Broy 55 Reviews

[КНИГА НА БРОЯ] Мастилото (Хал Дънкан) – Рандъм
Конклав на сенки #1: Нокът на сребърния ястреб (Реймънд Фийст) – Роланд
Конклав на сенки #2: Лисичи крал (Реймънд Фийст) – Роланд
Български фантастични ваяния 2007 (сборник) – Трип
Метро 2033 (Дмитрий Глуховски) – Рандъм
Изабел (Гай Гавриел Кай) – Матрим
Война на видовете (Йордан Матеев) – Моридин
Андерс #1: Мъртвият град (Хайке и Волфганг Холбайн) – Морвен
Стен #7: Вихър (Алън Кол и Крис Бънч) – The Dragon
Еликсир в Ада (Р.А. Зотов) – The Dragon

     Когато преди около година прочетох и ревюирах Пергаментът с огромен възторг, явно сериозно съм се объркал относно Хал Дънкан. Шотландецът не просто е сътворил нещо много добро. Дуалогията, състояща се от Пергаментът и Мастилото, в моите очи е феноменално постижение и за фантастиката, и за литературата. В това успях да се убедя, докато четях втората част от завършената Книга на всички часове. Дали защото е минало време и идеите на Пергаментът са узрели в главата ми, дали защото проявих повече внимание и вече знаех как се чете Хал Дънкан, или просто Мастилото е доста по-четивна сама по себе си, не знам, но е факт, че успях да възприема втората част много по-цялостно и дълбоко от първата, а с това и удоволствието неминуемо нарасна значително.
     Мастилото е директно продължение на историята от Пергаментът, доколкото може да се говори за наличие на стандартна история в двете книги. След Здрача, апокалиптичната нано-чума, помела гънките на Пергамента и пръснала светове и съдби сред безкрайните възможни и невъзможни вселени, е дошло времето на Зимата, на Хинтър. Насред хаоса и дивото отделни анклави на реда, управлявани от Херцозите на Ада и някогашните господари на разпиляното Съглашение, се опитват да въдворят старите обичаи и да оковат човешкото съзнание в същите добре познати вериги. Срещу ангелите и тираните се изправя добре познатата от първата част група от архетипни герои-истории: Джак Светкавицата, Пък, Рейнард, Фрийдъм, Шеймъс, Джоуи, Дон. Архетипният танц на този седемглав дракон, олицетворяващ душата, хвърля в хаос опитите на старите сили да възстановят статуквото и да възкресят самия Бог. Както и в Пергаментът, историята се разиграва върху многобройни платна, в различни гънки, в различни времена, в различни форми. Приятелите се превръщат във врагове, бунтовниците се трансформират в крале и кралици с постепенното разгръщане на многопластовата история, разказана в триизмерно време и опитала се да улови между редовете си същността на самата душа.
     Като си говорим за форми, Дънкан е истински майстор на постмодернистичната игра. Трагедията на Еврипид Вакханки, изиграна като комедия дел арте в средновековен замък с цел подривна дейност и сваляне на местния херцог; футуристичен екшън за революционери, в който свистят захранвани от сексуална енергия цепелини и летящи мотори; окултни заговори в една алтернативна Германия по време на Втората световна война... Това са само малка част от щрихите, които Дънкан добавя към холографската си творба. Всяка от историите би могла да бъде четена сама за себе си, но осъзнати заедно, елементите предизвикват лавинообразен ефект, повличайки чудо след чудо в бедната читателска глава. А за това най-голяма вина вероятно има невероятната плътност на героите. Особено в Мастилото седемте части от цялото, героите на Дънкан, придобиват невероятна правдоподобност и мотивацията им се изяснява в много по-голяма степен. Има и уловка, разбира се, като при всяка истински добра история. За да четеш Книгата на всички часове, трябва да си едновременно навсякъде и никъде. Да гледаш през десетината чифта очи, с които Дънкан е дарил всеки от героите си, и да възприемаш отделните истории самостоятелно. Да гледаш глобално на идейната плънка, митологично, научно, психологически и философски и в същото време да се наслаждаваш на искрената чувственост и безсрамната смелост.
     Но със стил като този на Хал Дънкан това не е толкова трудно. Мастилото е невероятно поетична книга. От една страна, защото всеки герой, всяка вариация на героите пречупва историята през уникална призма, от друга – заради самата красота на езика и майсторството на автора. По-поетичните части от книгата изобилстват от алитерации, рими, ритми в текста. Дънкан смесва футуристична митология с вулгарна поезия и кове нови смисли буквално на всяка страница, като обладан от диво вдъхновение древен поет. Ще цитирам едно от любимите си изречения в книгата, а такива има десетки:

     "I strip the longcoat off the body, flip it round and over and on with a flourish of flap – an agent needs cover, after all – but I leave the corpse his clothes for decency, and because the stench of his psychic sweat on them might confuse me, what with the skinsuit still a little ruffled and riding wrong on me like a boyfriend's underwear shaped to the snook of another's nooks."

     Идейната мощ на книгата е вдъхновяващата и стряскаща на моменти. Посланията на Дънкан са простички, но силни, дори клиширани на моменти, макар нито за миг да не звучат като такива на страниците на книгата. А покрай ядрото от прозрения се сипят ярки като фойерверки странични идеи, в които лесно се разпознават поклони към Лъвкрафт, Дик, Уилям Бъроуз и много други. Книгата е прекрасна. Накара ме да искам да препрочета Пергаментът, а съм сигурен, че Дънкан може само да расте нагоре като автор. Личи си от невероятната му ерудиция, неуморност и смелост, които демонстрира в книгите си и в интервюто от миналия брой.

Плюсове:
+ Визията и смелостта, с която експериментира Дънкан, тласкайки срещу всички възможни граници.
+ Страхотната поетика.
+ Героите.
+ Начинът, по който авторът преоткрива стари истории и си играе с формите.
+ Невероятно пъстро пано, което неслучайно бе наречено от Лушъс Шепърд "Герниката на научната фантастика"

Минуси:
– За мен самата книга няма такива. Винаги ще се намерят недоволни читатели, които да намерят дефекти, но в крайна сметка четенето е индивидуално преживяване. Аз съм изключително радостен, че Книгата на всички часове пасна идеално на представите ми за добра литература и фантастика. И все пак...
– Цената, която искат от ИнфоДАР, е безумна и нелепа, не само за българския джоб, но и предвид колко нестандартна книга се опитват да пласират с нея. Срам и позор.

     Съзнавам, че толкова възторжено ревю може да повлияе негативно върху възприемането на книгата, но пък, ако сте чели Пергаментът, би трябвало да знаете срещу какво се изправяте. За превода на първата част съм чувал хубави думи, но личното ми мнение е, че тази книга няма как да не пострада при пренасяне на чужд език. А имайки предвид скандално високата цена, съветвам всеки с добри познания по английски да си я поръча в оригинал, може даже да ви излезе по-евтино.

Оценка: 10/10 Рандъм

     Не бях чел Фийст от може би 7-8 години (спрях след първата част от Войната на студенокръвните, която просто ме умъртви от скука) и не смятах, че някога пак ще тръгна да се занимавам с негова книга. Не, че мнението ми за него е толкова ниско, напротив – Войната на разлома все още ми е сред любимите поредици, макар и да предполагам, че голяма част от причината за това е носталгия. При все това през последните години просто започнах да чувствам, че този тип героично фентъзи ми губи времето. Сюжетите на такива книги най-често са по формула, героите са плитки, повтарящи се и не особено реалистични. Съгласете се, че не е забавно да четеш книга, на която знаеш цялото развитие със се финала още в първите двадесетина страници. В един момент усетих, че след толкова много прочетени стандартни фентъзита, вече нямам нужда да чета подобна книга, за да знам всичко, което се случва в нея.
     Така се получи обаче, че на мен се падна задачата да ревюирам новоиздадената от Бард Нокът на сребърния ястреб, която е първа част от предпоследната понастоящем трилогия на Фийст в света на Мидкемия. И изненадващо, всъщност не съжалявам чак толкова.
     Действието се развива около стотина години след събитията от Войната на студенокръвните (не съм съвсем сигурен, защото все пак не съм чел девет книги, написани междувременно, и това без да броим трилогията за Цураните, писана с Джани Вурц). Главният герой е Нокът на сребърния ястреб – младеж от планинското племе Оросини, който става свидетел на избиването на целия си народ. Оцелял като по чудо и спасен от мистериозния Робърт де Лийс, той му дължи живота си и затова остава на служба при него. Малко по малко Нокът става част от планове, които обхващат много повече от амбициозния благородник, отговорен за унищожението на народа му, а на сцената се появяват неколцина познайници от предишни книги.

Плюсове:
+ Интересна история. Без кой знае колко екшън и абсолютно по стандартите, но добре и увлекателно разказана. "Момче преживява екшън сцена в първа глава и трябва да се научи да живее нов живот, като междувременно стане велик герой."
+ Нокът не пречи много.
+ Носталгията по света на Мидкемия за такива като мен и приемственост, която със сигурност ще се хареса на феновете на Фийст.

Минуси:
– Нокът не пречи много, ама е ужасно плитък. На практика почти няма собствена личност, но за сметка на това е свръхталантлив във всичко, съществуващо на планетата. Кофти комбинация.
– В романа всъщност не се случва бог знае какво. Все пак това е първа част от трилогия, така че развитие ще очакваме по-нататък. И все пак, онези, които очакват епични събития и драматични разкрития, ще останат разочаровани. Книгата е кротичка и локална.
– Преводът е странен. Не казвам "лош", понеже не е такъв, но изобилства от ненужни "го"-та ("докога ще ГО правим това?", "дръж ГО това", "хвани ГО това" и т.н.) и от странни и грешни граматически конструкции от тирета, които на всичкото отгоре изобщо ги няма в английския текст. Не е достатъчно сериозно, за да подразни непретенциозния читател, но на мен ми лазеше по нервите и в крайна сметка към средата прехвърлих четенето на оригинала.

     И така, Нокът на сребърния ястреб е нелоша средняшка книга, която беше достатъчно занимателна, за да ме накара да искам да прочета и следващите две, но не и нещо, което ще препоръчвам горещо на всичките си познати през следващите пет години. Ако сте фенове на Фийст, ще ви допадне. Ако някога сте били и ви гони носталгия, вероятно също няма да съжалявате. Иначе сами си преценете.

     След изненадващо приличната Нокът на сребърния ястреб, вече нямах чак толкова тежко нежелание да пристъпя към втората част на Конклава. А тя ме изненада още по-приятно, като вместо да страда от проблемите на "средната част", всъщност е по-добра от първа книга. Всъщност приключенията на Талвин Хокинс приключват тук, поне тази им част, чиито основи бяха поставени в предната книга. Какво ще се случва в последната част от трилогията, нямам представа.
     Тал успява да се приближи до Каспар от Оласко, готов за момента, в който ще бъде освободен от клетвата си от предателството на херцога, за да отмъсти за народа си. Нещата обаче не са толкова прости, колкото му се иска на младия смел герой, и докато плановете в плановете започват да действат все по-неразбираемо дори за господарите на Нокът, съдбата е подготвила някои много шокиращи обрата за него.
     Това, което ми хареса най-много в Лисичи крал, е че почти цялата се занимава с дворцови интриги и задкулисни игри. Вместо Героичен Фентъзи Екшън, Фийст ни предлага една леко наивно написана, но ужасно увлекателна история за ножове в гърба, несправедливи обвинения и двойни игри, която за мен поне беше много свежа и приятна.

Плюсове:
+ Интриги вместо екшън – винаги добър избор.
+ Историята се разви много добре и ще ми е интересно да видя какво ще се случи в трета част.
+ Тал започна да добива индивидуалност.

Минуси:
– За сметка на това почти всички други герои я изгубиха...
– Всъщност другите герои почти ги няма, поне тези от първа книга.
– Финалните решения на Тал бяха доста от синьото. Някакси не ми бяха мотивирани.
– Нашите се натъкнаха на керван с роби(ни), предвидени за хареми и бардаци, и се оказа, че НИКОЙ ОТ ТЯХ НЕ Е БИЛ ИЗНАСИЛЕН. Намирам това за обида към интелекта ми, а декларираните в книгата причини – за директно хвърлена ръкавица към него.

     Българските фантастични ваяния от 2007 година се оказаха един интересен начин за прекарване на читателското ми време през последната седмица и сериозно разклатиха натрапчивата ми и, признавам, недотам рационална увереност, че всяко четене на бг фантастика за мен ще представлява често неприятна и винаги досадна задача за поредния брой на ШадоуДенс.
     Сборникът е силно съдържателен и разглежда фантастичното от много различни ъгли, макар фокусът, разбира се, да е върху литературата. Тази му многостранност обаче ще ми попречи да го обхвана в подробности в това ревю и да ви предложа разбивка статия по статия и разказ по разказ. Ще ми попречи и да обърна подобаващо внимание на някои от аспектите му като фантастичната поезия, която предлага, както и фантастичното изобразително изкуство. Оценяването и дори "вчитането" в една поема за мен поне е времеемко занимание, а от изобразително изкуство на този етап не разбирам нищо, така че няма да видите коментари за тях в ревюто.
     Но – самият факт, че до момента съм изредил статии, поезия и изобразително изкуство, е красноречив. Дори само разнообразието на сборника за мен е достатъчно, за да разпали сериозно любопитството, дори да оставим настрана много доброто и сравнително постоянно ниво на съдържанието му.
     А то ме изненада – четири от осемте кратки разказа във Ваяния 2007 са смело и отявлено хумористични и всичките варират между "нелош" и "много сполучлив". Тук особено силно ми блеснаха Тревожно настроение на Георги Малинов – един разказ, в който влиянието на Радичков не се изчерпва с цитата отпред (макар маниерът с честото повтаряне на думи и ярки образи, характерен за класика ни, тук да ми биеше малко повече на маниер от обикновено), както и Един почти обикновен ден на Панто Реев на Велко Милоев – част от опит за мозаечен разказ, писан през 1980 г. (това са 6 години преди да се родя, буквално един чужд за мен свят!), който ме възхити с хумора и майсторското си изпълнение. Както феновете на Тери Пратчет сред нас знаят (но Панто Реев, да не си помислите, няма нищо общо с Пратчет), правилната употреба на правилни думи е 90% от хумора в литературата, и откъсчето на Милоев още веднъж ме увери в това.
     Сред останалите четири, уви, само един ми остави ярко впечатление – Глупавата къртица на Андон Стайков, най-вече с умело и старателно (като за кратък разказ) създадения си антиутопичен свят. Оранжева песничка ме остави единствено с яда от големия си (най-вече емоционален), но нереализиран потенциал. Нестинарката и Магия, за съжаление, ми се сториха силно посредствени.
     Основната част от съдържанието (и обема) на Ваяния 2007 са дългите творби. Те са три и половина – повестите Господаря на вълците и Петият закон на роботиката, 50-страничния откъс от новия роман на Николай Теллалов Слънце недосегаемо и новелата Камък с цвят на мечти. Последната изчетох с досада, а Петият закон на роботиката на покойния Никола Кесаровски, въпреки дълбочината на замисъла си, ме разочарова доста силно с обърканото си и невъздействащо изпълнение.
     Слънце недосегаемо е едно от двете произведения с обширна статия-предговор пред себе си и ни дава кратък поглед към най-мащабната фантастична книга, писана някога от български автор, от своя страна част от най-мащабния като обхват и дълбочина фантастичен цикъл, писан някога от български автор. Това прави откъса аргумент сам по себе си за закупуването на сборника.
     Лично за мен Господаря на вълците на Йоан Владимир е още един такъв аргумент и белег за нещо също толкова значимо, случващо се в сферата на митосъздаващото фентъзи у нас (съжалявам за дългите думички и останалите суховатости в тази статия, старая се тук да съм максимално информативен). На този етап Йоан Владимир е единственият истински добър автор на отявлени фентъзи творби в България (при Теллалов фентъзито е омесено с доста солидна доза фантастика), а като капак се опитва да пише в светове, базирани на българската народна митология. Господаря на вълците е още един от вдъхновените й и възхитителни опити в това й начинание – без съмнение структурно най-сложният български разказ, който съм чел в жанра, той комбинира откъси от митологични справочници, писани през 22-ри и 23-ти век (!) и откъси от апокрифни жития, с историята на Пазителя на трите порти Момчил – Господаря на вълците. При все, че структурата не помага за най-лесното възприемане на разказа, той възнаграждава изключително богато онзи, който търси във фентъзито, което чете, митологична дълбочина и мащаб. Бях сравнил предния й разказ от Нови звезди на Квазар с размаха на въображението на Стивън Ериксън; Господаря на вълците само потвърждава впечатлението ми и ме кара отново да повторя желанието си да видя роман(и) в този свят.
     Статиите също са много и на най-различни теми – имаме фантастиката и метъла в срутващо смешния очерк-справка Фантастика и хеви метъл на Адриан Лазаровски (частта със солото е лудница!), както и фантастиката и киното в старателно изготвената и много информативна (макар и неточна откъм преводи на заглавия, доста техническа на места и малко пристрастна) статия на Петър Кърджилов Целулоидната Уелсиада (пробвайте да кажете заглавието, докато дъвчете рохко сварени яйчица, много ще е яко!). Имаме статии за писатели – "двамата титани" Хайнлайн и Кларк, написана от Емануил Икономов, Учените във фантастиката на Валентин Д. Иванов (която не ме очарова, честно казано), както и Следите на човека, който идва на Юрий Илков по повод стогодишния юбилей на фантаста Иван Ефремов (която на свой ред ме очарова). Имаме и Бъдещето умря – да живее Бъдещето!, бликаща от неповторимия плам на Атанас П. Славов (при все, че с избора му на някои, ъ... философски позиции съм силно несъгласен – ако съм ги разбрал, де), както и интервю (колаж от няколко интервюта всъщност) с навършилия през 2007 г. 80 години легендарен български писател Любен Дилов.
     След това предълго въведение към всъщност основната според някои елементи на управляващата ШадоуДенс върхушка секция с плюсове и минуси, ето я и нея:

Плюсове:
+ Разнообразието.
+ Стабилното и добро ниво на материалите.
+ Господаря на вълците и Слънце недосегаемо.
+ Извънредно изчерпателния списък с всичко, издадено в жанра през 2006 г. – много добра идея.

Минуси:
– По-посредствените произведения и статии, повечето от които съм отбелязал по-горе (заклевам се, това е най-тъпо звучащият минус, който съм поставял в това списание...).

     Ваяния 2007, както ще повторя, ме накара да очаквам Ваяния 2008 с много повече от инстинктивната досада и примирение, с които очаквам по-голямата част от българските неща на пазара; а сега и очаквам с по-голяма надежда дочитането на алманаха ФантАstika 2007, който още не съм започнал като хората – дано добрите начинания в тази насока се роят стабилно и активно.

Оценка: 8/10 Трип

     Метро 2033 е книга, към която подходих с доста високи очаквания. От една страна, Сиела са сериозно издателство с явни амбиции във фантастичния жанр. Освен това за романа се шумеше доста във фантастичните среди, някои хора се изказаха ласкаво, а и концепцията звучеше обещаващо. Явно обаче не става ей така да ти се падне да пишеш две възторжени ревюта в един брой, сигурно се иска журналистическа карма. Романът на Глуховски, който е и носител на наградата Еврокон 2007, се дъни на твърде много нива, някои от тях съвсем базови. Така че книгата по-скоро се оказа голямо разочарование, отколкото приятна изненада.
     Метро 2033 е постапокалиптичен роман с опити за набези в жанровете на хоръра и социалната сатира. Минали са двадесет години след ядрения апокалипсис, който на практика е затрил човешката цивилизация и е принудил малкото оцелели да се укрият в най-големото противоядрено убежище на света – Московското метро. На повърхността върлуват мутирали чудовища, а радиационните нива все още са смъртоносни. На хората им остава да се крият в подземните тунели и да преживяват в една изцяло нова реалност, в която смъртта и несигурността са ежедневие. На младия Артьом се пада да изпълни съдбоносната задача, възложена му от странника Хънтър. От успеха на младежа вероятно зависи бъдещето на цялото метро, но пък Артьом, както се оказва, може би е избран от съдбата...
     Историята, както си личи от горния параграф, е доста клиширана и невпечатляваща. За жалост нито един от останалите елементи не успява да измъкне романа от блатото на посредствеността. На Глуховски си му личи много силно, че е начинаещ автор (книгата първо е била публикувана в Интернет, където е донесла популярност на руснака). Метро 2033 изобилства на грешки, каквите допускат повечето неопитни творци – слаби герои и гледни точки, сюжет, който твърде много се опира на случайностите, прекомерно дълги описания и вътрешни монолози, недостатъчно добри описания на сетивно ниво... Всички герои се появяват ей така, почти случайно, и скоро след това си заминават по същия начин, след като са изпълнили някаква сюжетна функция, без да могат да убедят в собствената си правдоподобност като характери. Единственото изключение прави Артьом, който обаче е толкова лишен от воля и толкова безличен персонаж, че цялата идея за интересна гледна точка и пречупване на историята през фокуса на героите и взаимодействията им отива по дяволите.
     Друг адски дразнещ пункт е тенденцията Глуховски да се увлича в безмоторни политически, социални, философски и метафизични размишления. В абсолютно всяка глава. Сигурно е решил, че на книгата й трябва повече тежест и е успял да наблъска в нея враждуващи строеве на комунизъм (сталинистки и троцкистки), фашизъм, див капитализъм, религиозен фанатизъм, мистицизъм, варварство и какво ли още не. Само дето тезите му, а и разработката им, са на толкова елементарно ниво и изобщо са до такава степен излишни, че единствено успяват допълнително да забозят така или иначе не особено грабващата история. Много, много по-добре щеше да е, ако Глуховски се беше съсредоточил върху героите си, върху хорър елементите или дори върху екшъна. Защото и Хейло никога няма да се отърка в качествената литература, но поне си има качествен екшън. А в Метро 2033 дори това няма.

Плюсове:
+ Идеята все пак никак не е лоша, макар и да е клиширана. Станциите-държави на метрото и подземният фолклор можеха да послужат за един много по-грабващ свят, само ако Глуховски беше подходил другояче.
+ Авторът поне има дар слово. Не че нямам забележки към самия текст на микрониво, но поне в това отношение книгата е доста кадърно написана.

Минуси:
– Ужасно слаби герои, дори се изкушавам да напиша, че липсват.
– Доста често имах усещането, че на романа му липсва вътрешен логически механизъм, тъй като събитията се нижат почти без връзка, което съсипва сюжета.
– Глуповатото и безцелно философстване.

     Голямо лично разочарование. Убеден съм, че романът на Ники Теллалов, например, заслужава много повече Еврокон от Метро 2033. Книгата все пак не е съвсем без достойнствата, но в доста солидния й обем те просто се губят сред недостатъците.

Оценка: 5.5/10 Рандъм

     Както обикновено става на смахнатия български книжен пазар, новината за издаването на Изабел дойде малко като гръм от ясно небе. Кай има всичко на всичко две кратки поредици и три други книги, издадени у нас, но за сметка на това от три различни издателства.
     Знайно е, че по нашите географски ширини издателската логика едва ли заслужава да се нарече логика – произведенията на Кай се издават в последователност, в която и Айнщайн сигурно би се затруднил да открие закономерност. Вярно е, че книгите му почти не са свързани една с друга, но пък е добре читателите да имат възможност да проследят еволюцията на даден автор в хронологичен ред.
     Изабел определено бележи голяма промяна в подхода на Кай – предишните му книги (изключая Гобленът на Фионавар) са алтернативна история с щипка фентъзи, а в тази действието се развива в наши дни. Също така главният герой е тийнейджър, а книгата оставя впечатление, че до голяма степен е насочена към тийн аудиторията. Може би заради това и не ми допадна особено.
     Но да караме поред. Изабел ни разказва историята на един любовен триъгълник, продължил 2600 години. Участниците в него периодично биват съживявани, след което двамата мъже се съревновават за любовта на жената. На печелившия честито; после всичко се повтаря. Като казвам съревновават, нямам предвид канадска борба, а неща като двама пълководци с огромни армии в ключови исторически моменти като битката при Аква Сексте.
     Всичко това е пречупено през призмата на главния герой Нед, който е петнадесетгодишен хлапак. Бидейки главен герой, той си пъха гагата където не му е работа и се набърква много здраво във въпросния любовен триъгълник. А междувременно осъзнава, че има и някакви странни способности.
     Действието се развива в Прованс, област, която Кай явно много обича. Романът се води urban fantasy, което ще рече фентъзи, събитията в което се случват в нашия свят. Но както е обичаят на Кай, магическите елементи общо взето са на заден план и почти се изчерпват с факта, че все пак някои келтски друиди не са били шарлатани.

Плюсове:
+ Прилична степен на непредсказуемост. Не, че има някакви разтърсващи обрати, но на фона на масата фентъзи творби, които човек може да преразкаже само след прочитане на текста на задната корица, и дребните изненади са добре дошли.
+ Кай очевидно си е написал домашното и знае за какво говори. Ако римската и келтската цивилизация са ви интересни, но не сте чак толкова навътре в материята, може да понаучите доста интересни неща от книгата.
+ Няколко сцени, в които виждаме това, което аз бих нарекъл "истинския Кай" – страшно красиви поетични описания, брилянтно съчетание на история и човешки съдби – въобще сцени, които могат да ви оставят без дъх.
+ Главният герой е тийнейджър с някоя и друга свръхестествена способност, но има глава на раменете си и не успява да помита вразите като бат' Рамбо. Тези неща не би следвало да са приятна изненада, а да са нормални, но както знаем, нещата във фентъзи жанра са малко различни.
+ Останалите герои също са прилични. Даже имаме свалка между главния герой и една негова връстничка, която не е описана по някакъв нелеп начин (с други думи в стил Джордан, Едингс и т.н.). Значи можело...

Минуси:
– Авторът прекалено настойчиво ръга в очите на читателите факта, че видите ли, това са тийнове от 21-и век – постоянно се споменават мобилни телефони, гугъл, iPod, jpegs и т.н, често без каквато и да е нужда от това – примерно се казва, че героят дава някому своя hotmail адрес (вместо само мейл) – малко като "Вижте ме! Може и да не съм първа младост, но знам какво е хотмейл и как говорят младежите? Не съм ли пич?"
– Цялата книга прокламира идеята, че историята е нещо завладяващо и няма ли да е прекрасно, ако особено подрастващите са по-добре запознати с нея? Аз напълно споделям това мнение, но нямаше нужда тя да е толкова грубо изложена.
– Диалозите пък на места са на толкова... първично ниво, че някак не се връзват с факта, че същите тези тийнейджъри, а и другите персонажи, определено са с IQ доста над това на лирическите герои на Мишо Шамара. В репликите или мислите на героите се срещат фрази, които на мен поне ми звучат като адски насилен опит за пресъздаване на мисленето на днешната "златна младеж".
– Леко дебелашки, а и в общия случай твърде ненужен хумор, който заема ужасно много място. Независимо дали си пият бирата без грижа на света, или са в смъртна опасност, героите си разменят все същия тип плоски шеги.
– Да, персонажите са прилични, но въобще не са на нивото на тези от предишните книги на автора. Тройката полумитологични фигури от любовния триъгълник явно се предполага да са нещо подобно на Артур, Ланселот и Гуинивер, или ако ще сравняваме с оригинални персонажи на Кай – Джехане, Амар и Родриго от Лъвовете на ал-Расан. Да, ама не. Изабел, Фелан и Кадел (надявам се, че съм уцелил имената, защото съм чел книгата само в оригинал) са достатъчно интересни, но мястото, отделено за тяхното развитие, е крайно недостатъчно за целта. Този факт дразни, защото идеите зад техния конфликт – цивилизация срещу варварство, Рим срещу келтите, какво символизира всеки от тях, ролята им в променящия се свят и прочие – имат огромен потенциал.
– Най-важно – Изабел почти не успя да ме трогне. Може би най-голямата сила на Кай е умението му да прави читателите съпричастни към съдбите на героите. Дори и Гобленът на Фионавар, който така и не успях да дочета, се справя много по-добре в това отношение.
– Както стана дума и по-горе, безсмъртното трио е замесено в някои крайно интересни исторически събития – например изричането на прословутата фраза "Убийте всички. Бог ще познае своите". Наречете ме маниак на тема история, но за мен е грехота такива неща просто да се споменават мимоходом и да се очаква, че въображението на читателя ще попълни празнините. Поне една по-обширна ретроспекция да имаше...
– Претупан финал.
– Семейната драма на Нед опасно бие на Холмарков тип сапунка, а и до един момент е твърде неразбираема за хора, които не са (до)чели Гобленът на Фионавар. Защо ли? Вижте по-долу.

+/– Двама от главните герои от Гобленът на Фионавар участват и в Изабел, така че книгата може да се брои за своеобразно продължение.

     Виждам, че минусите станаха ужасно много и затова бързам да кажа, че книгата не е боклук, всъщност е малко над посредствеността. Но на фона на предишните произведения на Кай нямаше как да не бъда доста разочарован..
     Ако искате наистина блестяща книга от същия автор на тема историята на Прованс, пък била тя и със сменени имена на държави и леко променени събития, молете се да издадат A Song for Arbonne. Или я прочетете в оригинал.

Оценка: 6/10 Матрим

     Това книжле биде за кратко разпространявано с вестник и ограничени бройки се приземиха финално в няколко книжарници, така че не се учудвайте, ако ви изглежда непознато. Тематиката му обаче отговаря на нашия профил и понеже авторът бе така добър да ни насочи към произведението си, чинно ревюираме за нашего брата читателя.
     За съжаление, особено похвални думи за Война на видовете няма как да кажа. Цялостното чувство е за т.нар. "самолетен роман" – текст, който да ти запълни времето, докато стигнеш до Мюнхен и си преобърнал вече петнайсет пъти каталога на Bulgaria Air. Йордан Матеев се е вдъхновявал основно от нискобюджетните екшъни по Диема, дето са дублирани на равен и самотен глас и занимават нещастните жертви на кофеина късно през нощта. За съжаление това доста си личи.
     Което не значи, че романът е лош, понеже този тип "между-другото" литература си има немалко почитатели, особено сред по-заетата част от населението, така че не се наемам да го осъждам. Ще разкажа малко по-подробно за нещата, а на вас оставям да прецените дали ще харесате Война на видовете и ще й дадете шанс.
     И така, историята – раса от звероподобни пришълци изтребва до крак малко селце в тихата провинция, след което чрез ловък шейпшифтинг инфилтрира и близкия град, намесвайки се в кметската надпревара. Дълбоката метафора за политиците-зверове малко се губи из обилния водопад от кръв, но авторът се е погрижил да я изнесе и в предговора, така че книгата може да се похвали и с послание. Междувременно бесен екшън и наченки на криминален трилър занимават главните герои и, донякъде, читателя.

Плюсове:
+ Война на видовете е като цяло доста грамотно написан роман. Клишетата са болезнени, но добре изпълнени и структурирани, така че няколкото сравнително оригинални идеи завързват един приличен сюжет. Не че е нещо стряскащо добро, но както казах е грамотно.
+ Книгата изпълнява ролята си на трилър – чете се леко и предизвиква интерес да довършиш историята, макар че предвидимостта изнася съспенса от игралното поле в зародиш.
+ Качествена секс-сцена.
+ Най-голямото достойнство всъщност е кинематографичната постройка. За някои това може и да не е толкова хубаво, но за други би било основна причина да четат. Сцените са като извадени от екшън-лента, хвърчат удари, лети кръв, изобщо страшна работа.

Минуси:
– Гадините са малко нещо скучни, а основните им противници са майко мила от клишираност.
– Грамотността на езика понякога издиша. Имам чувството, че редакторът е внимавал до половината на книгата, после са пуснали някой мач по ТВ-то и е попретупал набързо остатъка. Чисто литературно романът също има недомислици, сякаш в бързината да нарисува картината в ума си, авторът не е отделил особено много време на подготовката за сцената, в резултат на което хора изведнъж се сдобиват с оръжия, градове от тихата провинция изведнъж стават едва ли не столични и разни такива неща.
– Минах лекинко покрай тоя минус, но няма как да не го обобщя – Война на видовете си е дъвка и това е. Кратка е за истинска история, несериозна е за добър трилър и авторът трябва да мине един курс в нашата Работилница, за да стане за добра литература (това последното на шега, естествено).

     Интересното, между другото, е издателството, което е обявило подкрепата си за всички начинаещи автори без средства за самоиздаване. Инициативата е похвална и аз я аплодирам, но ми се иска въпреки ниските цени и ентусиазма да се обърне внимание и на школовката на авторите за тяхно добро, защото анонсите на гърба на Война на видовете звучат налудничаво. Пожелавам на Йордан Матеев повече продажби, за да има възможност да развие литературните си способности.
     Колкото до книгата в заключение, тя самата твърди, че претенцията й е да забавлява. Ако сте фенове на екшъна и на кълцотенето на извънземни гадюги (което по скромното ми мнение не ви прави особено придирчиви към литературния стил, но ще си го задържа... или пък няямааа...) или ако се нуждаете от бързо четиво за някоя безсънна вечер, мисля, че романът ще изпълни предназначението си при вас и мога да ви го препоръчам.

Оценка: 4/10 (отчитайки жанра) Моридин

Андерс от заглавието на книгата всъщност е главният й герой. Той е момче в тийнейдърска възраст, син на супербогаташ, който прекарва повечето си време в пансион. Това не е точно адски щастлив живот, обаче се понася. При поредното заминаване за ваканцията Андерс е отвлечен. Или по-скоро двама престъпници правят опит да го отвлекат, но резултатът от това е, че самолетът им пада насред останките от обезлюден град. И оттук вече започва истинската история. В една част от града Андерс намира множество същества, комбинация между хора и животни, живеещи по собствени закони и невярващи дори на идеята за външен свят. Друга част от града е напълно мъртва, доминирана от един единствен биологичен вид, който унищожава всичко по пътя си. Единственото, което Андерс разбира, е че този град е последица от някакъв чудовищен катаклизъм и че животът в него е неимоверно мъчителен. И Андерс иска да си отиде вкъщи...

Плюсове:
+ Постапокалиптичната атмосфера. Може и да ми е слабост, но наистина това е едно от нещата, които предпазват книгата от това да стане страшна детска приказка.
+ Макар Андерс да е насочена към юношеска аудитория, може да се чете и от възрастни без опасност от вреди за интелекта.
+ Героите от време на време проявяват някаква дълбочина на емоциите, характерите и т.н.

Минуси:
– Действието е доста развлечено. Имаше страници, които се изкушавах да прескачам.
– Макар да бях наясно, че това е книга първа, не очаквах да свърши като отрязана с нож. Очаквах нещо в стил: "И той закрачи с леко накуцване напред, към неизвестността, простряла се пред него", но не и "И тогава чудовището каза:..." (очаквайте продължение).

Като цяло книгата всъщност ми хареса. След един сборник с хорър разкази от кол и въже на Волфганг Холбайн, имах доста мрачни очаквания, които за щастие не се оправдаха. Андерс е далеч от някакъв шедьовър, но е много добре балансирана между типичното "той попадна в паралелния свят, от който искаше да избяга" (макар това да не е паралелен свят... май...) и нетрадиционноста и мрачността на този свят, който всъщност е много интересно развит и представен. Разбира се, нищо не може да се каже, преди да бъде завършена поредицата, но поне има потенциал да стане добра. Дори блестяща сред океана от четиво за тийнейджъри, което е класифицирано като такова, просто защото никой друг не би го чел.

Оценка: 7/10 Морвен

За седми път се срещаме със Стен и то за скромните 7 години. Очевидно Бард успяха да издават по една на година от вече завършена поредица.
Историята започва около 2 години след завръщането на Императора. Империята е в криза, всичко се разпада, а Стен е пратен на специална мисия от Императора, за да подмени тираничния владетел на един куп, който, изпадайки в хаос, може да разбие цялата империя. Нещата естествено се объркват от самото начало, а и самият Вечен Император се държи странно...

Плюсове:
+ Всички черти на поредицата са налице – Стен си е Стен, Алекс Килгър е кретен от класа, новата мацка е адекватна, има хумор, битки и т.н.

Минуси:
– Като цяло за мен поредицата приключи задоволително с предишната книга и тази плюс предстоящата последна ми седят малко пришити.
– Практически нищо ново.

Оценка: 7/10 The Dragon

     Не съм се появявал в ревю секцията на ШадоуДенс от векове, но когато се чу за излизането на перверзна политическа сатира с действие, развиващо се в ада, вече чувах бръмченето на хеликоптера, който да ме отведе до редакцията на списанието.
     В Ада стават убийства. Което е лошо. Като изключим дребния факт, че по този начин осъдените грешници избягват страданието, което им е отредено, как може да убиеш нещо, което е мъртво от години (Vista, anyone?). А и самият Ад е забавно местенце, нещо подобно на Ню Йорк, Москва и Лондон накуп в особено горещ ден. Ден, в който не можеш да си купиш студена бира, климатикът в колата ти е развален, а ти чакаш в едно безкрайно задръстване и сякаш цялата вселена е спряла, освен издигащата се мараня на нажежения въздух. А, да – нарича се да се прибереш от работа в София.
     На един необикновен полицай му се налага да разплете мистерията, преди и Раят, и Адът да бъдат унищожени от пророчеството на последния ученик...

Плюсове:
+ Сатирично, цинично и очарователно политически некоректно произведение.
+ Самият сетинг е страхотен, наказанията на грешниците са интересни и изобретателни.
+ Чете се на един дъх.
+ Разбираме защо сребърниците са били 30 (По тарифите на предателството, не струва повече от 2, 3 при лошо осветление).

Минуси:
– Средата е мудна.
– Краят е леко недоизпипан.
– Сатаната е далеч от тази култовост, която докарва в Reaper и Constantine например.

Оценка: 8/10 The Dragon