За да постигне това, д-р Банър бяга в Бразилия, където живее в кибритена кутийка, гледа рошав помияр и учи португалски от Улица Сезам. Също така работи в завод за лимонада и изучава бойни изкуства, за да контролира по-добре гнева си...
Както може да сте усетили от това малко дълго въведение, началото на филма е бавничко. Когато суперегото на обикновения човек се бори със свръхестественото по същината си ID, докато егото просто лелее любовта на жената, която обича (in your face, Moridin! Може да не знам какво е ойкомунистичен, ама с Фройд сме цъкали карти и сме обсъждали как са жена му и шнауцерът му в леглото, тъй че направо нямаш право даже на остроумен редакторски коментар тоя път! (щеше да е така, ако не беше набутал и ID-то, с което уби текстуално ефекта ;р – бел. Моридин), предпоставките за най-малкото смислена драма са налице.
След фалстарта на Анг Лий, опитващ се да твори "изкуство" по неговия си начин, с материал, който просто не подлежи на нещо такова, създателите на новата интерпретация (която, напук на мнението на някои западни журналисти, не е продължение на първия филм) са решили да нахвърлят още в надписите цялата работа с гама-облъчването и първото му бягство от военните и да се концентрират върху преследването и сблъсъка му с ясно изразен лош в лицето на британският ветеран Емил Блонски, за когото Банър/Хълк се превръща във фиксидея, подхранвана с удоволствие от генерал Рос.
Появяванията на самия Хълк са (правилно) малко, но извънредно запомнящи се, а драматичният потенциал, макар и не твърде разгърнат, на няколко пъти бе демонстриран в тихи сцени (между Бети Рос и Брус Банър най-често), които много ми харесаха.
Финалната битка е покъртителна, а краят загатва за още. Аз нямам нищо против.