Артър Кларк
(1917–2008)

Автор: Моридин

"It has yet to be proven
that intelligence has any survival value"

     Отиде си още един от великите. С това, чувано печално често в последните няколко години, изречение започвам очерка си за една от най-ярките фигури в научната фантастика. Човек, създал много, допринесъл много, изживял много. Човек, достоен да олицетворява целия жанр. Истината е, че пишейки този профил, се научих истински да уважавам сър Артър Чарлз Кларк. Надявам се с тези думи да успея да предам нещо от това чувство и на вас.

     Биографиите винаги са били досадната част в рубриката, но специално за тази на Артър Кларк ми се иска да беше моята. Роден в градчето Майнхед, в Сомърсет, Англия, той се запалва по фантастиката от малък и още в училище става член на Британското Междупланетно Общество – организация на сай-фай любителите от онова време. Като свои кумири Кларк посочва класиците Жул Верн и Хърбърт Уелс, и точно като тях днес е считан за един от най-силните пророци в областта на научната фантастика. Другите големи имена за автора са Лорд Дънсани и Олаф Стапълдън – малко популярен по нашите географски ширини английски философ-фантаст, чието огромно по мащабите си произведение Първите и последните хора скицира еволюцията на човешкия род далеч в бъдещето. За тази книга Кларк твърди, че е променила мисленото му завинаги. И наистина темата за човешката еволюцията се превръща в голямата му любов и оставя отпечатък върху по-голямата част от творчеството му.
     По време на Втората световна младият Артър служи във военно-въздушните сили. След края й се записва в престижния King's College в Лондон, откъдето излиза с почетна диплома по физика и математика. В цялата история на фантастиката той ще се запомни като един от най-технологично и научно достоверните автори, което, съчетано с достъпния му стил, популяризира и науката, и жанра в огромна степен. Започва да пише още по време на военната служба в средата на 40-те, първоначално разкази, публикувани във фантастични списания. Известно време работи като журналист в научни периодики, след което в началото на 50-те се отдава изцяло на писателската си кариера.
     През 1951 г. е публикуван разказът Стражът, който по-късно ще стане основата за най-известното произведение на Кларк – Една Одисея в космоса през 2001, родено в сътрудничество със Стенли Кубрик. Тази история залага и една от другите силни теми в творчеството на автора – темата за досега с извънземна цивилизация, чрез който човечеството ще премине на друго ниво на съзнанието.
     Книгите му са изключително популярни и успешни както сред критиците, така и сред широката публика. Кларк спечелва уважението на научния свят, издавайки многобройни добре обмислени статии за космическите пътувания и други технологични проблеми. Много астронавти и от двете страни на Желязната завеса споделят вдъхновението, което той е представлявал в тяхната кариера.
      В 1956 г. Артър се премества да живее в Шри Ланка (тогава Цейлон), за да се посвети на другата си голяма любов – подводното гмуркане. Там остава до края на живота си, завързва романтична връзка, която за съжаление приключва ненавременно, и става Sri Lankabhimanya – почетен гражданин на островната държава. Домът му постепенно е обграден с всички чудеса на съвременната техника, позволявайки му постоянен достъп до световната информация.
     В 1962 г. той заболява от полиомиелит и се парализира, приключвайки гмуркаческата си кариера. Успява да се възстанови почти напълно, след което живее в Ню Йорк за известно време. Там среща Стенли Кубрик и завързва приятелства с Анди Уорхол, Артър Милър и други известни личности от епохата.
     През 80-те Артър Кларк става много популярен с участието си в научните сериали на BBC Arthur C. Clarke's Mysterious World, Arthur C. Clarke's World of Strange Powers и Arthur C. Clarke's Mysterious Universe. За съжаление скоро след това развива пост-полиомиелитен синдром, който постепенно съсипва мускулатурата му. В края на 90-те вече е на инвалидна количка и болестта бавно довършва съпротивителните му сили до смъртта му на 19 март 2008.

     Опитах се да съм кратък, защото имаме да си говорим за още много, много неща в този материал и ще се спирам тепърва на подробностите, но сами виждате, че не е лесно. Дори най-схематично представен, животът на сър Артър Кларк е толкова богат, че да кажеш, че го е преизпълнил, звучи сякаш недостатъчно. Най-важното е може би това, че той до края си остава човек, отдаден на науката, на вярата в човешкото развитие и на литературата.

     Много често се говори за технологичните пророчества на Артър Кларк. Най-големият му принос в това отношение е и най-ранният му – още по време на войната, където помага за обслужването на навигационен радар, той започва работа по подробна научна статия за сателитите. Комбинирайки малко известни дотогава идеи, Кларк описва в детайли използването на станции, кръжащи на геостационарна орбита, за телекомуникации – десетилетия преди това наистина да се случи. До реалната им употреба с тези цели се стига по друг път, но никой не отрича заслугите му за развитието и популяризирането на тази концепция. Единствено погрешен адвокатски съвет лишава писателя от патент върху сателитните комуникации. Официалното наименование на геостационарната орбита е прието от Международния астрономически съюз като "орбита на Кларк".
     Развитието на технологиите е една от най-силните теми в творчеството на автора. Книгите му са белязани от абсолютен оптимизъм във възможностите на техниката и помощта й за благото на човечеството. Разбира се, много от предсказанията му са твърде оптимистични и не се сбъдват в предполаганите от него срокове, но голяма част се оказват изключително точни. През 1962 г. той събира научните си трудове и прогнози и ги публикува в Profiles of the Future, предлагайки таблица на предполагаемите технологични открития до 2100 г.
     Статиите му с разработки върху космическите пътувания, както и върху социалните ефекти от това, далеч не са "просто" упражнения на фантазията, а са внимателно обмислени от научна гледна точка. Признание за тях Кларк получава дори от НАСА. Ролята му за популяризиране на космическата наука е огромна, особено благодарение на телевизионните му предавания.
     В Profiles of the Future и в следващи подобни трудове той публикува и известните три закона на Кларк за предвижданията:
     (1) Ако уважаван, но възрастен учен твърди, че нещо е възможно, то почти със сигурност е възможно. Ако същият смята нещо за невъзможно, това най-вероятно не е така.
     (2) Единственият начин да определим границите на възможното, е да ги подминем поне малко и да навлезем в невъзможното.
     (3) Всяка достатъчно развита технология е неразличима от магията.

     Последният закон разбира се е най-известен и много често цитиран на различни места. Кларк скромно заявява, че ги спира на третия, понеже и Нютон имал само три закона.
     Междувременно продължава с технологичните фантазии. Интересното е, че макар и много развити, системите, които той описва, са винаги ограничени от принципите на физиката; въпреки силният мистичен елемент в голяма част от книгите му, авторът никога не прибягва до откровено невъзможни технически решения с удобно премълчани научни факти. Едно от смятаните за най-изпълними сред останалите му творения е т.нар. космически асансьор, описан подробно в романа Фонтаните на Рая, който би трябвало да замени ракетите за излизането до орбита, с което да се спестят средства и време. А за разказа Набери Ф за Франкенщайн се смята, че е вдъхновил Тим Бърнърс-Лий за създаването на световната мрежа World Wide Web.

     Засегнах и момента с мистиката. Макар и убеден атеист, в много от романите си Кларк влага силен духовен момент. Темата за трансценденталното израстване на човека е една от основните в неговото творчество и той постоянно се връща към нея, за да я описва по различни начини и в различни обстоятелства. Често това става с помощта на извънземен свръхразум, което е една от другите повтарящи се тематики при Кларк. В един от най-известните си романи – Среща с Рама – той описва извънземен артефакт, космически обект, който навлиза в границите на Слънчевата система и екип от астронавти се отправя на мисия да разгадае тайните му. Сред големи дози самота, тишина и мистика, хората се сблъскват със съзнание отвъд представите си, което може би е оставило този кораб, за да ги подбуди към нещо повече. Въпреки че не разкрива нищо конкретно, финалът на романа е доста отворен. Интересното е, че според Кларк това е просто литературен похват и той самият не възнамерява да пише продължения, но под натиска на многобройни читателски писма решава да повери тази задача на автора Джентри Лий, когото само напътства. Романът има три продължения, нито едно от които обаче не постига успеха на оригинала.
     Сблъсъкът с тайнствен космически разум и превъплъщението на хората в друго ниво на материята е основен сюжетен елемент и в класическия шедьовър на сър Артър – Една Одисея в космоса през 2001. Мащабният проект в сътрудничество със Стенли Кубрик успява да се превърне в един от жалоните на жанра, спечелвайки си уважението на критиката и любовта на публиката както във филмовия, така и в литературния си вариант. Двамата започват работа по сценария през 1964 г., базирайки го на по-ранния разказ на автора Стражът. Паралелно със снимането на лентата Кларк превръща сценария и в роман, който се превръща в нарицателен за творчеството му. Книгата обяснява много от неяснотите във филма. Историята започва в далечното минало с вариант на класическата теория за извънземния произход на човешкия разум. Хилядолетия по-късно в наши дни хората намират тайнствен монолит на Луната. Едва изровен напълно, монолитът излъчва единичен светлинен сигнал към една от луните на Сатурн, накъдето човечеството изпраща мисия от един свръхмощен ИИ – известният компютър ХАЛ-9000 – и група криогенизирани учени. Акцентът във филма пада върху пътуването, върху героите и взаимоотношенията между човека Дейв Боуман и бавно побъркващия се ХАЛ. Във романа обаче този силен сюжетен момент не отнема вниманието от заключението на романа, в което мистерията на монолитите достига своята кулминация и Боуман се докосва до вселенския разум, а Кларк ни зашеметява с най-известната си фраза: "Господи… пълно е със звезди!"
     Една Одисея в космоса през 2001 като че ли най-пълно комбинира любимите теми на автора – мистичният разум, еволюцията на човека, тайните на космическото пътуване, развитието на техниката. За разлика от повечето му романи, той съдържа и силна предупредителна нотка към технологичния прогрес. Всъщност въпреки всеобщото признание в тази област, Кларк не се смята за добър пророк. В едно интервю той твърди: "Ние, писателите на научна фантастика, не се опитваме да предвиждаме. На практика правим точно обратното. Както казва моят приятел Рей Бредбъри, не го правим, за да познаем бъдещето, а за да го предотвратим". Засега безсъвестни и свръхинтелигентни компютри, които да убиват хора, няма, но като че ли е излишно да изброявам всички известни филми и книги, вдъхновени от идеята за злонамерения изкуствен интелект, до степен до която ние вече направо не можем да си го представим друг.
     Кларк пише три продължения на оригиналната Одисея (и четирите книги са издавани на български, между другото). Макар и по-слаби и на моменти противоречащи си с първата книга (отчасти за да паснат на филма), те също заслужават внимание. Свързващ сюжетен мотив отново се явява извънземният свръхразум, който в лицето на Дейв Боуман дава шанс на нов биологичен вид да се развие в границите на Слънчевата система и принуждава човешкото общество да се адаптира към промяната.
     Темата за мистичния недостижим вселенски интелект е силно залегнала и в друг много известен роман на Кларк – Краят на детството. Там раса от демоноподобни пришълци, наречени Господарите, въвежда мирен контрол над човечеството, обяснявайки, че така го подготвя за неговата еволюция. Романът проследява развитието на човешкото общество в условията на утопичната, но стерилна среда, създадена от нашествениците, и в крайна сметка еволюцията на човешкия вид до същество, което да се слее със Свръхразума, който е изпратил Господарите. Считан за една от най-ярките творби на Кларк, Краят на детството поставя и редица морални и социални въпроси, преплитайки съдбите на две различни раси с различни цели и различни болки.
     В Песни за далечната Земя човечеството вече е еволюирало и два отдавна разделени негови клона се срещат на далечен свят, обединявайки спомените си за родната планета. За разлика от повечето романи на автора, Песни за далечната Земя е съсредоточен върху емоционалния свят на героите и технологиите почти не присъстват, за сметка на силния мистичен и духовен елемент – в сблъсъка между двете човешки колонии и досега им с полу-интелигентната раса на морските скорпиони. Романът вдъхновява известния композитор Майк Олдфийлд за едноименния му албум.
     С еволюцията на човешкия род Кларк се занимава и в друга бележита своя творба – Градът и звездите. Действието се развива след милиарди години на пресъхналата Земя в самотния град Диаспар, където хората се запаметяват електронно и пресъздават в стерилен полу-безсмъртен вид. Младият Алвин е различен от останалите жители на града и напуска високо технологичната му, но обречена на изолация и безсмислие цивилизация, за да потърси други хора в отиващия си свят. Там открива съвсем различния, изпълнен със зеленина и единение с природата град Лис, в който хората са отхвърлили техниката и са развили телепатия. Заедно с Хилвар от Лис, Алвин се отправя на пътешествие към тайните на миналото, в което човешкия род е отблъснал нашествието на жестоките извънземни, от легендата за които и жителите на Диаспар са толкова настоятелни в изолационизма си.
     Романът е ценен на много нива. Впечатляващият сетинг, социалното противопоставяне между цивилизациите на Лис и Диаспар, развитието на историята и разкритията на мистичните тайни от миналото превръщат Градът и звездите в една от най-обичаните творби на Кларк. Но има и по-интересен факт: романът всъщност е преработка на неговата първа книга – Срещу падането на нощта. Историята е обновена, за да демонстрира колко е научил авторът за писането, различава се в много сцени с оригинала, но въпреки това и двете книги се радват на значително внимание от феновете, създавайки любопитен издателски куриоз. Години след това паралелни тиражи и на двете продължават да се издават и купуват.
     Преправянето не е неприсъщо на Кларк. Други свои книги той отчасти пренаписва в последващи издания, за да актуализира амортизирани технологични постановки – нещо, което понякога отблъсква феновете на фантастиката. Тази практика, поне доколкото аз зная, го прави донякъде уникат в жанровите среди, пък и в литературата като цяло. За продълженията на Одисеята пък вече споменах, че си противоречат нерядко. В името на развитието на историята Кларк пренебрегва приемствеността, залагайки на перфекционизма в рамките на отделните си книги.

     Разбира се, съвършен никой не е. Една от основните критики към фантастичното творчество на сър Артър са героите му – никога съвсем развити, никога особено емоционални, често схематизирани съдове за фантастичните му идеи. В това отношение той донякъде прилича на Азимов – а също във високата научна достоверност и в сравнително сухия стил. Все пак отделни творби на Кларк силно се разграничават от тези обобщения и внасят достатъчно емоционалност в писателския му профил.
     Друга от критиките се отнася към еднообразните му теми. Вече разказах за тези, които наистина често са го вълнували най-силно, но истината е, че темите му далеч не са ограничени само до гореспоменатите. Той пише например и за пътуванията във времето (поредицата, започваща с издадената преди години у нас Окото на времето, в съавторство със Стивън Бакстър), за криптография и математика (последния му роман Последната теорема, в съавторство с Фредерик Пол), на военна тематика, а немалка част от произведенията му изобщо не са и фантастични, някои са дори екологични. Изобщо макар ние да познаваме главно тази му (= изчезнали тайнствени свръхизвънземни + еволюиращи хора + междузвездни/междупланетни пътувания) най-известна страна, има и доста други, които светът е видял и оценил.

     Артър Кларк никога не е бил скромен човек. В дома си той е поддържал т.нар. от него "Ego Chamber", където излагал на показ всичките си награди, известни снимки (между които с Гагарин и с Армстронг) и знаци на признание. Но за човек с неговите постижения това не изглежда като нищо по-лошо от заслужена гордост. Отличията на писателя са почти неизброими. Той е номиниран два пъти за Нобелова награда – за мир и за литература. Обявен е за командир на Британската Империя, а по-късно става Рицар на короната. Получава най-почетното отличие на Шри Ланка. Има наградата на Юнеско за популяризиране на науката, има многобройни награди за популяризирането и развиването на гмуркането. Две от книгите му – Среща с Рама и Фонтаните на Рая имат едновременно "Хюго" и "Небюла", а отделно има такива награди за разказите си, и много номинации за романите си. Печелил е нeколкократно "J. Campbell Award", а сам основава една от най-престижните в наши дни "The Arthur C. Clarke Award" – за британски фантастичен роман, чийто фонд през 2001 година е символично фиксиран на 2001 лири и оттогава расте с по лира всяка година.
     Заедно със Стенли Кубрик има дори "Оскар" за сценарий. Името му носят и т.нар. "Космически Оскари" или официално – "The Sir Arthur Clarke Award" за принос към космическите изследвания, която представлява модел на монолита от Една Одисея в космоса през 2001. Почетен председател и член на сумати космически, научни и фантастични организации, Артър Кларк може да се гордее и че е дал името си на астероид (4923 Clarke) и на динозавър (Serendipaceratops arthurcclarkei), а космическият съд "2001 Mars Odyssey" също е кръстен на неговия роман.