Аз обаче пак се разочаровах леко. И не толкова защото филмът е слаб пер се, а защото е... окей. А през повечето време буквално ти тика в лицето начините, по които ЛЕСНО би могъл да бъде нещо много, много повече.
Да започнем с историята. 1957 г. Лов на врага с партиен билет в Америка, т.е. на комунисти. Русия гордо е поела щафетата на световното зло от Германия. Доктор Джоунс (Харисън Форд) е поостарял, но това не го прави по-малко корав. Затова когато руската агентка полковник д-р Ирина Спалко (Кейт Бланшет) го пленява и го принуждава да й помогне да намери в склада Зона 51 мистериозен труп, изваден от мистериозна катастрофа в Розуел, той първо й създава куп проблеми. Малко по-късно нахаканият Мът Уилямс (Шая Лебоф) идва с новината, че негов стар приятел, професор Оксли (Джон Хърт), е пленен от руснаците заради кристалния череп, който е открил, и Инди няма друг избор, освен да нахлупи шапката за пореден път и да се впусне в ново приключение.Проблемът е, че цялото приключение го тресе амортизацията и за съжаление нямам предвид възрастта на Харисън Форд. Като за 65-годишен, човекът се справя направо героично (предвид какъв хонорар е взел за Кралството на кристалния череп, трябваше и салта да прави), но по една или друга причина целият филм се държи така, все едно е правен от човек, който някога е бил адски добър, обаче в момента вече си спомня само елементите на едно добро приключение, но не и как да ги комбинира правилно. Което, иронично, може би не е твърде далеч от истината.
Самото начало на Кралството не се държи като филм за Инди. Започва с дълга и протяжна сцена, чиято цел може би е да ни въведе в новата атмосфера на поредицата – края на 50-те години – но вместо това ни отегчава смъртоносно. И въпреки че лентата по никой начин не доскучава, в нея има доста повече статични моменти и разговори, отколкото е допустимо точно за това заглавие. Също така има цели сцени, които или мястото им не е там, защото не изпълняват ама никаква функция в сюжета (едни иначе много готини плаващи пясъци, които обаче, там, където са сложени, само удължават без друго безсмислена сцена), или им липсва достатъчно колорит, за да въздействат наистина. Тук визирам най-вече последните сцени на филма, където героите достигат въпросното царство на кристалния череп. Което, за наш всеобщ ужас, се оказва една шахта, два коридора и кръгла стаичка. Без смъртоносни капани, без наистина ярки във визуално отношение елементи, които да прибавят колорит.Същото, уви, важи с пълна сила за други елементи от филма. Колкото и жестока и ужасяваща да е била реалността за Русия от онова време, в киното тя просто не носи и частица от символиката на свастиката, нацисткия поздрав, сивите униформи и разлаялия се немски. Нацистка Германия е атмосферично ЯРЪК символ на злото. Русия от времето на
студената война просто не е. Не, че това е нечия конкретна вина и не че държа сто филма да разхвърляме нацисти. Обаче фактите са си факти. Героите обаче са най-тъжната част. Инди си е Инди и това е може би единственият персонаж, който е такъв, какъвто бихме искали да бъде. Мът Уилямс обаче, а.к.а. новото поколение... ами той просто не успява да се изяви като ярък образ. О, има си индивидуалност, няколко безценни попадения и изобщо Шая Лебоф е жесток пич, който, макар и да не съм убеден колко добър актьор е, се справя чудесно с каквото има да изиграе. Липсва му обаче едно важно действие, една важна сцена накрая, която да го превърне в запомнящ се образ. Вместо това последната третина той само пуска лафове. Е какъв наследник тогава, какви пет лева? Ирина Спалко е страхотен злодей и Кейт Бланшет доказва, че и от полунесериозен киди сценарий може да изгради феноменална роля. Акцентът й е убийствен, държанието на леко лабилна психопатична маниачка е жестоко. Обаче! Липсва й интеракция с героите. Тоест липсва нещо, което да я обвърже с тях. В първия филм противникът на Инди е негов целоживотен конкурент. Във втория се опитва да му изтръгне сърцето! В третия пък е мацката, която спи с него и са споделили куп приключения. Тук двамата през половината време си партнират, за бога! Да не говорим колко антиклимактично приключва ролята й – без финални битки, без дори опит за борба. Пълна амортизация.
Ефектите са железни, както може да се очаква от Индиана Джоунс, Лукас и Спилбърг. Страхотно направени, впечатляващи и когато трябва – незабележими. Атомният взрив в началото (да бе, между другото има и атомен взрив) е едно от най-зашеметяващите изпълнения по темата, които съм виждал, а към края също има доста ярки моменти. За съжаление дори тук имам едно оплакване и то е от дежурната "сцена с малки смъртоносни гадини", в случая – големи мравки. Сега, съзнавам, че оплакването ми звучи дребнаво, но сцената на множество буболечки, които нахлуват в устата на крещящ злодей, ВЕЧЕ СМЕ Я ВИЖДАЛИ! Беше клиширана още в Мумията, клиширана е и тук. Пък нямаше и нужда от нея.За музиката важи същото, което казах и за останалите елементи – слаба и невдъхновена. ВСЯКА тема, която човек може да запомни и да си тананика, е от старите филми. Всичко ново е безлично и незапомнящо се. Стандартен Джон Уилямс демек...
И така, Индиана Джоунс и Кралството на кристалния череп не е особено добър филм. Хубав приключенски такъв с няколко страхотни сцени, но цялостно изморен и най-вече – тикащ ти в очите всичките си проблеми. Драмата ми не е, че не е на нивото на предшествениците си, защото не съм го и очаквал от него. Драмата ми е, че сам за себе си филмът нямаше никакъв проблем да е по-добър. А не беше. Всъщност на второ гледане почти не забелязвах дефектите му и се забавлявах много повече, но никой не е длъжен да дава втори шанс, нали? И в крайна сметка ще завърша с финалната сцена, която според мен описва последния Инди най-точно и ясно – Мът се опита да си сложи шапката му, но татенцето просто си я прибра с нагла усмивка. Вярвам и сами ще разберете какво имам предвид.