсмя дрезгаво и изръкопляска.
Ели се наведе към ухото на Алан (Бенедикт бе предпочел да пропусне речта):
– Досега не го бях чувала да се смее – изшепна тя – Казах ти, че ще му повлияеш добре. Харесва те, а?
Алан хвърли предпазлив поглед към г-н Вълчак, който не му обръщаше никакво внимание.
– А сега – прошепна Райли и се обърна към релсите – Синай ще дойде при нас.
Трябваше да се чуе някакъв звук. Мелодраматичен, зловещ. Но влакът просто се появи, стар парен локомотив и ръждиви вагони... Вагони без прозорци, без врати. Спря на гарата без да изскърца, без да изпусне пара.
Не му трябваха такива неща, за да е зловещ.
– Г-н де ла Бон, ще ни направите ли честта? Нуждаем се от врата.
Бенедикт го изгледа мрачно, после извади малката си Библия. Десетки отбелязки стърчаха от страниците й. Разтвори я и започна да чете привидно случайни, несвързани думи.
В тях явно имаше сила.
Затвори Библията с трясък, който разтърси нощта.
– Готово – рече той – Аз виждам врата. Но ако не я видите и вие, няма как да се качите.
– Циклопче.
Елица притича до Бенедикт и дръпна нагоре превръзката си. От челото й се блещеше третото око, сиво и мътно. То се завъртя, фокусира се и се озари с ален блясък.
Бавно, сякаш неохотно, на един от задните вагони се появи врата.
По сигнал на Райли Вълчака и Влад закрачиха натам, приготвили оръжията си. Отвориха я и Вълчака се метна вътре, а отеца го последва бързо.
– Чисто е –викна той – Метафорично казано...
Наемниците хукнаха към влака. Бенедикт се забави, колкото да се изравни с Райли.
– Нищо дотук не може да те изненада. Аз черпих информацията си от Библията, но имах подръка чиста душа, която да я изчете. А ти?
Кристофър само се подсмихна.
– Аз имах много пари, г-н Бон. Към истината винаги има повече от един път.
Бенедикт изостана, за първи път уплашен.
– Боже, какво ни навлякох...
***
– Метафорично, а – изсумтя Райли погнусено. Малко встрани Елица повръщаше шумно.
Вагонът нямаше купета, само наредени седалки като в автобус. Между тях бяха пръснати няколко разкъсани трупове в сини униформи. Вероятно можеха да ги преброят, но само ако си направят труда да съберат всички части.
– Изродени – кратко рече д-р Игнасио – Качили са се преди фуражките и са ги чакали.
– Рулетката се върти и никой не знае къде топчето ще спре... – изкиска се Татко Влад.
– Ще спре при нас – сухо рече Райли – Г-н Бон, не забелязвам нито врати, нито прозорци. Как предлагате да стигнем до следващия вагон?
– По същия начин, както влязохме тук. С Божието слово.
– Вярвам, че сте подготвили нужните формули?
Бенедикт сви рамене небрежно.
– Вярата е хубаво нещо. Имам слова за вратата на локомотива. За междинните ще трябва да импровизирам.
Той извади Библията си и се зарови в нея.
– Ужасно – прошепна Елица – Такива чудовища...
Райли я изгледа замислено, смръщил вежди.
– Ти би трябвало да знаеш... Живяла си в пустошта – проточи той.
– Знам. И то твърде добре.
Бенедикт зачете на висок глас и вратата между вагоните изплува пред тях.
– Някой да вижда прозорец – запита Влад благодушно.
Вълчака само изсумтя и отвори вратата. Към него се облещиха няколко войника от Новоевропейския съюз.
Може би трябваше да има някакви преговори. Но пушката на Вълчака изтрещя, отнасяйки нечия глава, а след него нахлу и Отеца, картечният огън покоси всеки изправен.
– Може би избързахме – изсумтя Бенедикт – Повечето от тях бяха ранени. Мисля, че са ги оставили назад. Можеше да ги разпитаме, да разберем защо са тук.
– Ние знаем защо са тук – сви рамене Райли – Железницата не допуска военни на териториите си. Ако овладеят Призрачния влак, биха се сдобили с безценно тактическо предимство. Кралят на Ирландия и островите им е трън в петата от доста време.
– Значи са глупаци – изсумтя Бенедикт – Никой не може да завладее влака. Може само да се надява на... Разбиране.
Продължиха от вагон на вагон, като се натъкваха на пръснатите трупове на войници в синьо. Предполагаха, че през това време влакът се движи, но това не се усещаше вътре. Сякаш бе спрял.
Бяха на два вагона от локомотива, когато се натъкнаха на командния щаб на военните. Вагонът беше пълен с войници до пръсване. Пушките им се извъртяха към Вълчака и го засипаха с куршуми.
Той се хвърли встрани, а Райли отвори куфарчето си, извади нещо и го метна вътре.
– Господин Вълчак. Вратата, ако обичате.
Наемникът я ритна с крак и тя се затвори.
Настана тишина, после бравата мръдна леко. Влад побърза да я сграбчи и я напъна с цялата си тежест. Дръжката затрепери в ръката му, лицето му се зачерви от напрежение. После спря.
– Свърши ли – запита отецът глухо.
– Бих препоръчал да изчакаме още около минута – спокойно рече Райли.
– Какво хвърли? – запита Бенедикт замислено.
– Граната. Доста силна граната.
Когато отвориха вратата, съседният вагон не гореше. Столовете не бяха потрошени, вратите не бяха олющени. Само хората бяха пострадали. За щастие повечето тела се бяха сврели в ъглите на вагона, струпани на камари от силата на взрива. Кръв бе плиснала чак до тавана и димеше.
– Какво казваше за чудовищата, миличко – ухили се Бенедикт. Усмивката му бе грозна и в нея се долавяше страх. Циклопчето го изгледа безмълвно, но не каза нищо.
– Според мен изродените са в следващия вагон. Не мисля, че са проникнали в локомотива. Няма да са много...
– Но ще са най-силните сред племената – авторитетно се намеси д-р Игнасио – Някои изродени са... Трудноунищожими.
– Но са очакван проблем, нали – изсумтя де ла Бон.
– Да. Отдавна знаем, че племената също следят влака. А кой може да предположи какви дарби има сред изродените? Моят институт се занимава с наблюдение и контрол над изродените. Предполагаме, че и преди са се качвали на Влака, но очевидно не са успели да се доберат до машиниста. Все пак, рискът е недопустим. Може да намерят някой, който да им отвори вратата! Не, не можем да допуснем това. Господа, ще ви предложа нови патрони. Подбрала съм някои отрови, които действат най-ефективно срещу изродени... Въпреки че е трудно да се каже, няма двама с еднакво ДНК. Горещо ви препоръчвам да не влизате в ръкопашен бой с тях – тя се усмихна леко – Ръкопашният бой е по моята част...
Очите на де ла Бон изсветляха и Алан Шварцър премига и зареди пушката си.
– Ще ги разбием ли или що?
Ели зае позиция до него, личеше й, че е нервна.
– Ще те пазя – прошепна му важно – Дълго време съм живяла в пущинака, сблъсквала съм се с Преродени и преди. Ще се справим! Само стой до мен…
***
– Искаме да преговаряме! – викна някой още докато отваряха вратата.
Райли и Влад се спогледаха мрачно.
– Отстъпете от вратата – викна в отговор Райли, лицето му бе сбърчено от недоумение.
Държеше куфарчето отворено близо до ръката си, но явно се колебаеше. Накрая го затвори и махна на Вълчака, който влезе пръв.
Наемниците се пръснаха в дъга покрай стената на вагона, търсейки с поглед изродените. Туловищата им се бяха присвили в далечния край: тъмни, заплашителни сенки.
– Какво искате? – запита Райли студено, гласът му трепереше от презрение.
– Каквото и вие. Милостта на Бог – отвърна водачът на другата страна и излезе напред. Тялото му бе огромно и прегърбено, обвито с мас и пакетирано с дебела кожа. Бузите му висяха покрай лицето, придавайки му леко смешен вид. Приличаше на заспал морж. Само дето ръцете му изглеждаха силни и бяха покрити с кръв до лактите. Поне на няколко места по туловището му се виждаха дупки от куршуми, но явно бяха заседнали в дебелата кожа.
– Не можете да влезете в локомотива – отбеляза Райли.
– Не, не можем. Затова разчитаме на помощта ви.
– Не виждам причина да ви помагаме.
– И ние сме хора. Нима не заслужаваме да застанем пред Създателя си? Не сме ли ние отличени чрез Волята му, белязани за новото начало?
Кристофър Райли го изгледа надменно.
– Човеци ще говорят с Бог. Не е моя работа да решавам какво сте вие и каква ще е съдбата ви. Той ще реши, с безкрайната Си мъдрост.
– А може би вече е решил – провлачи създанието – Ще ти направя предложение... Другите избрани ще отстъпят в съседния вагон. Просто им направете път. Аз единствен ще остана като представител на Преродените. Просто искам да съм там, когато говорите пред Бог. Знаеш, че не бих ти посегнал пред Него!
Кристофър Райли се поколеба, виждаше се, че иска да се отърве от другите изродени...
– Бенедикт, не!
Викът на Алан Шварцър отекна из вагона. Всички се завъртяха към него. Очите му бяха посивели и се въртяха бясно, пушката бе изпаднала от ръката му. Другата трепереше, но все още здраво стискаше отровната стреличка и я вкарваше в шията на Ели. Очите на момичето се бяха опулили и тя залиташе назад, болезнен писък извираше от гърлото й.
В този миг изродените нападнаха и пушките затрещяха.
"Защо?" – Алан се беше сврял в един ъгъл, очите му бяха все така сиви, докато се бореше за контрол над тялото си. Следеше мъгляво битката. Освен водача имаше още четирима изродени, едри и мастити като него. Наемниците ги надупчиха като решето, но само един падна, явно засегнат от отровата.
" Харесвах я. Защо, проклето копеле!"
"Тя е предателка. Разбрах го точно преди да влезем, когато ги нарече Преродени. Само помежду си се наричат така."
Франческа Игнасио се хвърли напред, стиснала дълго острие, белият й шлифер се развя назад. Нападна единия изроден, риташе и удряше, токовете й сякаш нанасяха по-големи поражения от острието. Изроденият се опита да я притисне в мечешка прегръдка, но тя беше твърде, твърде бърза. Вкара едната си ръка под мастития корем и усука нещо, създанието изгрухтя и рухна на колене. Другата й ръка натика острието в устата и задълба, бликна кръв.
"Мисли, Алан. Тя сама каза, че са я смятали за изродена. Прокудили са я в пущинака като животно! Ти не би ли се изпълнил с гняв на нейно място? Присъединила се е към племената..."
Друг изроден докопа Франческа и я вдигна, но Татко Влад го връхлетя. Захвърлил автоматите си, той го удари с огромните си юмруци. Веднъж, два, три пъти, право в лицето. Изродения само примига и хвърли докторката по него.
Друг почти се добра до Райли, въпреки че човекът го простреля директно в главата. Г-н Вълчак обаче пресече пътя му, спокойно натика пушката си под гушата и пръсна черепа на създанието. Обезглавен, изроденият залитна, но все пак докопа озъбения Вълчак, завъртя го и силно го удари в стената. Мъжът рухна и не мръдна.
"Искаха нас, Алан. Изродените... Не знаят как да отворят вратите на локомотива. Затова приятелката ти се залепи за нас. Изродените щяха да ни нападнат... Неизбежно. Само аз и ти им трябвахме..."
Франческа се надигна, стиснала някаква спринцовка. Озъбена, тя я заби в изродения срещу нея и отскочи назад. Влад отново се надигна и се сби с изчадието. Докторката се извъртя бързо към водача на изродените. Той бе докопал Кристофър Райли. Изроденият изтръгна пушката му и я захвърли, вкопчи се в шията на мъжа. Франческа скочи и го изрита силно в тила. Бликнаха кръв и мозък. Водачът изпъшка, изпусна Райли и се завъртя към нея. Тя се усмихна и извади второ острие от ръкава си.
После д-р Франческа Игнасио се скова и очите й се разшириха изумено. От устните й се изтръгна нещастен стон. Изроденият я докопа, стисна я здраво и прекърши гръбнака й, както и повечето кости в тялото й.
"Виждаш ли?"
Невярващ, Алан завъртя очи и видя Циклопчето, свита до другата стена. Бе оголила третото си око и то светеше в алено. Докато я гледаше, окото се изпълни с кръв и блясъкът му се изгуби. Момичето се отпусна със стон и склопи очи.
"Не..." – прошепна Алан Шварцър. Той притвори очи и се изправи с мъка, стиснал здраво пушката.
"Бенедикт... Това, което искаш, е предателство."
"Да. Затова сам ще го свърша..."
"Добре... Уморен съм... Съжалявам, че не съм достатъчно силен, Бенедикт. Съжалявам…"
‘Не, приятелю. Аз съжалявам за всичко, на което те подложих. Но всеки грях ще тегне върху мен. Ти ще се изправиш пред Бог, Алан, ти и никой друг. В името на всинца ни…"
Очите на Шварцър-Бон почерняха и пушката стреля.
Настъпи скована тишина и всички проследиха изумено как тялото на Татко Влад залитна и се стовари на пода.
– Какво направи – викна Райли ужасен.
– За глупак ли ме имаш, Кристофър? – изсумтя Бенедикт де ла Бон, от гласа му капеше мрак.
– Наскоро ме посъветва никога да не се надценявам. Да, понякога допускам тази грешка. Но никога не подценявам враговете си. Щеше да ме изиграеш, Кристофър. Защо иначе ще помъкнеш с нас добродушния Татко Влад? Подготвил си словата, необходими за последната врата. Имаше и човек, който да ги изчете. Бях ти нужен само за да те закарам до там. Тлъстият отец не бе достатъчно умен, за да отвори междинните врати достатъчно бързо, нито си могъл да пресметнеш къде ще спре влакът след Брюж.
– Добре. Добре – изпъшка Кристофър Райли и се надигна бавно – Може и да си прав да ме подозираш в... Не съвсем почтени намерения. Но сега ти държиш асата. Хората ми са мъртви, разоръжен съм. Застреляй тази твар и... Ще играем по твоите правила.
– Да застрелям тварта ли, Кристофър – подсмихна се Бенедикт – Коя твар, по-точно? Коя твар, гнусно сатанистче такова! Други пътища към истината, а?
– Аз... Направих някои грешки... Признавам. Но всичко бе в името на най-висше изкупление.
Бенедикт се изсмя дрезгаво.
– Продаде ли душата си, Кристофър?
– Не своята... Не своята...
– Глупак. И си вярваш? В такива моменти наистина разбирам защо Бог се извърна от нас.
Бенедикт обърна черните си очи към изродения.
– С теб ще се разберем ли?
– Ние искаме само... Справедливост.
Де ла Бон размисли малко, после изсумтя.
– Както казах, изродените не ме интересуват. Убих агента ви... Вече малко съжалявам за това. Но ще има равенство. Аз влизам. За вас не знам. Но нека влезем в мир...
С тези думи Бенедикт де ла Бон захвърли пушката си, извади Библията и зачете.
Изроденият застана до него. Райли се беше присвил в ъгъла, мърмореше си нещо.
Последната врата изникна пред тях.
В нея нямаше нищо особено.
– Отвъд тази врата – прошепна де ла Бон – Е машинистът. Пътят ни към Рая.
Огромните ръчища на изродения се стегнаха около гърлото му. Огромната сила го повали на колене и врата му изпука.
– Защо – прошепна той, като леко полегна на една страна, очите ми посивяха.
– Защото – изръмжа изроденият и разпра корема му – Бог избра нас. Земята е нашето наследство. Не вашето.
По лицето му се стичаха сълзи.
Кристофър Райли натика пушката в дълбоката рана на тила на създанието и дръпна спусъка.
После бавно се отпусна на пода до умиращия де ла Бон.
– Това беше глупаво – прошепна италианецът – Можехме да влезем заедно... Но той беше прав. Изродените са хора. Глупави като хора...
Той завъртя мътните си очи към притихналия Райли.
– Ще влезеш ли?
– Ти как мислиш?
– Не знам, Кристофър. Алан трябваше да говори с Бог... Толкова злини извърших, за да стигнем дотук… Но ние умираме... Аз сгреших, Кристофър... Сега го виждам. Момчето беше моето изкупление. Трябваше да му дам щастие... Не да го използвам като инструмент в служба на каузата ми. Сбърках, сбърках и сега съжалявам... Но е късно...
– И за мен е късно, г-н де ла Бон. Та кой ли сред нас е достоен да говори с Бога? И какво ще му кажем? Бях подготвил речи, слова от Библията... Но кой съм аз, че да ги изрека? Едно нищо...
Райли се обърна към Бенедикт и се зарови в джобовете му. Очите му бяха пълни с лудост, маската на всезнаещия чиновник бе паднала. Тикна една стреличка в ръката на де ла Бон.
– Преди време, г-н де ла Бон, ви казах, че не искам да се здрависвам с вас. Но сега, в края на пътя ни, ви моля да ми окажете тази чест.
– Сигурен ли си, Кристофър?
– Напълно. Най-накрая се изправих пред себе си... И отсъдих.
Мина още време и Кристофър Райли тихо умря.
Мина още малко време и една от фигурите, разхвърляни из вагона, се надигна с ръмжене и стонове. Довлече се до Бенедикт де ла Бон и го погледна отгоре.
– Мога ли да направя нещо за теб?
– Умирам, сляп ли си – изръмжа де ла Бон, докато се мъчеше да различи лицето пред себе си.
– А, господин Вълчак. Кажете ми... Прозрях през мотивите на всички участници в тази обречена експедиция... Само вие... Обичате ли Бог, въпреки че ни остави да гинем в собствената си мизерия? Въпреки че се отказа от единствените си чеда?
– Не.
– Искате ли да спасите човека?
– Не.
– Тогава... Защо?!
Вълчака се замисли, челото му се набръчка. Накрая отново се озъби.
– Човек все трябва да се занимава с нещо.
Бенедикт осмисли тези думи и кимна.
После очите му посиняха и двама души умряха.
Господин Вълчак провери пулса, после затвори очите му. След кратък размисъл затвори очите на Райли и на безименния изроден.
После се изправи, отвори последната врата и влезе при машиниста на Призрачния влак. Седна до него и се загледа в нижещия се път. Светове се сменяха пред очите му.
– Къде искаш да отидеш? – запита закачулената фигура до него.
Вълчака помисли, после сви рамене.
– При Бог, предполагам.
– Минеш ли оттам, ще трябва да останеш с мен до последната гара.
– Коя е тя?
Смъртта извъртя кухите си очи към него.
– Човешките души вече не принадлежат на Рая, значи не принадлежат и на Ада. Някой трябва да ги събира.
– Карай.
Смъртта се ухили бавно.
– Сторено. Вече сме там.
Костеливата ръка бутна вратата на локомотива.
Отвъд нея имаше ярка светлина.
Господин Вълчак присви очи срещу нея.
Мълча дълго.
– Извинявай – рече накрая.
Помисли още малко.
– Ние всички много съжаляваме.
И затвори вратата.
Понякога безкрайно сложните неща...
Се оказват крайно прости.