Изненадващо и почти немислимо, Хрониките на Спайдъруик всъщност е най-доброто детско фентъзи от ново време, да не кажа първото наистина качествено, слагащо всякакви Ерагони и Нарнии в малкия си джоб, и напълно съизмеримо с малко страничния жанрово Хари Потър в най-добрите му инкарнации.Действието се развива в наши дни. Леко нефункциониращо семейство се нанася в голяма къща сред горите, наследена от майката (Мери-Луис Паркър) по линия на пралеля й. Освен въпросната майка, имаме Малъри (Сара Болгър) – тийнейджърка-фехтовачка с мания да се разпорежда, както и двама по-малки близнаци – Джаред и Саймън (и двамата – Фреди Хаймор), които са много близки, въпреки разликите помежду им – Саймън е начетен и силно задръстен пацифист, докато Джаред е агресивно хлапе, което не може да понася майка си, обвинявайки я за това, че баща им ги е напуснал, и постоянно го избива да блъска разни неща с крак или каквото му попадне под ръка.
Както често се случва във фентъзито обаче, къщата не е точно обикновена, защото в нея е скрита една много опасна книга. И когато Джаред я отваря, без особено да се замисля, пред него, а по-късно и роднините му, се разкрива един свят на приказни същества и магия. И не всички в този свят са добронамерени...
Първото, което прави впечатление в Хрониките на Спайдъруик, е визията му. Пари от ефекти не са щадени, а същите са използвани с мисъл и вкус. Резултатът е колкото стилен, толкова и впечатляващ, и въпреки че филмът си е подчертано детски, магическите му създания са достатъчно реалистични и неопухкавени, за да изглеждат... истински.На второ място трябва да се спомене динамиката на сюжета. На всички е ясно как ще се развият нещата – смелото хлапе, с помощта на близките си, ще се бори със злите сили, за да спаси книгата – но никога не съм предполагал, че за час и половина времетраене могат да се включат толкова много събития. Хрониките изглежда почти двойно по-дълъг от реалните си няма и деветдесет минути, защото не ти дава време да си поемеш въздух и без да прибързва където и да е, постоянно сменя сцените, вместо да се мотае в стил Хари Потър на разни излишно удължени ситуации, които след финалните надписи те оставят с едно "Ама само толкова ли?" При този филм усещането за пълноценност е абсолютно. Нещо повече, Хрониките на Спайдъруик е абсолютно завършена история без възможност за продължение, което поне за мен е още една черешка.
Фреди Хаймор е великолепен. Искам един ден да си имам такъв син. Освен че е невероятен сладур (все още, въпреки че минаха няколко години от Чарли и шоколадовата фабрика), момченцето играе страхотно, а тук на всичкото отгоре играе две роли, при това крайно различни. Останалите актьори също са си на мястото, но Фреди просто открадва филма.
Музиката е на страхотно ниво. За съжаление не мога да похваля саундтрака с някоя наистина ярка и запомняща се тема, но Джеймс Хорнър (Титаник, Смело сърце) се е раздал както винаги и звукът е щедър. Напълно в тон с визията.
И така, знам, че Хрониките на Спайдъруик няма да е тази визуална и звукова феерия, която беше на пететажния екран в IMAX салона в Ню Йорк, но съм убеден, че и на нормално кино ще впечатлява. Още повече, че филмът не разчита единствено на едните ефекти, а има чудесно развита и интересна история, прекрасни герои и Сет Роджен (Позабременяла), когото знам, че не съм споменавал до този момент в ревюто, но просто сега се сетих за него, а искам да ви оставя сами да видите колко е умилителен. Тъй че не се колебайте, а бегом към салона – това не е филм за "на компа".