Много е тъжно, когато продължението се опитва анемично да имитира предшествениците си. А последната Мумия е бледа имитация на това, което присъства в бледите ми спомени за предните два филма. Много е тъжно и когато в един филм най-много ти допадне нещо съвсем встрани от фокуса му. В новия такъв някои от най-готините за мен моменти са тези, когато Рик и Иви О'Конъл тихо се гърчат в омразната и на двамата семейна идилия.Това е и началото на филма – Рик се мъчи, късайки бездруго не много стабилните си нерви, да овладее изкуството на речния риболов, накрая му писва, разстрелва няколко злощастни пъстърви и ги носи за вечеря. Иви пък, под натиска на издателя си, се мъчи да напише третата си книга, но тъй като вече е изляла опита си от предишните филми в първите две, сега може само да подскача из стаята си и да размахва рапира в напразни опити да върне вдъхновението си и в почти успешни опити да прониже иконома.
Гледах с нарастваща тъга тези всъщност много готини първи минути – идващи реално след първите първи минути, които са един злостен исторически инфодъмп с цел Джет Ли да получи някакво екранно време – и със съжаление очаквах мига, когато човешката тор ще полети с фатално устремление към вентилатора и ще се размаже по екрана във феерия от спец. ефекти, йетита и Джет Ли. И разбира се, стройният, набит левент Алекс О'Конъл с любопитен, но не много проницателен поглед, се погрижи това да се случи съвсем скоро.Очевидно неспособен да вземе решение на коя от двете си мами да се метне, за десетте години между втория и третия филм той е сдобил почти едно към едно външния вид, акъла и оръжейните познания на баща си и като добър
син, решава да събуди някоя друга мумия. Мумията – злият, забравен и злоорисан да бъде глинена делва Император на име Хан – се събужда и вентилаторът го отнася отривисто по екрана.Следват гонитби, стрелби и убийства на десетки китайски войничета, които просто изпълняват заповеди, за да може бандата наши да изглежда готина и да пуска лафчета от порядъка на тези на Шварценегер в Бягащият мъж, а няколкото добронамерени йетита да се high-five-нат все едно са на среща по американски футбол. Качеството на сценария, за (умерено) щастие, е малко по-добро в сюжетно, отколкото в диалогово отношение, но и там баба е шила с едрата губерка и снежнобелите косми на дядо.
Движението на историята обаче ми се стори достатъчно динамично, така че не ми доскуча истински в нито един момент. Направен е и опит за развитие на семейни взаимоотношения, който аз, на теория, чистосърдечно приветствам; на практика понякога имах чувството, че имам залепнал между зъбите един цял от онези сусамени десерти с горената захар.
Като цяло филмът също ми напомня малко на тоя тип десерти, приготвени зле и за масова консумация по преписано на ръка копие на копие на някаква оригинална рецепта, в което дори не е ясно дали присъстват всичките правилни съставки.