Историята е проста и повтаряна много пъти. Тя се е заплела като пате в кълчища в собствения си живот и случайно налита на него, а той се оказва Той. Само че трябва да преживее още от живота и да израсне, за да го осъзнае. В конкретния случай тя е Елизабет (Нора Джоунс), a той е Джеръми (Джъд Лоу) – съдържател на кафене в Ню Йорк. На няколко пъти двамата се срещат в трудни за тях моменти. Елизабет се опитва да преодолее болката от раздялата с приятеля си, а Джеръми вече е преодолявал тази болка. И един ден Елизабет решава, че просто не може повече и трябва да промени живота си. И заминава без определена идея и посока, борейки се с безсънието и вътрешните си демони, като работи, така че да не й остава време да мисли. И писмата, които му праща от къде ли не, свидетелстват за нещата, които тя и хората около нея преживяват.
Да, това в една или друга степен сме го гледали. Но начинът, по който е поднесено, е изключителен. Като начало, макар да са използвани филтри, лентата изглежда така, сякаш не е използван ретуш или грим. Несъвършенствата по лицата на актьорите си личат отчетливо, но въпреки това те изглеждат ужасно красиви и... истински. Същото е и с историите, от които е изграден филмът. В него няма абсолютно лоши или абсолютно добри персонажи, за някои дори е трудно да определиш какви са. Но въпреки че виждаш пред себе си един дълбоко несъвършен човек, той е красив в несъвършенството и дори в греховете си. Някак това е една много хуманна и зряла идея, която мен лично ме трогва дълбоко.
Актьорската игра определено е на ниво. Въпреки че Нора Джоунс е известна като певица, явно може не само да пее. А след този филм си промених мнението за Джъд Лоу. Винаги ми е изглеждал красив, но адски бездушен – неслучайно му тичаше ролята на робота-жиголо в Изкуствен интелект. Но в този филм няма и помен от това излъчване, напротив – той е топъл, зрял и много човечен.
Освен това в Нощите има една от най-красивите и чувствени екранни целувки, които съм виждала. Много физическа, много откровена и въпреки това без следа от пошлост. И всичко това не са просто някакви навързани елементи ("аз тука имам много яка идея за сцената с целуването, дай да я пъхнем нейде" примерно), а всеки елемент – визията, сценарият, актьорите – пресъздават едно и също чувство (или по-скоро гама от чувства), с което е пропит филмът.
Саундтракът, за моя изненада, съдържа само едно изпълнение на Нора Джоунс, но останалите песни имат подобно звучене и са много приятни за слушане.
Но аз все пак споменах, че има и кусури. Както и че нямам много спомени за тях, но нейсе... Може би като основен такъв може да се спомене, че Моите боровинкови нощи е доста бавен на моменти и изисква известно време, за да свикнеш на лиричния стил и да го харесаш. Предполагам, че има хора, на които лесно може да им доскучае. Нещо повече, имам доста силни подозрения, че те ще са много. Така че просто трябва да прецените дали това е вашият тип филм. Освен това хората, които харесват Уонг Карвай, твърдят, че това не е от най-силните му филми. За мен като абсолютно непредубеден (и незапознат) зрител обаче, Моите боровинкови нощи беше прекрасно преживяване.
В заключение – опитайте боровинков пай, живейте го тоя живот и целунете някого от цялото си сърце. Повече нямам какво да кажа.