Тук ще споделя за един отлежаващ вече десетина години проект, с напоследък доста големи шансове да бъде реализиран. Правя го, защото случаят повдига щекотлив проблем: това, доколко по-стари текстове, т. нар. "класика" на фантастичната литература днес са "четивни" или пък не дотам, и доколко биха привлекли интереса на съвременната аудитория.
     Преди време в офиса на издателството ми попадна един доста обемист том (над 1200 с. дребен шрифт). Запрелиствах го, заинтригуван от многото цитати вътре от старогръцки, латински, френски, италиански, шекспиров английски, скандинавска сага и какво ли още не. След това помолих да го взема за подробно проучване. Задържах го с години. Упражнявах се в превода на един или друг откъс, все повече го заобиквах, обсъждах го с приятели, но така и не се стигна до сериозна работа по него. Всеки път, когато отварях дума за този текст пред колегите от издателството, стигахме до притеснението, че може би ще е труден за възприемане със своя архаизъм и на стил, и на идеи, че подобни проекти обикновено са скъпи и трудно възвръщаеми. Когато изтъквах, че това все пак е една от "библиите" на фантастичната (фентъзи) литература, че е модел и извор на вдъхновение за по-късни, всеизвестни автори на фентъзи и хорър, отвръщаха ми с: "Е, да, но пък кой в днешно време ти чете Библията?"
     Има нещо вярно в това. И не само Библията. Колко от нас могат с ръка на сърцето да заявят, че често в читателското си ежедневие се връщат към литературна класика, освен за някоя и друга референция или по съвсем прозаични причини (университетски изпит по литература, примерно).
     И все пак, продължава да ме гложди чувството, че е грешно такъв добър и зрял текст да не види бял свят на родния ми език.
     За да не бъда голословен, предлагам на вниманието на читателите  на Shadowdance предговора към изданието на "Зимиамвия" на Е. Р. Едисон, от 1991 г. с надеждата, че ще се получат добре обмислени и обективни мнения и отзиви, които да ни помогнат да вземем вярното, съобразено с читателите решение.

Interpreter (Валерий Русинов)

Зимиамвия
Автор: Е. Р. Едисон

(авторът на Змеят Уроборос)

Над властните всевластна
Рибен пир в Мемизон
Портата на Мезенций

С въведение и коментар на Пол Едмънд Томас
Предговор от Дъглас Е. Уинтър

Предговор

Сън ли е това? Или е било?

     Думите сътворяват светове. Разказвачеството е вид доброта: взима се несъвършената глина на езика, омесва се във въображението на писателя и с повече умение - вдъхва й се живот. Бремето на тази задача е тежко и нищо чудно, че повечето фантасти се задоволяват с преоткриването на реалността и с благоразумното скулптриране на онова, което вече е познато. И защо не? Разказът в повечето случаи е предназначен за удоволствие, ефимерно и само за мига. Малко романи се стремят към живот извън своите корици; малко от тях ни удържат във властта си с години, още по-малко - за цял живот. Тези думи и световете на Е. Р. Едисон, които за първи път открих преди повече от двадесет години все още ме интригуват, възвисяват ме, обсебват ме - и до днес. Зная, че не съм единственият.
     Ерик Рьокер Едисон (1882-1945) е служил в Британския Търговски борд, проучвал е исландската традиция, бил е поклонник на Омир и Сафо, и запален планинар. Макар да е типичен английски джентълмен във всяко отношение, Едисон е бил един непоправим мечтател, описал на белите листове мечтите си в редките свободни часове в продължение на около тридесет години. През 1922 г., точно на четиридесетия му рожден ден, публикуват малко, колекционерско издание на "Змеят Уроборос"; скоро го последват по-големи тиражи както в Англия, така и в Америка, и се поражда нещо като легенда. Книгата била като тъмен, кървавочервен скъпоценен камък на чудото, еднакво наситена със зрелищност и фантазия, лабиринт от интриги, неземна в своята суровост. И освен това била първият роман на Едисон.
     След като написва своя приключенски роман, разполагащ се в епохата на викингите, "Стирбиорн силния" (1926) и превода на "Сагата за Егил" (1930), Едисон посвещава остатъка от живота си на фантастичното, в поредицата от романи, разполагащи се, в основната си част в Зимиамвия, приказния рай от "Змеят Уроборос". Зимиамвийските книги били написани, по думите на Едисон, "отзад напред" (с. 585) и така били публикувани в обратен хронологичен ред на събитията: "Над властните всевластна" (1935), "Рибен пир в Мемизон" (1941) и "Портата на Мезенций" (1958). (Последната книга останала недовършена, когато Едисон починал, но бележките му по нея били толкова подробни и задълбочени, че неговият брат, Колин Едисон и приятелят му Джордж Р. Хамилтън могли да я съставят за публикуване.) Макар книгите днес да са известни като трилогия, Едисон ги е написал като отворена поредица; човек може да ги чете и да им се наслаждава поотделно и в каквато и да е последователност. Всяка от тях представлява едно метафизично приключение, сложна китайска загадка, чиито завои и обрати разкриват всеки път неочаквани гледки на наслада и ужас.
     Четирите велики фантастични романа на Едисон са свързани помежду си посредством загадъчния герой Едуард Лесингам - местен джентълмен, войн, държавник, художник, писател, любовник - наред с много още дарования - и  неговите напомнящи Мюнхаузен приключения в пространството и времето. Макар да изчезва след първите страници на "Змеят Уроборос", Лесингам е централна фигура в следващите книги. "Бог ми е свидетел", казва ни той, "толкова съм сънувал и съм се будил, и съм сънувал, че вече не знам кое е сън и кое - истина". Едно от удоволствията при четенето на Едисон е в това, че ние също никога не сме сигурни. Навярно Лесингам е човек от нашия свят; навярно е бог; може би е само сън или пък сън в съня. А може би, просто може би, е едновременно всичко това и нещо повече.
     В един трансцедентен миг от "Змеят Уроборос" властелините на демоните Юс и Брандох Даха, докато търсят отчаяно своя изгубен другар по оръжие Голдри Блуско, изкачват зашеметяващите висини на Кощра Приврарча. Там, в далечината, те виждат райско селение. Лорд Юс проговаря: "Ти и аз сме единствените от чедата човешки, зърнали приживе приказната земя Зимиамвия. Как мислиш, вярно ли е онова, което поетите ни разказват за нейните щастливи селения: че крак на никой смъртен не стъпва там, а само душите на блажените, от смърт лишени; на ония, що велики са били на земята и велики дела са сторили приживе, и нищо земно не са презряли, и от пиршествата на никакви земни наслади не са се лишили, но боязливци не са били, нито потисници?" "Кой знай?" - отвръща Брандох Даха. "Кой смее да каже, че знай?"
     Ако някой знае, то този някой е Едуард Лесингам. Във "Увертюрата" към "Над властните всевластна" научаваме, че преклонната възраст е поискала своята дан от него и до смъртното му ложе бди загадъчна любовница. Въпросът на лорд Юс е повторен и читателят - като Лесингам - е отведен направо в Зимиамвия. Това не е нито библейският рай, нито раят на класическата митология, а налудничава поетична мечта за Северна Европа от времето на Ренесанса. Зимиамвия е несъвършен рай - какъв друг би могъл да съществува, без да отегчи своите обитатели? - макиавелистки терен за хора и богове, където загадката и смъртната заплаха, романсът и мъстта, боят с мечовете и воюването са в естествената подредба на нещата.
     Три кралства съставят този отвъден свят - известни от север на юг като Фингисволд, Риърек и Месзрия – и над всички тях властва мъдрата, твърда ръка на крал Мезенций. В Зимиамвия Лесингам живее, но с раздвоена земна същност. Съименникът му, лорд Лесингам, е неговата аполонова половина - въплъщението на разум, логика и наука. Лорд Лесингам е съшит от същата тъкан като героите демони от "Змеят Уроборос" - полубожество и храбрец, човек на действието и на честта, само с едно петно: родството му и поради това кръвната му вярност към лорд Хориус Парри, амбициозния викарий на Риърек. Парри на свой ред е коварната змия в този тайнствен Едем, необикновен злодей, чийто инстикт за предателство и терор - както и за оцеляване, за да може да плете коварства още един ден - са достойни за най-дяволския от всички дяволи.
     Дионисовите качества на Лесингам - магичността, изкуството и лудостта - се изявяват в херцог Барганакс, незаконния син на крал Мезенций и неговата любовница Амали, херцогинята на Мемизон. Барганакс ползва съветите на древния, но неостаряващ доктор Вандермаст, загадъчен Мерлин, който лее цитати на Спиноза и извайва прелестните нимфи Антея и Кампаспе. "Сега изследвам", казва Вандермаст, "мрака, скрит в съкровеното сърце човешко: задачата ми е само да разбирам, да наблюдавам и да чакам".
     Със смъртта на крал Мезенций и на единствения му законен син Стилис – заподозряна за които е вечно окървавената ръка на Парри - короната се озовава в ръцете на красивата и обречена кралица Антиопа, в която лорд Лесингам неизбежно се влюбва. Борбата за власт, чрез коварство, война и вещерство, загръща Зимиамвия в мрежа на страст и жестокост, заплетена от странни размествания във времето.
     "Времето", казва ни Едисон, "е дело прелюбопитно", а в Зимиамвия то става все по-странно. "Сън ли е това?", питат героите му, "или било е?" Тези приказки не са написани просто отзад напред, те отричат повечето романистични представи за време. Едисон е бил изключителен в своето потапяне във фантастичното; в неговата фантастика не съществуват логически императиви, нито причинно-следствена последователност, само елегантни истини на по-висшия зов на мита. Герои прекосяват разстояния и десетилетия с едно мигване на окото; светове придобиват форма, изпълват се с живот, развиват се в продължение на милиарди години и биват унищожени - всичко това по време на един рибен пир. Това са въплътените сънища на един необикновен мечтател.
     Десет години: Десет милиона години: Десет минути. Все едно е, казва Едисон и в Зимиамвия ние пътешестваме отвъд чисто героичното приключение на "Змеят Уроборос" в едно екзистенциално-романтично предизвикателство, разсъждение над естеството на жената и мъжа, на Богинята и Бога, на реалността и съня: "тъкмо в този миг той сякаш прозря през пластове и пластове на съня, сякаш през було зад було: най-тънкото було, зримо и осезаемо; следващото - странно тръпнещо от изкусна магия". Героите на Едисон съществуват отвъд времето, отвъд пространството, втъкани в гоблен, който се върти и върти безкрайно в кръг около самия себе си, неизменен и вечен като своя централен образ: Змеят Уроборос, погълнал собствената си опашка.
     "Ако бяхме Богове, способни да създаваме светове и да ги разваляме по своя приумица, какъв свят щяхме да си изберем самите ние?" Ето я основната дилема на Зимиамвия: природата и средствата на сътворението. Светове в светове, истории в истории, герои в герои, фантазми във фантазми - величествен митотворящ лабиринт, фантастика, поставяща под въпрос всички представи за реалността. Така Едисон се изявява като много повече от един мечтател; като най-добрите автори на фантастично, той е видял в тази фантастика на (не)възможностите най-вярното огледало на нашия живот, което отразява ярко дълбините на човешкия дух така, както и повърхността на плътта.
     Прозата на Едисон е архаична и често пъти трудна, съзнателно връщане към словесността от епохата на Елизабет и на английската драма от времето на Джеймс I. Героите му са словоохотливи, но и словото им е крилато; те не говорят за убийство на човек, а за "отпращането му от сянката към дома на мрака" ("Змеят Уроборос"). В най-великолепните си моменти Едисон се извисява до сдържана поетическа красота. Чуйте например обаятелното предупреждение на ренегата-таласъм Гро: "Че спейки сред милувките нощни, сънувам я нощта застанала до ложето ми да се взира в мен с взор тъй гибелен, че цял съм ужасен и тръпна от страх. И стори ми се, че сънят срина покрива над ложето ми и се разтвори покривът и разкри външния мрак, а в мрака странстваше брадата звезда и бързаше нощта със страшните поличби. И кръв имаше по покрива и петна големи от кръв по стени и по ръба на ложето ми. А пищеше сънят с писъка на кукумявка, и крещеше: Земята вещерска от твоята ръка, о, кралю!" ("Змеят Уроборос").
     В други случаи читателят буквално се оказва затрупан от думи. Дворците и снаряжението са особените пороци на Едисон. Тях той описва с толкова пищно великолепие, че изпълва разточително страница след страница с описанията им. Читателят не бива да се спира стъписан пред плътността на такива пасажи; както е и с изтънчените вина, към прозата на Едисон се придобива вкус, изискващ читателското търпение и упоритост - но цената си заслужава. Тези книги трябва да се вкусват. Най-добре е да се четат в дългите тъмни часове на нощта, когато вятърът блъска в прозорците и сенките се раздвижват - книги предназначени не за момента, а завинаги.
     Зимиамвийската трилогия неизбежно е била сравнявана с "Властелинът на пръстените" на Дж. Р. Р. Толкин, но като оставим настрана описателната амбиция и епичния замах, между тях няма почти нищо общо. (Едисон, също като Толкин, отхвърля твърдението, че е писал нещо повече от обикновена история: "Това не е нито алегория, нито басня, а просто една история, която следва да се чете заради самата себе си" ("Змеят Уроборос", с. LXIII). Но както читателят несъмнено ще забележи, в това свое твърдение той ще се окаже далеч по-неубедителен.)
     Доколкото сравненията изобщо са уместни, то обръщам внимание на очевидните влияния на Едисон - Омир и исландските саги - както и най-противоречивият драматург от времето на Джеймс I, Джон Уебстър, чиито опръскани с кръв сказания за жестокост и хаос (от които героите на Едисон свободно цитират) са довели до наказанието му затова, че изопачава християнското общество и религия. Сянката на Едисон може да се долови на свой ред не само в съвременната героична фентъзи литература, но и в творчеството на най-верните му последователи, такива мечтатели на мрачната фантастика като Стивън Кинг (чиито романи "Сблъсък" и "Тъмната кула" звучат като сомн към Едисон) и Клайв Баркър (в чието "Велико и тайно шоу" силите на хаоса са наречени Яд Уроборос).
     Едисон щеше да види в тези свои продължения, както и в цикличната популярност на своите книги най-естествен ред на нещата: Кръгът, непрекъснато въртящ се - като змея Уроборос, нагълтал собствената си опашка - символа на вечността, където "краят е вечно в началото и началото вечно е в края" ("Змеят Уроборос").
     Добре дошли в този приказен рай, Зимиамвия: навлезете ли веднъж сред тези думи, в този свят, навярно никога не ще го напуснете.

Дъглас Е. Уинтър
Аликзандрия, Вирджиния
април 1991

     И няколко отзива:

     "Най-великият и убедителен автор на измислени светове, когото някога съм чел."
     Дж. Р. Р. Толкин

     "Тези книги са творби преди всичко - и най-вече - на изкуството. И са незаменими. Никъде другаде няма да срещнем такава съвършена сплав от суровост и великолепие, от съждения на беззаконния дух и ярко откроим детайл, от цинизъм и душевно величие. Никой друг автор не може да се сравни с Е. Р. Едисон."
     К. С. Луис

     "Лавенгро, Алиса в страната на Чудесата, Арабия дезерта, Горменгаст – литературното ни великолепие в своите ексцентрични шедьоври. Е. Р. Едисон е един от тези велики аутсайдери, чийто труд надмогва каноните и просто продължава да носи наслада на читателите поколение след поколение. Едисон остава ненадминат в своята енергия, живост, в страстната наситеност на въображението, в стаената в него разсъдлива тъга и във величието на своя език... Един наистина странен и възхитителен свят на фантазията."
     Урсула ле Гуин

     "В неговата извисена фантазия, в пороя на неговата изобретателност и величието на неговия стил аз намирам нещо повече от висок талант – жилка на гениалност, отличаваща го като един от най-забележителните писатели на нашия век."
     Сър Джордж Ростревър Хамилтън

     "Едисон прави нещо, за което никой друг писател не е имал дързостта или таланта... Неговите страници са живи, одухотворени и благородни, и то в смисъл, неприсъщ за никой друг познат ми писател... Това е най-голямата, най-изобилната, най-величествената книга на нашето време."
     Джеймс Стивънс

     "Съвременната поява на тези романи възвръща за библиотеката на фантастичната литература едно качество, което често липсва и винаги е в дефицит: елегантност – елегантност във фразата, в характера, във визията. Пищният, чувствен, щедро текстуриран свят на Е. Р. Едисон съчетава повърхностния блясък на скъпоценни камъни с по-дълбокото излъчване на философията."
     Верлин Флигер (автор на: "Разцепената светлина: Логос и език в света на Толкин")