Кукловодите далеч не може да е похвали с влиянието и идейната наситеност на най-популярните Хайнлайнови книги. Което не й пречи да е страхотна и да е извор на няколко сюжетни елемента, които не спират да се повтарят във фантастични сюжетни сигурно от времето на излизането й. Не мога да бъда сигурен, че именно въпросната е източник на тези клишета, но е факт, че публикуването й става през далечните петдесет години на миналия век, а сюжетът й е истински запомнящ се.
Извънземна напаст от космоса напада Земята в близкото бъдеще (спрямо датата на написването естествено, иначе действието се развива към края на 20 век и студената война все още е в разгара си). Летящите чинии кацат на няколко места в Съединените щати и скоро нашествениците плъзват по целия континент. Никой не знае дали са истински съзнаващи същества. Приличат на огромни плужеци, снабдени с хващателни крайници, които използват за придвижване. Когато уловят в невропалитичната си хватка живо същество, буквално се превръщат в него, научават всичките му тайни, овладяват уменията му, придават му цел – поробването на човечеството. Таен отдел, подчинен директно на президента, се заема с разследването на заплахата и намирането на начини за противодействие. Главният герой, Сам, е наперен интелигентен агент, а останалите основни действащи лица са началникът на Отдела – Стареца, доста типичният за Хайнлайн дърт, малко зъл, практичен и деен лидер – и красивата агентка Мери. Надхитрянето с извънземните преминава през различни фази, по време на които човечеството на практика се бори със себе си, тъй като кукловодите са се наместили като вода в стъклен съд в човешките си обвивки. Хайнлайн разказва майсторски. Да, историята си има и недостатъци, някои не твърде логични сюжетни брънки, както и твърде елементарни развръзки, но нищо от изброеното не представлява очевиден проблем. За сметка на това темпото е страхотно и главните герои са изключително симпатични и добре построени. Кукловодите определено носи леко пълп-усещане, дължащо се на доста абсурдните извънземни, както и на комичните и повърхностни диалози. Донякъде това вероятно следва и от възрастта на книгата, но не се съмнявам, че в по-голямата си част е целенасочено.
На практика всичките научнофантастични елементи – извънземните, технологичните джаджи, хитроумните решения – са просто сюжетни патерици, които Хайнлайн използва, за да придвижи историята и да изложи тезата си. А тя е доста проста – човек трябва да е готов да се бори за свободата си, трябва да е готов да извърши и най-лошото, защото именно свободата на съзнанието е най-ценното му притежание. Един от най-запомнящите образи в книгата са хората, обладани от плужеците, както и споменът за усещането на освободените обладани. Хората, които биват яздени от извънземните, са същите личности, на практика нито спомените и познанията, с които разполагат, нито уменията и привичките им, биват променени. Хайнлайн ясно показва колко лесно е всеки от нас да се превърне в чудовище, стига само да му бъде отнет един единствен принцип – този на свободната воля и почитането на чуждата свобода. Един от героите дори споделя със Сам, докато е обсебен от кукловод, колко спокоен и радостен се чувства, колко по-леко му е така.
Книгата извежда като основна черта и сила на човечеството волята му за борба, опърничавостта и изобретателността му. Затова и всичките герои са от идеализирания тип, характерен за Хайнлайн – умни, силни, горделиви, свободолюбиви. Ужасът от обладаването, който изпитват, се превръща в мания, дори във фобия за повечето от тях. Аналогиите не са кой знае колко фини, даже бих казал, че Хайнлайн не си е правил изобщо труда да ги прикрива. Сравненията с комунистическия режим следват по естествен път, а и не само – показано е колко лесно и просто може да се изманипулира човек. Дали Хайнлайн е прав, както винаги е противоречив въпрос, романите му често предизвикват разногласия. Само че надали някой би могъл да отрече тежестта на аргументите му. Като че ли именно в това се крие силата на старата класическа фантастика, а при Хайнлайн – в още по-голяма степен.
Кукловодите си струва повече от един бегъл поглед. Къса и четивна, с добре разказана история, героите и гледната точка са перфектни, ще видите поне едно-две от големите клишета във фантастиката в ембрионалната им фаза. Жалко само, че на български изданието е малко апокрифно и оформлението му е подходящо по-скоро за това на училищна тетрадка.
Демандред
Хайнлайн е от малкото автори на фантастика, чиито произведения, писани в началото на 50-те, не изглеждат безнадеждно остарели в наши дни. Кукловодите е един добър пример за това, както и че по отношение на увлекателност творчеството на ранния Хайнлайн си остава един от еталоните в жанра. Преди да почна препрочитането за целите на настоящата статия, се съмнявах, че история за извънземни нашественици-паразити, подчиняващи хората на волята си, ще е достатъчно интригуваща на второ четене, но още от първата страница книгата ме хвана и не можах да я оставя до самия край. Много добре е пресъздадена параноята и подозрителността, до които води нашествието на извънземни, способни незабелязано от околните да завладеят съзнанието на всеки и да го направят свой роб. Промените в обществените порядки, наложени от тази извънредна ситуация, са едновременно убедителни и навеждащи на размисъл. Допадна ми и това, че тук Хайнлайн (с едно изключение, за което ще стане дума по-нататък), се е отказал да проповядва открито идеите, а ги поднася по-ненатрапчиво, често с голяма доза хумор.
Очевидно е, че творбата в голяма степен е повлияна от политическата атмосфера в САЩ в началото на 50-те, когато заплахата от комунистически агенти, действащи на територията на страната, се раздухва масово от медиите и политиците. За щастие Кукловодите не е елементарна пропагандна алегория на тема колко са лоши комунистите, а много приятна екшън-трилър фантастика, в която са вмъкнати интересни идеи. Има и някои слабости – любовните и семейните драми на главните герои са леко досадни и наивни, а пък последните две страници избиват на груба агитация колко са велики САЩ и как пазят свободния свят от заплахи със силата на оръжията си, но това по никакъв начин не е решаващо за цялостната ми оценка на книгата, която е силно положителна.
Без да е някакъв шедьовър, Кукловодите определено си заслужава четенето, както и уважение, че при все сериозната си възраст успява да е интригуваща и въздействаща и за съвременните читатели на фантастика.
Моридин
Сега, с Кукловодите нещата стоят малко странно. От една страна, книгата е доста забавна, четивна и интересна. От друга е посредствена и лековата до немай къде. Силно съм затруднен да се съглася, че подобен роман заслужава да бъде смятан за класика, но все пак не мога да не оценя факта, че наглед простичкият стил на Ханлайн успява да превърне петоразреден екшън с извънземни в наистина увлекателно четиво. Присъдата ми, следователно, е положителна.
И след подобен, възхитил до полуда, надявам се, всекиго от вас с изчистеността си абзац, ще пристъпя към детайлизиране на величествения си критически потенциал в тази статия.
В Кукловодите се разказва за тълпа жадни за психически контрол плужеци, които по максимално класическия начин идват да ни завладеят, лепвайки се за мозъка на нормалните хора, така че въпросните стават практически тяло за волята на извънземния. С напастта са призвани от сюжета да се борят някакви специални американски сили, от които са и главните герои – обръгнал агент, обръгнала агентка и много, много обръгналия им шеф. Нещата загрубяват, когато се оказва, че плужеците в един момент контролират половин Америка, и нашите трябва да действат много смело, много бързо, етц.
Както вече казах, сюжетът е потресаващ с евтинията си, но въпреки това държи съспенс буквално от началото до края. Предизвикателствата, пред които екипът постоянно се изправя, са много и разнообразни, а цялата атмосфера на почти загубена гражданска война, витаеща из страниците, е пленителна. Сравнението с ревюираната в миналия брой Щамът Андромеда е като между врабче и паун. На онази книга й липсваше практически всичко. Тук имаме истински герои, истинска драма и истинско чувство за опасност. Да не говорим, че на 100 страници по-малко площ се случиха – и тук никак не преувеличавам – близо 100 пъти повече неща.Но да се върнем на героите. Най-добре развит е, разбира се, най-нашето момче, а именно обръгнал агент No 1, по прякор Сам. Макар и не твърде търпящ промени персонаж, той ни се разкрива доста пълноценно с течение на действието, така че от рандъм пуцльо в началото на книгата стигаме дотам наистина да съпреживяваме съдбата и чувствата му към края. Колежката му, по прякор Мери (истинските имена и на двамата са покъртителни), е малко по-слаба като герой, доколкото има точно две личности и превключва на втората почти в началото, та не виждаме почти никакво развитие около нея. Все пак Мери крие доста любопитни тайни, които по същество завързват основната загадка в книгата.
Извънземните, от своя страна, също остават малко в сянка, макар да има цели пасажи от (почти) тяхна гледна точка. Именно това сякаш прави Кукловодите толкова интересна, защото врагът остава почти непознат, трудно различим и все пак го усещаш навсякъде. От романа струи нужда от припряност, нужда да се действа, преди да сме загубили всичко.
И за да се върна в началото – точно фактът, че една такава изнвънземна инвазия с пуцане бетер от б-мууви, успява да звучи толкова истински и да ти въздейства въпреки лекотата на сюжета си, е за мен най-голямото постижение на Хайнлайн в книгата. Все пак това са по-малко от 150 страници. Твърдо няма начин да загубите от това, че сте ги прочели, така че давайте.
И последно – хуморът баси как рулира!!!