Нещо, което не обичам чак толкова, са мюзикъли, които не използват своя собствена музика, а нечия чужда. Като цяло смятам, че ако една песен не е мислена специално за филма (постановката, ако човек има щастието да ги гледа на Бродуей), тя рядко може да пасне толкова идеално на него. В общия случай се получава едно скачане от популярна песен на популярна песен, а филмът се криви и прави чупки само и само да си нагоди историята и героите към известния текст. Положението беше такова при През вселената, такова е в по-малка степен и в Мама Мия!С което не искам да кажа, че филмът не ми е харесал, защото използва песни на ABBA, които не винаги са си съвсем на мястото, или пък защото тези песни очевидно не са и наполовина толкова добре изпяти, колкото са в оригинал. Не, филмът не ми хареса най-вече заради липсата си на онзи заряд, който споменах по-рано. И заради истеричните женски писъци...
Историята ни отвежда на идиличен гръцки остров, където самотната майка Дона Шеридан (Мерил Стрийп) държи разпадащ се хотел. Дъщерята на Дона, Софи (Аманда Сайдрайд) ще се жени и насред приготовленията за сватбата тя тайно изпраща писма с покани от името на майка си до тримата си потенциални бащи, с
които Дона е... лягала... около времето на зачеването й – Бил Андерсън (Стелан Скарсгард), Сам Кармайкъл (Пиърс Броснан) и Хари Брайт (Колин Фърт). Всеки от тримата пристига леко объркан и несигурен защо е поканен, тъй като никой от тях не е виждал Дона от двадесетина години. Освен тях на острова пристигат двете най-близки приятелки на Дона – Роузи (Джули Уотърс) и Таня (Кристин Барански) – както и двете най-близки приятелки на Софи, които са си на практика статистки, така че ще ги подминем презрително.Останалото са песни, съмнения и поне една сватба.Сега, да започнем от каста. Поддържащите роли са превъзходни. Колин Фърт и Стелан Скарсгард играят ролите си разкошно и с ярка индивидуалност. Джули Уотърс (Моли Уизли от Хари Потър серията и десетки други много по-достойни за уважение роли) и Кристин Барански (постоянно присъствие както в киното, така и на театралната сцена на Бродуей, една от любимите ми поддържащи актриси и да речем психоаналитичката на Раян Филип от началото на Секс игри) също са чудесни, като втората освен това може да пее много добре, което демонстрира в единствената песен от филма, която е по-добра от оригинала си (Does Your Mother Know...).
От главните роли разбира се на първо място неизбежно е Мерил Стрийп, която е все така божествена, неправомерно талантлива и обаятелна, а като добавка се справя и доста добре с пеенето, макар и да не е професионалистка. За щастие Мама Мия всъщност се концентрира върху нея, което донякъде спасява положението.
А положението, бога ми, плаче за спасяване, понеже на небосклона изгрява нова синеока и русокоса звезда – Аманда Сайфрайд, която е точно най-противното младо
момиче, на което съм попадал филмово за последните години. Оцъклена, леко истерична и постоянно трептяща на високи честоти, нейната Софи е толкова дразнещ персонаж, че ти иде да я хванеш за врата и да я сложиш вързана пред телевизор да гледа цял ден умиращи от глад африканчета, че барем се нормализира малко. Не знам с какво са я хранили и как са я карали да преиграва, но ако целта им е била гореописаното състояние, са се справили идеално. Пиърс Броснан играе каквото винаги си играе, тук промени няма. За съжаление му се налага и да пее, пък това не е сред силните му страни, но пълно щастие както знаем, няма.
Та за да продължа с недостатъците на Мама Мия!, сред тях са не твърде симпатичните му главни герои и силно женската атмосфера, която те облива на припърхващи талази още от началните кадри, в които Софи посреща с истерични писъци двете си приятелки, а само след няколко минути, в случай, че зрителят не си е излязъл отвратен, Дона прави същото, от което вече наистина почваш да изпитваш силно неудобство.
Нещото, което обаче наистина ми развали удоволствието, беше именно липсата на енергия. Използвани са повечето известни песни на ABBA, но голяма част от тях просто не са подходящи за мюзикъл, а онези с най-голям танцувален и хореографичен потенциал, не го развиват изобщо. Липсва зарядът, липсва ритъмът, който да те кара да потропваш по облегалката и да се движиш в такт с музиката. Не помага и фактът, че баш в последните двадесет минути се струпват ЧЕТИРИ бавни песни, в две от които участва Пиърс Броснан.
Което не трябва да означава, че Мама Мия! е слаб филм. Не, в крайна сметка той си е един съвсем успешен чик-флик с всички предимства и недостатъци на жанра – лигав, наивен, весел, приповдигнат до истеричност, лековат и като цяло достатъчно забавен, за да не ти доскучее поне на първо гледане. Наясно съм, че на повечето хора всъщност ще се хареса доста, особено предвид, че стачката на сценаристите просто не позволи да се появи друг подобен летен хит (оттам и огромния му успех, според мен). Просто силно не е моят тип филм, силно не е моят тип мюзикъл и като цяло не ми даде това, което исках – енергия.