Terry Pratchett's Hogfather беше великолепна, прекрасна, изключително
майсторска интерпретация на книгата на Пратчет. Стоя твърдо зад това си мнение, особено предвид атмосферата и визията, които създателите на филма бяха постигнали с очевидно ограничения му бюджет. Усещането едновременно за коледна приказка и за история от Света на Диска беше страхотно и никой не се изненада, че Hogfather пожъна такъв успех. Съответно всички бяхме и много щастливи, когато се разбра, че се снима нов филм по Пратчет, при това от същите хора. Е, съжалявам, но на мен поне доста ми омекна, след като изгледах The Colour of Magic. Не, че филмът е експлицитно лош, по-скоро е... евтин и разфокусиран.
Проблемът при първото, разбира се, се корени във факта, че книгите за Ринсуинд винаги са били приключенски истории с много спец-ефекти, спасяване на света и изобщо – неща, които искат бюджет. И докато в романите за Смърт можеш да минеш минималистично, при страхливия магьосник номерът просто не минава.
Разфокусираността обаче е малко по-трудна за обясняване. Мисля, че и тук проблемът е в конструкцията на двата романа (филмът е и по Цветът на магията, и по Фантастична светлина). Те са замислени като гавра с фентъзито и се състоят от множество най-различни сцени, тъпкани с клишета и навързани в едно не особено кохерентно цяло посредством обща история. Да, ама докато този тип разпокъсаност минава само при книгите, защото там има един куп неща, които да компенсират сюжетната плява – игри на думи, един тон реплики и ситуации, за които, логично, няма време във филм, и не на последно място описания, които с този бюджет просто не могат да бъдат пренесени в седмото изкуство.Резултатът е, че The Colour of Magic е съшит от разни сценки, които би трябвало да движат историята, но като цяло приличат повече на скечове. Това ме насочва към друг проблем, който аз лично имах с филма – за разлика от осъзнатия сарказъм в Hogfather, тук бъзиците са... глуповати. Хуморът е инфантилен и докато на хартия върви (защото си представяш всичко с арта от корицата), изигран от живи актьори стои прекалено детински и театрално. Очевидно е, например, че Дейвид Джейсън е добър актьор, но Ринсуинд е такъв кретен, че човекът просто няма какво да прави, освен да преиграва глупаво.
Така че за мен основният проблем с The Colour of Magic е, че просто не ми беше достатъчно смешен. Разбира се, от тази генерализация се откъсват доста на брой изключения на крайно добри и крайно добре изиграни бъзици и ситуации, но общото впечатление поне за мен си остана малко... едно такова...
Трип:
Ами, като човек, незапознат с литературните първообрази, в общи линии съм съгласен с Роланд, но на мен се пада привилегията да отбележа някои положителни страни на телевизионната адаптация. Наред с клетия Дейвид Джейсън, който наистина играе като идиот от улица Сезам, имаме Тим Къри. Той по всяка вероятност е поредният британски Шекспиров актьор, който в близо тридесетгодишната си кариера е играл в над петдесет БОЗИ и БОКЛУЦИ според IMDB, сред които най-заслужаващи споменаване са Сам вкъщи 2 и Дисниевите Трима Мускетари; а да, и в Страшен филм 2. Тук обаче е пленително и очарователно зъл. И както винаги, мазен. Дейвид Брадли (г-н Филч в Хари Потър), въпреки дългата бялоруса коса, е Коен Варварина едно към едно с арта на Пол Кидби. А тъй като не съм имал много срещи с Патриция на Анкх Морпорк в трите книги на Пратчет, които съм чел досега, интерпретацията на Джереми Айрънс ме изкефи страшно много.
А иначе комичните моменти, сложени сякаш между другото, бяха доста по-ценни от "скечовете", съставляващи повечето сцени във филма – като например сякаш неволното падане на камерата към трупа на друида, докато Ринсуинд и Двуцветко си говорят "Те няма ли да празнуват слънцестоенето? – Ми май не." Или постоянната тъпа захилка на Коен, като си получи диамантените зъби. Моментите на Смърт също бяха готини (но то това си е норма при тоя герой). Не, излъгах! Има един скеч, който осмисля гледането на целия филм! Драматичното изскачане на Двуцветко и Ринсуинд от кладата на друидите под кръстосания магичен огън и епичната стрелба на Ринсуинд с двете... съчки, които бяха... просто съчки, на забавен каданс.
За финал, от двама ни, и аз, и Роланд отново призоваваме към ОТПАДАНЕТО на заключителните думи в тези ревюта (нищо такова не правим)...
The Colour of Magic не е лош филм и има достатъчно ценни моменти, с които да оправдае издържането на трите му часа. За съжаление повечето от тях не са в сюжета и докато Hogfather изглеждаше така, сякаш времетраенето му е тясно, тук създателите на филма сякаш са се чудели какво още да вкарат, при все, че филмират не една, а две книги. Тъй или иначе, за фенове е задължителен, за нефенове – забавен. Точка, оценка:
Оценка: 7/10 Роланд&Трип