Хрониките на Ралмия: Перлата на феникса

Александър Драганов

Заглавие: Хрониките на Ралмия: Перлата на феникса
Автор: Александър Драганов
Издател: ИК Фентъзи Фактор
Цена: 10 лв.

Ян

     Без думи. Имаше такова предаване по телевизията. Заглавието му до голяма степен описва как се чувствам след затварянето на последната страница на Перлата на феникса. През почти осемгодишната история на ShadowDance съм ревюирал какви ли не "шедьоври", но животът на престава да ме изненадва. От една страна излизането на българско фентъзи би трябвало да е празник, но от друга пускането на недоизпипани произведения прави мечешка услуга на бъдещите родни писатели. Хрониките на Ралмия започнаха като фенфикшън, писан във форум, и съдържаха всички недостатъци на формата – накъсано действие, неравна дължина на отделните пасажи, вариращо качество... Лошо няма, в крайна сметка ставаше дума за нещо, писано за забавление и разпространявано свободно. После нещата се промениха и се заговори за книга. Книга, която се предполага да е минала през проверката на редактор и да е била ошлайфана. Така правят в "белите" страни. Страни, където (тук ще си позволя да цитирам) редакторите не са "...безименни работници, опитващи да подобрят и насочат труда на другите"¹, а са хора, подобряващи и полиращи текста. Опитването няма място, когато взимаш пари за някакъв продукт, бил той книга, игра, филм. Е, България не е бяла страна и ще трябва да си носим последствията за това.
     Сюжетът на Перлата на феникса е толкова тривиален, че чак ми е неудобно да го резюмирам – Алекс Джаспърс е сираче от Ню Йорк, което бива призовано в света на Ралмия от архимага Санарос, за да открие митичния артефакт, дал името на книгата, и да срази Прокълнатия™. Всичко това, разгърнато в 247 страници тефтерен формат.
     Клишетата във фентъзито са доста наболял проблем. Всъщност в жанра все още е по-скоро рядкост сътворяването на нещо наистина оригинално. Но от използването на клише до използването на клише има огромна разлика. Понякога дори и най-стандартната постановка може да бъде написана по приятен и забавен начин. Познайте къде в тази картина се намира Перлата на феникса.
     Авторът е бил достатъчно добър да посочи в предговора част от изворите на вдъхновение за Хрониките на Ралмия. Това, което е пропуснал да спомене, е че не просто се е вдъхновил, а директно е преразказал цели пасажи и сцени от тях. Тъмният рицар лорд Дакавар е бедният по-малък брат на Дарт Вейдър. Прокълнатия е братовчед по майчина линия на император Палпатин. Пещерите на сянката имат смущаващо сходна история с Мория... Финалната сцена е едно към едно с финала на Завръщането на джедаите. Нужно ли е да продължавам?
     Героите (за къде без тях) са до един архетипни образи, нахвърляни толкова схематично, че създават впечатлението за предварително направените персонажи, които вървят с повечето ролеви игри (един от бонусите в книгата са статистиките на участниците, адаптирани към системата Аксиом 16 класик). Действията им на моменти са толкова абсурдни, че няколко пъти се връщах, за да препрочитам, защото просто не исках да повярвам, че съм прочел правилно.
     Най-тъжното в цялата работа е, че при една истинска редакторска намеса и солидно пренаписване книжката би била четивна. Жестоката реалност е, че при двама редактори, чиито имена гордо се мъдрят на втора страница, няма глава без граматически, стилистични и правописни грешки. Да речем, че последното е работа на коректора, който в случая липсва, но какво правим с другите два проблема? Доверяваме се на автора², явно.

Плюсове:
+ Няколко нелоши илюстрации, плюс няколко откровено комични (макар да е очевидно, че не това е търсеният ефект).

Минуси:
– Огромно количество стилистични, граматически и правописни грешки.
– Плоски и преписани персонажи.
– Клиширан сюжет.
– Наличието на цели сцени, директно извадени от други произведения.
– Абсолютно безумното поведение на главния герой.
– Смешно високата цена (по-висока от тази на книгите на Пратчет и съизмерима с тази на добра част от заглавията в поредицата ИСФ).

Някои истини, които научаваме след прочитането на Ралмия:

1. Личните качества нямат никакво значение, ако имаш яки магически артефакти™.
2. Хората, които се опитват да те научат на нещо полезно, са "досадни чичковци".
3. Ако някой ви казва истината в очите, най-правилният подход е с меча и по главата. Особено ако е друг положителен персонаж.

     Тъжната истина защо родното фентъзи е на такова дередже. Крайно време е да се зареже аматьорският подход и да се подхожда професионално. В противен случай си заслужаваме Ралмиите...

Оценка: 1/10 Ян

     Английският философ Едмънд Бърк описва "прекрасното" като абстрактен обект, притежаващ следните белези: сравнително малки размери; гладкост; красиви, плавни пропорции, разнообразие в единството; крехкост; ясни, красиви нежни багри.
     Той описва "сюблимното" така: то е неопределеност, неяснота; то е мощ; то е монолитност; то е безкрайност и дълбочина и извиква у нас върховно страхопочитание.

     Милият Бърк. Като всеки философ, той е приел риска да говори с общи приказки, без да подозира в какъв контекст настоящият злонамерен ревюиращ ще ги вкара сега. Хрониките на Ралмия притежава доста от гореспоменатите качества и на двете върховни според Бърк концепции.
     Започната като форумно начинание, книжката, казва ни авторът в предговора си, е била стабилно преработена и разширена през лятото на 2007 година, за да достигне до нас в настоящия си вид. В нея се разказва за Алекс Джаспърс, момче от нашия свят, попаднало без да иска в силно вълшебен такъв и ден по-късно изпратено на мисия да го спаси с помощта на купища великолепни и митични артефакти, сред които и покривчица-хранилка, и с помощта на верни и разнообразни другари, сред които пиратче, елфка и джудже. Голяма част от героите се загаджват насред повествованието, като Алекс взима елфката.

     Книжката е малка – с големината и вида на средностатистически тефтер за общо приложение – а някои от рисунките все едно аз съм ги правил, умиращ от скука в час по математика преди няколко години. Тя е гладка, т.е качеството й е завидно постоянно от първата до последната страница и ако то е всъщност отвратително, то това не омаловажава постижението на автора, който на места сякаш специално се е старал да не вземе да напише без да иска някое граматически правилно или пък смислено изречение. Тя е разнообразна и много правилно сглобена (ако и само защото книгите, откъдето авторът безсрамно е крал, са правилно сглобени), макар разнообразието в някакъв миг да поставя нелек товар върху въображението на читателя – алчното джудже-ковач, изковало си вълшебна броня и скочило с нея в пещта си, за да се превърне в слузест, миризлив гущер или малката сребърна камбанка, на чието описание е посветен един параграф, за да може нашият после да я разклати и така да повика прислугата. С това трагичното й и изпълнено с лиричност участие в книгата приключва, а съдбата й остава да тежи в ума на читателя, очакващ това да има някаква връзка с НЕЩО поне в следващите няколко страници. Или пък не – не е като кохерентността да е едно от достойнствата на Ралмия и Хрониките й. Книгата също така е крехка, макар и само защото би рухнала под тежестта на всеки ум, надхвърлил четвъртата си съзнателна година. Багрите са ясни, красиви и нежни, а понякога отчетливо и, ако мога да се изразя така, ярко-мрачни (никога няма да забравя двете червени очи, увенчали мрака в шлема...). За съжаление ние никога не виждаме тези багри, защото 99% от  тях са ни обяснени с думи като "красив, прекрасен, нежен, силен, страхотен" или "гнусен, зъл, черен, мрачен, противен", които моето недостатъчно въображение не може да си преведе в конкретика.

     В резултат от което Хрониките на Ралмия ми подействаха и на сюблимно ниво, бидейки майсторски неопределени и неясни както в граматиката и употребата на думите, така и в липсата на детайли и липсата на ясна мисъл в главата на който и да е от персонажите. Мощта е неизменен спътник на нашите герои и на техните черни врази и съм убеден, че Александър Драганов е разигравал подробно повечето бойни сцени пред огледалото вкъщи, включително и тази, в която четирите скелетни скуайъра на лорд Дакавар (той е от лошите) правят мост между два кораба, за да може той да вземе единия от тях на абордаж, и след това се извиват в "ужасяваща лента", за да се приземят до него на палубата. Книгата също така е монолитна като обелиск от сънищата на герой на Лъвкрафт и те принуждава с ужасяващата сила на внушението си да си почиваш през два параграфа.
     И накрая, за нещастие точно тези почивки бяха в основата на въздействието, което този кошмар имаше върху мен. В тях имах достатъчно време да размишлявам колко изключително много неща могат да се объркат в едно литературно произведение; всички те присъстват в екваториално изобилие и разнообразие на страниците на това творбище и черен знак след черен знак изсмукваха силите и желанието ми да напиша нещо свое.
     А след прочитането на страховитата последна дума "КРАЙ!" за един миг – достатъчно кратък, за да не понеса трайни увреждания, но достатъчно дълъг, за да го запомня – усетих, че пропадам в безкрайно дълбока яма, от чиито стени някакви неща се протягаха да ме спипат и ломотеха лигави слова в ухото ми, които с усилие задържах на границите на смисловите си възприятия. Човек не изпитва често подобен върховен страх пред тефтерче, илюстрирано от ученик и написано от... такъв автор.

Плюсове:
+ В онзи кратък миг се почувствах почти сюрреалистично. Усещането беше обогатяващо, по начина, по който най-епичният запек, случващ се веднъж в живота, може да те обогати вътрешно.  

Минуси:
– Героите са изкристализирали от дълбините на едно много объркано творческо съзнание; там, където навярно в средата на една тъмна стая едно двегодишно детенце изрязва фигурки от картон, без да вижда добре какво върши. И където през един мъглив прозорец гледа как истински хора живеят живота си, като току се отдръпва, когато види проява на правдоподобни чувства между тях, погнусено и уплашено от това колко... истински изглеждат. Затова и всички сцени с принципно емоционален капацитет са издънени по възможно най-жалкия и инфантилен начин, а етическият код на героите е непробиваем за всеки нормално мислещ човек.
– Сюжетът е скован с дедови косми. И както би следвало да се получи, когато се опиташ да сковеш нещо с косми, особено дедови, не успява да свърши много добра работа. Самите събития следват ред, добре установен от поколения клиширано фентъзи, но причините те да се случват, които се коренят в мотивацията на героите (виж първия минус), са толкова отсъстващи, че ме е срам да ги изброявам.
– Преди да зачета книгата, смятах, че при всичките тромавости и клишираности на текста, няма поне да се натъквам на проблеми с лексиката. Сиреч, надявах се, че поне отделните думички авторът знае как се употребяват. След това бях пронизан на третата страница от "крупната вина", която Алекс изпитва, на петата бях млатнат нехайно от "невярната болест, уморила краля и свитата му", а когато стигнах, стотина изпълнени с вълнение страници по-късно, до "проклятието, застигнало неизменно как" до някакъв там герой/земя/каквото и да е, реших да се опитам да не обръщам повече внимание на тия неща. Не успях и в следствие на това умът ми е още задръстен от тонове скъпоценности, които, тъй като съм милостив, няма да споделя с никого другиго никога повече.

     Радвам се, че получихме книгата без приходящия й диск с филма за върколака Ромасанта/Ромасанте; познавайки мазохистичните наклонности на хората от компанията, щяхме да се съберем да го гледаме и после да му пишем ревю и на него. На мен и това ревю ми беше достатъчно.
     Уточнение към оценката: както по-редовните ни читатели знаят, винаги завишавам оценките си. Тук това е особено наложително, тъй като Роланд вече направи един прецедент в настоящия брой, като избра да не даде оценка (съвсем случайно, на същата тази книга). Не ми се ще да създавам втори, като напиша първата в историята на списанието отрицателна оценка, а пък нулата ми идва малко безлична. От друга страна, дробите винаги са били част от традицията ни, а и така никой не може да каже, че съм бил крайно негативно настроен към книгата. Затова:

     Тази книга е боклук. Пълен и стопроцентов. Започвам с тези две кратки изречения, защото ако се съмнявате в това твърдение или откровено не сте съгласни с него, тук е моментът да спрете да четете ревюто и да се прехвърлите на някой друг материал. Съветвам ви да не е обаче в тази секция, тъй като в нея различни мнения няма да срещнете.
     Перлата на феникса е триумф на посредствеността над качествата, и комплексарщина в най-чиста форма. При това на най-различни нива. На първо място, разбира се, е самият факт на издаването на подобно... нещо... на българския пазар. Изглежда не Америка, а България е страната на неограничените възможности, след като подобен фенфик може да бъде пуснат за масово разпространение, при това на подобна абсурдна цена. При такъв качествен контрол нека се чудим защо бг-читателят е предубеден към родната фантастика и фентъзи.
     Втора по ред е историята. Който е чел Властелинът на пръстените, Ерагон и каквото и да е на Едингс, или е гледал Star Wars, няма нужда да му я разказвам, да счита, че е запознат с всеки един момент на книгата от началото до края й. Без изключение. Докато повечето бездарни хак-автори копират елементи (тук един Избран, там някое древно Зло) или поне само отделни сюжетни компоненти (я някое отклонение до Зъл Град, за да спасим елфическата принцеса, я пътешествие с цел унищожаване/намиране на магически предмет), то Александър Драганов (а.к.а. Sparhawk, както е известен в Интернет) директно комбинира няколко лесно разпознаваеми истории в една, като дори не си прави труда да замаскира малко плагиатството. В увода ни се обяснява как то това било отдаване на почит, ама аз викам да не искаме по 10 кинта за едното отдаване на почит, а?
     Да се върна обаче на комплексарщината. Всеки, който познава донякъде автора, ще се сети веднага за какво говоря. Млад герой – смел, рус и посредствен във всичко, освен в Духа™ си – се озовава от нашия свят в магически такъв, където му тикват в ръцете вълшебните меч, броня, лечебен елексир, неизпразваща се манерка с вода и покривка, която дава обилно ядене веднъж дневно, и с шут в задника го пращат без никаква подготовка насред дивото да спасява Ралмия. Читателят е леко оцъклен. Според мъдрия магьосник обаче на смелия младеж не му е нужна никаква подготовка, стига да е Предречен™ и да има Магически Предмети™. Всъщност по поведението му човек може да си помисли, че той държи нашичкият да не е подготвен изобщо. Което, дори предвид финалния плот-туист, пак е доста странно. За да не съм голословен, пускам откъс от книгата:

Рицарят сър Валтъс пита Алекс дали се е бил някога с меч, смелият герой си признава, че не е...

     – Това няма значение – долетя успокоителният глас на Санарос, – оръжието, което ще ти дам, Алекс, само ще напътства ръката ти и няма да се счупи никога.
     – Знаеш, че не си прав, Санарос! – избухна Валтъс – Меча на Дракона е могъщо оръжие, но може да компенсира само частично липсата на умение! Дай ми поне две седмици, Санарос...
     – Нямаме време – отсече архимагът и челото му загрижено се смръщи – а и Меча, знаеш, няма да е едничкото му оръжие.
     – Поне два дена! – примоли се старият рицар.
     Алекс не знаеше какво да мисли. От една страна бе съгласен с Валтъс, от друга този рицар му беше адски неприятен, напомняш му треньора по футбол от училище – недодялан грубиян.

     Коментар на ревюиращия в ролята на психолог – въпросният герой е описан като свъсен и сериозен пич с бастун в задника, който има много експириънс и прекрасно знае (за разлика, очевидно, от премъдрия вълшебник), че с каквито и техно-джаджи да се наблъскаш, опитът си е опит. Отношението на автора към въпросния, изразено както чрез Санарос, така и чрез Алекс, е презрително и присмехулно, дори отвратено. Както казах, триумф на комплексите – сипаното наготово с магия и без никаква цена – над постигнатото с усилия и упорита работа.

     – Нямаме време – повтори Санарос твърдо, – емисарите на Прокълнатия вече дебнат за Перлата.
     Валтъс поклати глава.
     – Дай ми поне няколко часа да му покажа основните стойки.
     Санарос го изгледа хладно.
     – Един час и нито секунда повече.

     Коментар на ревюиращия в ролята на литературен критик и психолог – безумието на това да призовеш смотан тийнейджър от друг свят да спасява твоя, но да се мусиш и едвам да търпиш човек, който иска да му даде поне малък шанс да свърши работата, едва ли има нужда от показване. За това, прочее, си има и причина. Който е гледал Star Wars, знае. Но за мен този откъс е проява на един доста тъжен ескейпизъм. При това до степен не просто да избягаш от реалността в долнопробното фентъзи, но и в него да бягаш към тоталния наивитет...

     Следва връчване на магическата броня, която е неуязвима и непробиваема.

     – Йее, чувствам се непобедим – Алекс си сложи шлема и се разкърши с бронята си.
     Наистина усещането от леката броня и невероятния меч бе страхотно.
     – Каква заблуда – сухо коментира възбудата на младежа сър Валтъс.
     На Алекс му омръзна от постоянните забележки на досадния чичко.

     Коментар на ревюиращия в ролята на психолог – горното изречение изразява точно и ясно всяка реакция, която съм виждал някога от страна на автора към каквато и да е критика. Досада, презрение и обида. Обвинения в хейтърство...

     – Хайде една тренировка тогава, а?
     И без да чака се метна към стария рицар, който едвам успя да вдигне за защита стария си меч. Алекс нападна със скорост, за която и не подозираше, че е способен, а ударите му, макар и непохватни, изведнъж, по средата на полета си, ставаха много точни и предизвикваха отчаяни реакции у Валтъс, който отчаяно се стремеше да ги избегне. Накрая мечът на стария войн просто не издържа и се счупи.

     Смятам, че горните цитати казват всичко, което е нужно, за да се защити твърдението ми. Движещата сила в живота на автора е безкритичността и той се е постарал да я извади на показ в романа си. Няма значение, че си мухльо. Няколко махвания с магическа пръчка и ще станеш баси пича. Всички, които твърдят, че това не е вярно, са хейтъри, всички, които искат да ти помогнат с нещо реално, са достойни за презрение и вероятно също хейтъри. Всички, които те критикуват, определено са хейтъри. И всички хейтъри заслужават да ги нападнеш с меча. По-късно в книгата нашият смел рус герой с чиста душа се хвърля в неудържима атака срещу млад моряк, който му е казал, че е лешпер и че не струва нищо без меча и бронята си. Което, впрочем, всъщност е факт, дори според автора. В смисъл, нашият се опитва да го убие, защото му е казал, че е смотльо. Смелият рус герой това. Обездумяващо.
     Както казах, триумфът на безкритичността, комплексарщината и посредствеността над опита и полагането на усилия за постигането му, е повсеместен и се развива на много нива. Да не говорим, че в Перлата на феникса се наблюдава и чисто техническа посредственост, над която очевидно не е минавал редактор. Горните цитати са запазени в оригиналния си вид и сами можете да видите колко грешки има – както граматически, така и стилови. Но редактирането на текста би било намек, че той не е съвършен, и съответно – хейтърство, тъй че какво ли се изненадвам и аз...

Плюсове:
+ Няма...

Минуси:
– Абсолютно бездарна история. Никога не съм предполагал, че ще се натъкна на толкова чисто и изкристализирало клише, че в него да няма и думичка, която да не съм предвидил преди поне половин книга. Същото важи в пълна степен за героите...
– Освен бездарна, историята е и скучна, защото авторът толкова много го е страх от лошия хейтърски реален свят, че се е постарал в Ралмия всичко да е хем ужасно и опасно, хем всъщност да не е. Всичко се оправя с магия, тя не коства никому нищо, освен ако не е Черно Проклятие™ (ама те са ясни). Героите почти не срещат реални трудности, а когато все пак им се случи, страниците буквално пулсират от нежеланието на Драганов това да е така. За него истинското предизвикателство е нещо скверно, гадно и отвратително. Съответно Алекс и компания ринат.
– Отношенията между персонажите в Перлата на феникса за мен лично бяха съвсем сериозно травмиращи. Без грам хумор казвам, че ми е ужасно неприятно да чета такъв наивитет и такава инфантилност от автор на двадесет и четири-пет години. Киндергардън поведението на всички в романа би било съвсем на мястото си при двойно по-млад "творец", но тук то е просто нелепо.
– Дори изключвайки всичките ми лични пристрастия, коментари за историята, героите и комплексите на автора, продължавам да смятам, че на чисто литературно ниво Перлата на феникса е горе-долу с качествата на посредствен фенфик – нещо, което пускаш безплатно в интернет (какъвто беше случаят и тук, впрочем, преди Драганов да реши, че наистина е написал книга и е редно да си я издаде), а не по книжарниците, срещу пари.
– Илюстрациите са потресаващо грозни. Когато за пръв път разглеждахме книгата, Трип посочи една от тях и каза "Ей, виж к'ва оригинална идея – джудже в инвалидна количка!" Оказа се обаче, че било каручка... теглена от елен...
– Книгата не е блатантно неграмотна, но има доста явни дефекти както на ниво граматика, така и на ниво лексика. Дори в примера, пуснат в ревюто, те би трябвало да са очевидни. Дразни ме това, че от Фентъзи Фактор очевидно не са сметнали за нужно гениалността на Драганов да минава през хейтърското сито на редактор. Трябвало е.
– За сметка на това обаче ФФ си позволяват да искат нелепата цена от 10 лева за нещо, което е с размерите на телефонно тефтерче и с дебелина 240 страници. Това, че на повечето места Перлата на феникса върви в комплект с DVD (запечатани, че да не успее човек да разбере с каква абоминация ще си има работа), никак не помага, особено предвид боклучавостта на филма. Смятам, че при положение, че доказани и кадърни автори като Николай Теллалов например се продават за по-малко (или за толкова, но при двойно по-голяма книга), подобна цена е порнография.

     И така, за много хора първата част от Хрониките на Ралмия (планирани са още пет, Бог да ни е на помощ...) ще бъде изключително забавно четиво, особено за четене на глас в компания. За някакви странни единици се оказва всъщност добра, но ми се ще да вярвам, че става въпрос за неправилно насочени приятелски чувства, понеже алтернативата е злокобна. За мен обаче Перлата на феникса беше просто един отегчен поглед в съзнанието на човек, с когото нямах никакво желание да ставам толкова интимно близък. Надявам се от Фентъзи Фактор да не продължат поредицата, защото никак не ми се иска това да ми се случва отново.

Оценка: липсва – книгата няма литературна стойност