Part 1: Crying in the Rain
На 4-ти концертът беше уникален. В малко по-отрицателния смисъл. За начало ги имаше традиционните проблеми с влизането (отворени врати от два часа по-рано – друг път) – повисяхме си, нормално, свикнали сме вече. Събра се много публика, трибуните бяха препълнени, а тълпата долу – доста гъста. Разхождаха се черни балони с черепи и кости :) Сцената за наша изненада и лек ужас беше празна O_O Все пак излезе подгряващият Тома от Мюзик Айдъл (и в този момент един изпуснат случайно или нарочно балон полетя към небето, беше красиво). Тома пя кавъри – все хубави парчета (имаше Holy Diver и I Wanna Rock, както и Breaking the Law и Highway to Hell), че и ги изпълни много добре и определено ни зарадва. Предполагам беше звездният миг в живота му, нали е такъв фен на Уайтснейк :) После се започна Чакането™, защото камионите с апаратурата на групите бяха задържани от токов удар на македонската граница (или поне такава беше официалната версия). Слушахме фонова музика, гледахме една и съща реклама на бира, която се въртеше по екраните, брояхме хората по покрива на съседния блок (В един момент ги докарах до 23-ма). Имахме и прилична гледка към излитащите и кацащи самолети наблизо… Аплодирахме пристигането на заветните камиони. Три часа по-късно от предвиденото (това е много по-късо за прочитане, отколкото за изживяване), тоест към 11 без 10, концертът все пак започна.
И всичко беше добре, докато не започна и апокалипсисът. Тоест, дъжд, който само дето не беше град. Което не беше голяма болка за нас, седящите на трибуните, но определено беше ужас за публиката на терена и за самата група.
Интересното
бе, че Ковърдейл с нищо не показа, че е забелязал дъжда, който силният вятър
издухваше няколко метра навътре в сцената. Дори когато стана вир-вода, той просто
продължи да пее със същата неизчерпаема енергия. Единият китарист пък весело
си шляпаше в образувалата се в краката му локва в ритъма на парчето. Музиката
и шоуто не спряха и за миг, а публиката определено оцени това. Дъждът намаля
за момент, към края обаче заваля още по-силно и аз започнах сериозно да се притеснявам
за хората на стадиона и за нещастните изпълнители на сцената, където вятърът
вече правеше вълнички в дълбоките няколко сантиметра води, а някаква част от
апаратурата отказа да работи, потопена изцяло в локвата на въпросния китарист.
Е, оживяха Уайтснейк, оживяхме и ние и си ги изпратихме с кеф,
но малцина от хората на терена успяха да издържат и за Деф Лепърд
публиката долу беше в пъти по-малко. Ние поумувахме дали да не си ходим, пък
и кой би излязъл да свири и пее в тези условия? В крайна сметка в договора им
не влиза да свирят насред лятна буря! Оказа се обаче, че Деф Лепърд
са тия луди хора, които биха го направили и в такова време. Вместо да се направят
на примадони или просто да използват напълно разбираемото оправдание, че условията
са невъзможни, те излязоха и си изпълниха сета като истински професионалисти.
Дали за да вдъхновят публиката, или защото бяха решили, че така и така ще се
намокрят до кости, хората излязоха голи до кръста (на оня дъжд и вятър O_O).
Този концерт ще го запомня с екстремните условия и страхотното настроение въпреки
всичко. Накрая вокалистът каза, че самият факт, че концертът се е състоял, е
fucking miracle. И така си беше :)Part 2: Highway to Hell
И така, концертът свърши, а вместо няколкото часа сън, предвидени преди Големия път, за който тръгваме в 4 и половина™, получихме 30 минути да си направим сандвичи. Тук е мястото да се отбележи геройството на бащата на Ян, който ни закара до хотела ни в Балчик сериозно недоспал. (да не говорим, че не се среща често такъв готин баща – рокаджия :р)
Хотелът
се оказа приятен, с хубав изглед към морето и доста готино басейнче, в което
моя милост успя да се топне няколко пъти. Последва доста кратка дрямка и...Вечерта бяхме готови за Големия концерт™ – Manowar бяха заявили, че ще поставят рекорд за продължителност на събитието. Отидохме малко по-рано и за пореден път се умилих от палатковия лагер, щандовете със съвкупно най-богатата сбирка от тениски за продажба в България, сергиите с кебапчета и бира и, разбира се, тълпите метъли от всякакъв вид и род :) Едно неповторимо усещане е всеки човек по улицата да е от "нашите" (не че съм чак такъв метъл, ама така е думата) и да знаеш, че всички тези хора са дошли да се изкефят на същото, на което и ти. Изобщо не е същото като тълпата преди концерт в София – тя се губи в града, който продължава да си живее живота. Докато в Каварна сякаш всичко имаше една цел :)
На влизане имаше неприятна изненада, която ми помрачи началото на концерта – накараха ни да си изхвърлим на входа бутилките с вода, купени току-що. Попитах защо – било забранено. Естествено, вътре на стадиона продаваха вода
и
бира и всичко беше едно нагло изнудване. Стана ми наистина много неприятно...
Представих си какво би станало, ако бях решила да не взимам пари със себе си,
например – нямаше да мога да си купя вода и щях да стоя жадна 5 часа! (Ти
пък! Ами аз за какво съм? И бира и вода пазарувах без да се оплаквам. Бел. Ян)
На всичко отгоре към средата на концерта запасите вода на щандовете вече бяха
свършили и се наложи трима души да си делим някакво мини сокче (а който не пие
бира и сокове какво прави?). Самият концерт започна с подгряване от Holyhell,
което не ме впечатли особено, да не кажа дори, че беше малко неприятно, защото
мацката пя наистина фалшиво. (Тук беше моментът, в който аз развих теорията
че е гадже или на Rhino или на Джоуи Де Майо. Иначе не виждам обяснение
за звуковия терор. Бел. Ян) Но на хората пред сцената явно не им пречеше.
За Manowar Ян отиде напред, а аз останах на удобното ни място
на седалките :) Признавам, че началото на концерта не успя да ме надъха, но
когато към средата и аз отидох на терена и 
започнаха
по-интересните за мен песни, вече ми беше много приятно. Харесаха ми безумните
изхвърляния, които основно Дe Майо и тук-там Ерик Адамс ръсеха – точно защото
бяха толкова безумни. На частта с изчукването на всички жени по два пъти и разказа
за времената на Спартак, когато мъжете били истински мъже, а жените истински
жени (малките космати същества ги пропуснаха), си се кикотих с глас, просто
защото това е такава простотия, че няма как да не се засмееш от сърце (освен
ако не си феминистка, разбира се). Да не забравяме и споменаването на напитката
ррракия и черпенето на сцената накрая, при което Дe Майо каза да го извиним,
че малко се е отрязал, ама това е защото е само наполовина българин и не може
да пие като нас. Как да не ги обичаш :)Най-великата част от концерта не беше изпълнението на българския химн, както очаквах, може би защото вече го бяха правили (и по мое мнение малко по-добре), може би защото се знаеше, че ще го пеят, не знам. Най-великата част от концерта беше The Crown And The Ring, защото я пяха на живо с хор (и като се замисля май за първи път Бел. Ян), и защото изведнъж докато звучеше сама по себе си епичната и вдъхновяваща песен, започнаха зашеметяващи фойерверки. Огнен дъжд валеше от небето и сякаш падаше право в душите ни, а песента продължаваше и всичко се сля в едно преживяване от ония, които се помнят цял живот. (Имаме видеоклип от този момент, но изобщо не е същото. Трябва да си бил там.)
Това
беше краят, защото светлините на стадиона се включиха и хората започнаха да
излизат… Запътихме се и ние към изхода, когато изведнъж се чу гласът на Джоуи
де Майо – "Извинете, мислехме, че сме свършили, но не сме. Техниците са
започнали да разкачат, затова изчакайте малко, докато отново свържат техниката,
и ще продължим да свирим". Идиоти :) (това е моята любовно-ласкава употреба
на думата, да уточня). Понеже хората бяха тръгнали да се изнасят, успяхме да
застанем по-напред и гледахме последните няколко песни съвсем отблизо. Ди Майо
поиска да се почерпят с ракия и каза: "Хайде още една песен, докато ми
донесат бутилката" и всяка песен се оказваше предпоследна. Накрая Джоуи
каза: "Току-що ми казаха, че сме свирили 4 часа и 55 минути. That sucks.
Трябва да ги направим 5 часа." Каза и нещо за това как техниците ще ги
убият, защото трябва да спазват разписание :) Оказа се, че не могат да изпълнят
една песен, която искаха от публиката, защото китарата за нея вече била опакована
(за Gloves of Metal иде реч) – хората явно са се видели в чудо
и са почнали да прибират каквото могат. За сметка на това, каза Ерик Адамс,
ще изпълним March For Revenge, която е по-дълга, така че би
трябвало да е ок. И беше ок :) От целия концерт ми остана споменът за уникално
преживяване, топлото чувство, че тия хора наистина се раздадоха за нас, и възхитата
от енергията им, която им позволи да свирят 5 часа. Това за всички ония критикари,
които обвиняват групата в позьорство и сипят какви ли не тъпотии по техен адрес
:РРавносметката от събитието е 40+ парчета, над 5 часа шоу и изпълняване на целите албуми Battle Hymn, Hail To England, Sign of the Hammer иKings of Metal (с все Pleasure Slave, за която бяха докарали някакви девойчета, които се разхвърляха по бельо). Освен това ни удостоиха с честта да сме първите, които слушат на живо новия им сингъл Die with Honor (текстът на който е толкова умилително малоумен, че почти се просълзих.)
Part 3: Welcome To My Nightmare
На следващия ден най-сетне успяваме да се наспим, а вечерта беше ред на Алис Купър. Това беше концертът, за
който
знаех предварително, че ще ми хареса в музикално отношение, но онова, което
не очаквах, беше ефектът от дядо Алис на живо. Човекът има уникално силно излъчване,
просто невероятна харизма. Шоуто му беше страхотно – изпипано, зрелищно, драматично,
но мисля, че голяма част от ефекта идва от личността на г-н Фурние. Годините
изобщо не му пречат, бих казала дори, че не си личат (както каза Ян – той и
на младини си беше такъв съсухрен и сбръчкан, не е мръднал :) С две думи, много
се радвам, че успях да го видя на живо, на видео просто не е същото. Бяхме доста
напред и с изключение на един интервал от време, в който пред нас застанаха
Двамата Дългокоси Дангалаци™ (коза да им опасе всичкия зеленчук дано), виждахме
добре. А точно на това шоу си струва да гледаш. То си е цяла постановка с декори
и костюми, като кулминацията беше обесването на главния герой/злодей – честно
си признавам, дъхът ми спря за момент, въпреки че знаех, че всичко е шоу. Е,
дойде и краят му и тръгнахме да се прибираме. Бащата на Ян седеше отзад с един
голям бинокъл (приближаваше страхотно, все едно си на метър от сцената) и каза
"заболяха ме ръцете да го държа през цялото време" – наистина невероятно
шоу беше.Part 4: Reign in Blood
Последна вечер, In Flames и Slayer. Не мой тип музика. Ян беше там, за да види In Flames, а аз реших, че ще ходя
напред
с него. Стигнахме страшно близо до сцената, дори направихме някои много хубави
снимки. Групата ми хареса, освен това усетихме някакво положително отношение
– надявам се да не съм си въобразила. Беше им първо идване в България и вокалистът
каза: "we like it, but we're not sure that we love it", така че да
викаме – и ние викахме. Направи ми впечатление цивилизоваността на публиката
– хората се кефеха без ексцесии, скачаха, но без да се блъскат в никого, и изобщо
бяха доста по-нормални, отколкото очаквах да са хората толкова близо до сцената
(все си мислех, че там ходят само лудите глави, а и оня разказ на Амелия за
потните гръцки гърбове, но това е друга история). В един момент някой ми позаля
краката с бира откъм гърба, но кой ти гледа такива неща, а и панталонът беше
от бързосъхнещите. Във всеки случай получих си бойното кръщение. Ян пък успя
да си изтърси телефона на тревата при скачането, но за щастие успя и да си го
забележи и да си го прибере.Всъщност In Flames показаха нагледно как и само за 50 минути можеш да спечелиш сърцата на публиката. Групата се раздаде, Андерс Фриден имаше страхотно присъствие на сцената, а сетлистът беше добре балансиран между стари класики и нови парчета. Въобще палци горе.
Може би тук е мястото да се възхитя от тревата на стадиона в Каварна – ако си носех постелка, със сигурност щях да прекарам няколко часа, излегната на този зелен килим. Не бях виждала толкова чиста и гъста естествена трева досега, а беше и мекичка… ех... Пробвах да полежа върху дъждобрана си, но земята беше студена. На много хора обаче това не им пречеше и си прекараха концертите налягали по терена, а аз само им завиждах отстрани...
На този, последния
концерт, видяхме и най-сладката метъл фенка – едно малко червенокосо момиченце
с тениска на Меноуор точно по мярка седеше до нас с баща си.
Преди това, вървейки по улиците сред тълпата метъли, си бяхме помислили, че
Каварна е мястото, където малките деца искат да станат рокаджии като пораснат
– това толкова ми харесва!Между другото, малко за мърчандайзинга – не си купих нищо, въпреки че Алис Купър имаше едни бели фланелки с много стратегически разположени очи на тях… На Manowar бяха най-добрите неща – просто защото бяха много и най-различни. Е, нямаше презервативи (сори, Гаро), но имаше 100-тина вида тениски, албуми, кърпи за глава, дори малки камиончета и – та-даам – хавлии! И me husband, естествено, се сдоби с една. (Това не е просто хавлия!!!! Това е ХАВЛИЯТА НА ТОР!!!! Валкириите са извезали на върху меката като неощавена меча кожа повърхност символи на сила и МОГЪЩИЯТ ЧУК МЬОЛНИР!!! Самото докосване зарежда Истинският фен™ с магическа енергия и го превръща в неудържим звяр. Плюс това отделя черни мъхчета. Бел. Ян П.П. Купих си и камионче. Много е яко.)
Та…
Slayer. Тях си ги изгледах чинно от седалката, чоплейки семки
(много пристрастяващо занимание, между другото). Не са моят тип музика и това
е (дори не мисля, че бих ги класирала към музиката – знам обаче, че всеки си
има вкус и имат достатъчно верни фенове). Иначе светлинното шоу беше впечатляващо.Сетлистът беше традиционно силен и феновете се размазаха от кеф. Имаше едни образи с огромно знаме, което не спряха да го размахват през цялото шоу (при това почнаха още докато свиреха In Flames). В предните редици за пореден път стана пого и колкото и да е странно при все перфекционизма на групата, имаше проблеми със звука. Дейв Ломбардо все пак реши да не се прави на интересен (не знам, помните ли случката от концерта в София където тръгна да става от барабаните, а на останалите като че ли не им пукаше.
Големият проблем (поне за мен ) беше, че Slayer направиха същото като на предишния си концерт – 75 минути сет, никакви бисове, дежурно шоу. На фона на In Flames оставя малко неприятно чувство. Някак държанието на примадони не им отива.