Сюжетът с две думи – д-р Брус Банър, както знаем и от първия филм, се превръща в свръхмощен, гневен, хипертрофирал, зелен катил, когато пулсът му удари точно кръглите 200 удара в минута. Понастоящем е избягал в Бразилия, където търси начин да се излекува от това си състояние. Е, всичко щеше да е прекрасно, ако военните не го надушваха и не му изпращаха хайка. Хайката се води от Емил Блонски, ас от спецчастите, на който много, дори прекалено много му харесват способностите на Хълк. Брус Банър се връща у дома в търсене на информация за експериментите, които са го направили това, което е. Освен нея открива и любовта на живота си, и – отново – отряди военни, които го искат жив и готов за дисекция и репликация. И оттам започва екшънът...
Лошата страна на сюжета е, че е толкова невероятно предвидим, че струящата пт екрана предвидимост наводнява седалките на първите редове на киното. Или поне щеше в един по-метафоричен свят. Общо взето от второто появяване на Блонски натам на мен ми беше ясно как ще се развие филмът, без да съм чела комиксите.
За много хора Невероятният Хълк е добър най-вече в последния си половин-един час, когато Брус Банър се превръща в Хълк и започва да мачка наред. Лично за мен това беше най-скучната част, в която нещо зелено и очевидно компютърно-генерирано се сили срещу други компютърно-генерирани неща. В смисъл, здрав, безмозъчен и малко смешен кютек. Специалните ефекти са добри, но очевадно специални. Много повече удоволствие ми достави първата част, в която Едуард Нортън си беше Едуард Нортън и играеше като Едуард Нортън, а не като жертва на гама отравяне и компютърен дизайн. Лив Тайлър (в ролята на момичето на Хълк) също си беше много на място, още от Армагедон й отива да стои отстрани и да рони сълзи, съпреживявайки трудностите на хората, спасяващи света. В смисъл, не е Оскарова роля, но тя се е специализирала и се справя много добре с нея.