Интервю с Адам Робъртс

     Адам Робъртс стана известен на българската сцена първо с неочаквано приличната си пародия Макатрицата, написана под псевдонима Братя Робертски. По-късно ИК ИнфоДар издадоха две от неговите чисти научни фантастики – Камъкът и Сол, които разкриха сериозния фантастичен потенциал на автора, а се планира издаването и на нов негов роман съвсем скоро. Ето защо за нас беше добре дошла възможност да вземем интервю с г-н Робъртс и се възползвахме с удоволствие. Това, което не очаквахме, е, че той ще се окаже изключително отзивчив и забвен човек, както скоро ще разберете от следващите редове. Ерудицията му (човекът е известен критик и уважаван преподавател, освен дето писател), разнообразните стилови качества, както и доста точните му наблюдения върху жанра и хората зад него запалиха поне у мен доста сериозен интерес и към творчеството му, който мисля скоро да задоволя най-безцеремонно. Междувременно, за вас остава възможността да се насладите на този разговор за наука, тероризъм, Робърт Браунинг и блогването. Приятно четене!

Моридин

ШД: Книгите ви обхващат внушителен спектър от теми, настроения, дори жанрове, с ясно разграничение между една група "сериозни" и друга група "пародийни" романи. Ако сравним мрачна научна фантастика от типа на Сол с комедия, подобно на Макатрицата, кое е по-лесното за писане? Кой стил по-вярно представя творческата Ви личност и демонстрира авторските Ви умения?

АР: Като че ли пародиите са по-лесни, защото са по-кратки (обикновено не повече от 50 000 думи), а също и защото цялостната история е в общия случай вече налична от изходния текст. От друга страна хумор се твори по-трудно от "сериозното" писане – всеки опит за шега си е "или-или". Или ще сработи, или няма. И ако не сработи, трябва да я разкараш и да измислиш нова шега.

ШД: В научната си работа сте се занимавали с Викторианската култура. Не е ли малко голям скокът до "модерен" жанр като научната фантастика? Какво би могло да свърже 19-ти с 21-ви век?

АР: Научната фантастика беше първата ми любов; четях я като дете и не спрях да я обожавам цял живот. Когато бях студент, това разбира се не се класираше за сериозна дисциплина и не съм имал възможността да правя докторантура върху научна фантастика (или да преподавам в Университета на подобна тема). Ето защо се концентрирах върху Викторианската литература. За щастие това е друга област, която искрено харесвам. Едно от нещата, които обичам в атмосферата на 19-ти век, е това, че много от големите постижения от онова време са били в популярната култура – романите на Дикенс, например. Било е период на огромна, жизнена страст към познанието. Не е случайност, по мое мнение, че точно през 19-ти век ставаме свидетели на произведения, които мнозина считат за родоначалници на фантастиката: Франкенщайн на Мери Шели, романите на Жул Верн и на Хърбърт Уелс. Всъщност наистина има доста приемственост между тогава и сега.

ШД: Как започнахте да пишете пародии на популярни книги и филми? Бихте ли окачествили някоя от тях като любима?

АР: Боя се, че отговорът на този въпрос е доста прост. Започнах да пиша пародии, защото британският ми издател (Victor Gollancz) ми заръча точно това. Те тъкмо преиздаваха класическата пародия на Harvard Lampoon от 1960 – Bored of the Rings¹, за да съвпадне с излизането на филмите на Питър Джаксън по Толкин. Изданието се продаде доста добре, решиха, че искат още подобни и ме помолиха да напиша пародия по Хобит. Книгата – The Soddit² – е като че ли моят фаворит сред пародийните ми творби, просто с нея се забавлявах най-много. Харесвам и другата си пародия по Толкин – The Sellamillion³; а по нещичко забавно има и в тази по Шифърът на Леонардо – The Da Vinci Cod⁴.

ШД: А мислите ли да продължите с пародийната серия? Коя би била следващата жертва за изобличаване?

АР: Ще продължа, ако издателите поискат! Понеже в момента се прави филм по Хобит, който ще излезе в две части, имаше идеи за нещо като The Soddit Part II. Не съм сигурен обаче, че ще излезе нещо от това. Ако имах съвсем свободен избор, бих написал пародия по Евровизия, този блестящ пример за съвременната европейска култура…

ШД: Можете ли да посочите автори, които са били вдъхновение за Вас?

АР: Дали мога? Бих могъл да ви отегчавам с дни на тази тема. Наистина, има твърде много имена, които да спомена. Толкин и Азимов бяха първите ми увлечения. Ще се отнася до стила ми (поне в сериозните романи), мисля, че е бил дълбоко повлиян от Ле Гуин, Робърт Браунинг, Набоков, Филип Дик…

ШД: Как протича творческият процес при Вас? Можете ли да опишете начина, по който Ви идват идеи за романите?

АР: Идеите ми идват сравнително лесно, никога не съм имал творческа криза (надявам се да не се урочасвам с това твърдение…) А по следния начин пиша – имам предвид самия процес: излизам от къщи, завеждам децата на училище (едното в училище, другото в яслите) и отивам до магазинчето за кафе в центъра на града. Оттам купувам най-голямата разфасовка черно кафе, пускам си лаптопа, включвам iPod-а и започвам да пиша. Трябва да слушам музика, докато работя, в противен случай просто не ми спори. Обикновено е силна, китарна музика, но не винаги.

ШД: Провеждате ли по-сериозни проучвания за това, което ще описвате в романите си? Или се чувствате уверен, че можете да допълните детайлите, когато се наложи?

АР: Нямам строга практика. Последният ми роман, Swiftly, е ситуиран във Викторианска Англия и се оказа, че като преподавател Литература и Култура на 19-ти век в Лондонския Университет, вече знаех всичко, което ми беше необходимо за целта. Не се наложи да правя допълнително проучване.

От друга страна, когато пишех Splinter, роман, чието действие се развива в Калифорния, където никога не съм бил, трябваше да свърша доста работа, за да опиша добре нещата в книгата. В момента работя по Yellow Blue Tibia, която пък е за Русия и Украйна през 80-те – така че за там също трябваше доста да се поровя в Интернет и в книги по въпроса, за да придобия усещане за обстановката по онова време там.

Понякога обаче твърде много проучвания могат да задушат писането – авторът се чувства задължен да излее всичко, което е прочел, на хартията и резултатът започва да напомня зле-скроена енциклопедия.

ШД: Наистина. Да сменим малко насоката – би било интересно да чуем как определяте Дот-тек от Камъкът – терористи ли са те или по-скоро борци за свобода? Как се различава между двете?

АР: Това е доста сериозен и обемист въпрос. В конкретния роман, който споменавате, Дот-тек са форма на живот, която не може да съществува пълноценно в близост до хората и поради това се готвят да елиминират човечеството, за да си осигурят lebensraum⁵. Всичко се свежда, в известен смисъл, до видова борба – като човешко същество, аз бих се противопоставил на такива действия.

Общо погледнато, този въпрос е доста нашумял в момента в Обединеното кралство. Наскоро правителството прокара закон, който обявява "възхваляването или поддържането на тероризъм" за криминално престъпление. Имаше доста гласове против закона, който за мен поне (а и за мнозина други) изглежда просто като оправдание за цензура. Заедно с други научнофантастични писатели, тогава написах разказ за сборника на Фара Менделсон Glorifying Terrorism (London, Rackstraw Press, 2006). Целта беше да се върнат позициите на свободното слово – пишейки разкази, които можеха да са подсъдими по този закон. Защото всъщност какво не е възхваляване на тероризма – стига просто едно честване на Джордж Вашингтон или Че Гевара, Гай Фоукс или Ганди – и вече ставаш криминално проявен.

ШД: Вярвате ли, че човечеството наистина е в състояние да колонозира космоса? Изглежда сякаш откритията във връзка с космическите пътувания отнемат много повече време в сравнение с други области от съвременната наука. Защо според Вас е така?

АР: Краткият отговор е "пари". Не е особено изгодно да пращаш хора в космоса. Но аз лично съм сигурен, че звездното пространство ще бъде колонизирано, просто защото в перспектива нямаме друг избор. И съм оптимистично настроен. Един начин да измерим напредъка или провалите си в тази област би бил да кажем: "имали сме технологичния капацитет да пътуваме с космоса вече от 50 години, а дори не сме започнали да го правим! Петдесет години след като братята Райт полетяха за първи път, вече имаше чартърни полети по цялото земно кълбо!" – в такъв случай естествено ще изглежда като провал. Но можем да кажем и така: "човечеството е имало възможността да плава в океаните хиляди години преди колонизирането на Америка." Може би трябва да мислим в такъв порядък, когато говорим за излизането си в космоса.

ШД: Докторската ви дисертация е върху творбите на Робърт Браунинг. Смятате ли, че научните изследвания върху поезията са повлияли върху стила Ви на писане.

АР: Не бих казал, че съм провеждал чак "научни изследвания". Първата ми диплома беше по Английски език и Класическа литература, така че дисертацията ми разглеждаше класическите поеми на Браунинг, неговите преводи на Еврипид и Есхил, както и поемите му за Атина от 5-ти век. Беше по-скоро стилистика и културни изследвания, отколкото "наука". Но ми се струва, че някои аспекти от литературата на 19-ти век са оставили следа върху писането ми: драматичните монолози на Браунинг и неговите експерименти с гласовете и формите, например.

ШД: Едно от най-интересните неща, свързани с Камъкът, е сериозното задълбочаване в квантовата физика. Беше ли такава целта ви преди започването на книгата или просто така се оказа накрая? Мислите ли, че научната достоверност е важна за фантастиката или ударението трябва да пада върху фантастичните идеи, независимо колко възможни са те от научна гледна точка.

АР: Квантовата физика беше отправната точка за този роман. Винаги съм бил очарован от идеята за живот на различни скали на съществуване и интерпретацията на Бор и Хайзенберг за това как би изглеждал живот на квантово ниво е особено интересна. Представете си, че животът ви зависи – и е бил радикално променен от – наблюденията на някакви непосилно огромни същества върху вас. Всъщност това е, мисля си, нещо като метафора за религиозния модел на човешкото поведение.

За достоверността – доколкото се задълбавам в науката, квантовата физика в романа е достоверна, стига да приемате Копенхагенската интерпретация за нещата.⁶

ШД: Някога съжалявали ли сте за избора си да станете писател. Имали ли сте сериозни трудности в кариерата си и мислили ли сте да се откажете?

АР: Обичам писането, така че отговорът е по-скоро "не". От друга страна, всеки който чете това и възнамерява да става писател, трябва да знае, че става дума за дълги часове самотна работа с ниско заплащане – ако изчислите печалбата си на час, през повечето време аз печеля по-малко от минималните заплати чрез писане. Но обичам книгите и смятам, че писането на книга е подобно на четенето на книга, само че е по… по-завладяващо, по-интензивно. Дали съм мислил да се откажа? Не!

ШД: Ако можете да избирате, коя от останалите си книги бихте искали да бъде публикувана като следваща в България (имайки наум, че Сол, Камъкът и Макатрицата са вече издадени, а Полистом предстои). Кой от проектите Ви е според Вас най-амбициозен?

АР: Като повечето писатели и аз мисля, че последната ми книга е най-добрата. Може и да не е така, но това е нещото, което все още е най-живо в главата ми. Така че бих посочил Swiftly за най-добрия си роман. Но какво ли разбирам аз? "Авторът е мъртъв", нали знаете пословицата… което май ме прави нещо като зомби. Не мисля, че трябва да вярвате на мнението на едно зомби.

ШД: В наши дни нанотехнологиите, биологията и информационните технологии се състезават да реализират мечтите на фантастите. Мислите ли, че някоя от тези области би могла скоро да доведе до разтърсващи промени в начина ни на живот:

АР: Най-голямото ни предизвикателство в момента със сигурност са климатичните промени и от науките, които изброявате, бих казал, че нанотехнологиите могат да допринесат най-много за справяне с проблема.

ШД: Имате четири блога – как успявате да пишете на толкова много места? Мислите ли, че комуникацията с читателите оказва влияние върху работата Ви?

АР: Блогването е пристрастяващо. Малко ме е срам да си призная, но всъщност имам дори повече от четири. Имам авторски уебсайт на www.adamroberts.com и три лични блога (Знам! Знам, че са твърде много!), но имам и блог, в който публикувам части от текущия превод на Les Chatiments⁷ на Виктор Юго на английски; а също така редовно публикувам и в един групов блог – The Valve. Имам и няколко учебни блога за университетските ми курсове.

ШД: Всичките Ви книги са самостоятелни романи. Някога обмисляли ли сте да опитате как е писането на поредици? Има ли някаква специална причина да предпочитате самостоятелната форма или нещата идват естествено по този начин?

АР: В момента се интересувам от това да опитам различни методи, различни стилове – колкото е възможно повече. Отчасти от любопитство, за да видя дали ще се справя, отчасти в резултат на личните ми естетически разбирания. Но вие сте донякъде прави: поредиците са доста популярни сред читателите. Там са големите пари! Някой ден…

ШД: Какво е мнението ви за писателските работилници? Мислите ли, че интензивната комуникация с други автори е важна за процеса на писане или предпочитате визията за автора като самотен гений?

АР: Аз преподавам творческо писане, така че би било малко странно да отхвърлям работилниците. "Самотен гений"? Писателите (неколцината такива), за които знам, че избягват комуникация с други човешки същества, са по-скоро самотни перковци, параноици или и аз не знам какво, нежели гении. Писането е начин да общуваш с другите. На практика това е неговата цел. Така че да свикваш с това общуване, лице в лице, според мен е добра идея. А когато започваш, е особено добра идея, защото ти позволява да получиш обратна връзка от група хора с твоите интереси, които те поддържат.

ШД: Искате ли да споделите нещо с българските си читатели?

АР: Когато бях студент, си купих един албум на име Мистерията на Българските гласове, за който мисля, че е просто най-красивата музика, когато някога съм чувал. Пеят Българският национален радио и ТВ женски хор, доколкото можах да разбера тогава. В Обединеното кралство в момента има четири издания с това заглавие, аз имам всичките и ги слушам доста често – особено когато пиша!

Довиждане!⁸