Мастилото

Втора книга от Книгата на всички часове

Автор: Хал Дънкан

Откъс от "Мастилото" на Хал Дънкан.
Предстоящо издаване от ИнфоДар; Copyright © 2007 на Хал Дънкан.
Всички права запазени. Никаква част от този текст не може да бъде възпроизвеждана
по никакъв начин, електронен или механичен, вкл. копиране, публикуване, записване,
вкл. и върху информационни носители от всякакъв тип без писменото разрешение на автора.
Copyright © 2008 Александра Павлова, превод

Арлекин в ада

     Дум.

     Ето ви за Крал Фин, мисля си, докато прозорците от опушено стъкло на огромната многоетажна сграда от кафяви тухли от 60-те се пръсват сред облак от черен дим и зелени пламъци, и почти се сепвам – но само почти, – когато ударната вълна преминава по гърба ми и издува бронирания ми шлифер пред мен. Отражението в огледалната стоманена повърхност на моето "Зипо", върху което е изписано "А" като Анархия, е невероятна гледка в пиковия час на зимната нощ в Кентигерн, моята лична заря. Сградата и бездруго си го търсеше, мисля си; единственото нещо, което фашистите правят по-зле от политиката, е архитектурата, а в Малката черна книга на Джак Светкавицата, татуирана върху кожата ми, лошият вкус е добър повод за революция. Отварям запалката с щракване, паля я с трясък и всмуквам от пурата с хашиш, за да я разпаля със свистене, после трак – затварям сребристата запалка, обръщам се и чакам.
     Един слон. Два слона. Три слона.
     Дум.
     А ето ви и за Анестезия.

     Милиционерите, чиито чакри пращят от синьо-зеления огън на оргоновата верижна реакция, излизат на талази от сградата, бягат, блъскат се през вратите, скачат от прозорците. Наблюдавам ги от своя магическия кръг от разтопен асфалт, точно в центъра на кръстовището в търговския район, където сигналите на светофара редуват червено, зелено и жълто, като светлините на долнопробна подвижна дискотека. Лъчите на фаровете прорязват халогеннооранжевото небе, когато въздухомобилите завиват и подскачат, за да не ме ударят, въртят се като фигуристи на сцената и се забиват сред пясъчник и тухли, а от викторианските и модерни сгради, както и тези в стил крал Джордж, хвърчат отломки, искри, парченца и огнени гюлета. Клаксоните пищят, сякаш е настъпил краят на света, а Гавраил е получил подкрепление. От площадката за кацане върху покрива на полицейския участък на Пит Стрийт излитат орнитоптери, които губят равновесие заради паникьосаните черноризци, хванали се здраво за колесниците и един за друг, увиснали като венче от маргаритки. Отмествам полата на шлифера си, изваждам своя чи-пистолет "Кързън–Йънгблъд Марк I" – любимото оръжие на нинджите гайджин – и бавно и методично започвам да ги отстрелвам.

     Наречете го кундалини, чи или оргонова енергия. Наречете го мистериозната жизнена сила на вселената, ако щете. Аз лично ще оставя на Кавур и Райх да се занимават с математическите изчисления и популярната парапсихология. Знам само, че в ръката си държа оригиналното сексуално оръжие, заредено с цялата енергия на смъртоносния секс и похотливия ужас, които струят от всяка фибра на тялото ми. Сексът е оръжие, а тази вечер, бейби, съм по-възбуден от разгонена проститутка. За Бога, можеш да доловиш аурата ми дори сред вонящата бомба от озонова енергия, която доскоро беше милиционерският участък на Пит Стрийт.
     Един фашист пада в краката ми, превит на две в агонизиращ екстаз и потънал в собствените си охкания и пъшкания, дал воля на най-съкровените си и страховити желания. Навсякъде около мен, сред отчаяното безумие на улицата, фашистите захвърлят задръжките си, докато се събличат, обезумели от похот, и посягат на себе си, едни на други, на всичко. Ще ми се да си мисля, че съм придал съвсем друг смисъл на израза "бурна оргия".

     – Чукай ме – казва гласът в краката ми. – Смучи ме.
     Фашистът се омотава около крака ми, яхва го като куче, и признавам, че за миг съм изкушен – много харесвам мъже в униформи – но, бейби, дойдох току-що и трябва да се хващам на работа, а не да се забавлявам, защото Лисицата ме чака. Внимателно го отмествам от крака си и го насочвам към друг партньор, усмихвайки се благо, когато започват да го правят като шимпанзета. Наоколо, по Пит Стрийт и по цялото протежение на Бат Стрийт, има задръствания от въздухомобили, а минувачите изпълзяват от тях и бягат от голите безумци. Усмихвам се: наистина харесвам мъже в униформи, но без униформи – още повече.
     Сър, да, сър. Шива е от едната ми страна, Шакти – от другата. Аз съм тантрическа тарантула, чието ухапване носи наслада, и няма лек за кармата, която съм заредил в пистолета си. Отдръпвам се от тази плътска оргия, изричам кратка молитва към Кали, прибирам своя "Кързън-Йънгблъд" в кожения кобур и се обръщам, а около мен се вие дим в хаотични спирали.
     Джак Светкавицата се завърна. Как така? – ви чувам да питате. Добре, приятели...
     Ретроспекция:

Цели двайсет години

     Талази от кървав прах, въгленовочерно и пепеливо бяло в Хинтер, вихрушки от неясно съскане, сякаш във въздуха се носи пращенето на всички телевизори по света. Пейзажът е грубо очертан силует сред бурята от микрочастици, труп, прояден от ларви, покрит с мухи, и само тук-там сред гъстия мрак се мярка по някоя фигура: ангелска броня върху дисруптори, като вражески черепи, набучени на колове; овъглени богове, увиснали на бесилото; грифони, гризящи костите на демоните; силф.
     Със свръхестествения вид на набраздената плът от оголени мускули и сухожилия като анатомичен макет, едното му око е златно слънце, другото – сребърна луна, той вперва сатанинския си поглед, когато покрай него се промъква един шабти. Оглежда глиненото създание с незрящо лице, чиито очни кухини са пробити с пръст, а твърдата кожа е боядисана в охра. В известен смисъл са родственици, плът от словото на микрочастиците, душа, материализирана в Пергамента... или по-скоро са някогашни родственици. Безродственици.
     Силфът поема към крайната си цел, Небето. Към Кентигерн.

     По асфалта и бетона отекват стъпки, когато се отправя към бедняшкия квартал. Накланя глава – чуват се шумове от стъкло, падащо от прозорците, натрошено дърво и тухли, разбити с чук и отвертка, брадви и лостове. Шумовете идват отдалече, а шабти са пръснати и изолирани в гетото на своя полуживот. Докато силфът навлиза навътре, свирепият Хинтер преминава във вихрушка и оголените скелети на къщите се очертават по-ясно, мазилката е обрасла с папрат, от квадратната структура са откъртени голи тухли, а стъклата на прозорците са заменени от полиетилен. Цели двайсет години съществува следвоенната зона от високи блокове и едноетажни бункери, наречена новаград на креолския език на отвъдното. Нов град, в чийто план са предвидени вили и тревни площи, фиданки и паркинги, подредени в спретнати квартали, скицирани от дрогирани проектанти. Улиците шарят безцелно в завъртулки без изход, в преплетени спирали. Това не е разграфената мрежа на някой отдавнашен град, а нещо, начертано с пастели, стиснати между зъбите на някой безумец, и обитавано от глинени макети на хора.
     Годината е 2037-а, две десетилетия след Апокалипсиса.

     Силфът започва да бяга. Тук е опасно. Алеите лъкатушат, а пътищата се разклоняват и се вият в лабиринт от вуду заклинания. Тук старите мъртъвци потъват в лабиринтите на пропуснатите възможности, застинали във вечността на някой земен миг: дете, заловено да пишка в храстите пред дома на ядосан съсед; пиян човек, правещ безкрайни опити да напъха ключа си в ключалката на входната врата. На Небето няма място за сенки, за изхвърлени сканди, силфи и шабти; Ню Амстердам, Санкт Ленинсбург, Инстантинопол... Кентигерн, всеки от тях има своя новаград, където да държи затворени духовете, събрали се около портите му. Ала силфът се движи бързо, съсредоточен върху крайната си цел, и пренебрегва екота от стъпките на останалите, докато...

     Прожекторите на Междинната станция светят в ослепително бяло. Те примигват през перилата на пограничната ограда, докато силфът бяга с вълчи скокове покрай нея. По покрива има бодлива тел, в която са се закачили ленти от скъсани найлонови торби, стоманените кепенци са покрити с графити на латиница и кирилица – мястото е укрепено с окопи, все още се отбранява в някаква война, приключила преди цял свят, когато тук пристигаха конвои от камиони с храна за нас, слава Богу, тук умираме от глад, но този път са по-малко, а последния път не стигна за всички, Господи, защо правят само толкова, нима не ги интересува, че тук умираме, Бог да ни е на помощ, о, Бог да ни е на помощ.
     Силфът отмята глава назад, а от устата му проехтява мъртвешки рев.

Арлекин в кожени дрипи

     – Внимание!
     Мосю Ренар излиза на сцената и сваля с апломб своята шапка с пера, Кралят на играчите, покланя се и засуква фалшивия си мустак.
     – Моля, вижте нашия герой – казва той, – Арлекин в кожени дрипи, шут, клоун и скитащ пройдоха, наскоро пристигнал в града.
     И тъй като тяхната комедия е озаглавена "Кум Лисан, Кралят на крадците и Скарамуш", той се усмихва очарователно, когато Джак се озовава със салто на подиума, приземява се на едно коляно пред лордовете и дамите в това малко кътче от вечността. Гай крачи бавно и свива рамене, безчувствен към тяхното изумление от бързия като ягуар Джак. Но кой би могъл да разкаже по-добре тази приказка за Арлекин, Вале купа, Жокерът в колодата, с цялото нужно безгрижие? Кой би могъл да е по-наперен от петел?
     – За жалост, историята на нашия герой – натъжава се Гай, притиснал шапката към сърцето си – наподобява дрехите, които носи, опърпан шутовски костюм, плод на мизерията. Вижте как бавачката облякла е детето клето в дрипи...

     Нашият Арлекин носи по-стар костюм от пъстроцветните ромбовидни одежди на по-цивилизованите сцени. Тъмнокафява и кехлибарена, кафява, черна и червена, плътно опънатата кожа на тесния сиво-бежов гащеризон от стотици видове кожа, волска и ярешка, конска и еленова, свинска и змийска, лъвска и от антилопа, еднорог и крал, е прилепнала към гъвкавото му тяло, докато вятърничавият и лекомислен Джак подскача и се премята, прави задни салта, пируети и цигански колела по сцената.
     – Проклет фукльо – мърмори Джоуи, докато спуска завесата.
     – Ревнуваш – казвам му.
Джак крачи наперено по сцената, поглежда ме зад кулисите и намига. Всичко е заради мен, мисля си. Джак не дава пет пари за тях, единственото, което го вълнува, е неговият Пък. Отнася се към своята публика от изтънчени мошеници с нацупеното презрение на рок звезда, Властителя, Принцесата и техните придворни, лентяйстващи върху своите тронове и възглавнички, докато лакеите им наливат вино в бокалите, кланяйки се пред тези самопровъзгласили се аристократи.

     – А ето го и кралят – казва Гай. – Ще го наричаме Пиеро, защото е крал на сълзите, обилни като вино и породени от онуй, което е изгубил в Коломбина.
     Джоуи, облечен в черен костюм и вратовръзка, с бяла риза и бял грим и нарисувани с черен туш сълзи под очите крачи гордо в лявата половина на сцената, Пиеро с вид на гангстер. Около него със свистене се извива изкуствена сива мъгла, която се разпростира из залата. Той завърта ръката си в студено и презрително воалІ, вечният злодей.
     – А ето го и Панталоне – казва Гай и Дон излиза, за да се поклони с блясък и величие, толкова ниско, че дългата му сива брада попада под краката му и той се препъва и полита напред, като едва не изхвърча от сцената към смеещата се публика. – Дядото на краля – продължава Гай – и баща на Коломбина, която след момент ще ви представя. Ще видите. Моля ви само да ми се доверите. Но кой съм аз? Аз съм Скарамуш, човек премъдър, даже хитър в много отношения, а в други (той докосва с пръст фалшивата превръзка на окото си) – сляп, но (повдига превръзката, за да намигне, и отново я спуска) не чак толкова, колкото бихте си помислили.
     – Ала ние сме просто поддържащи участници в туй представление, Скарамуш и Панталоне. Историята е за Пиеро и Арлекин.

     – Чувам да питате – казва той, – кой е този Арлекин? Откъде е? Къде е бил? Кой е този Арлекин под маската, с невидимо лице? Ето какво ще ви кажем: в своя криволичещ път след себе си той е оставил безброй фризове и градини, гравирани със злато. Сред изгорели от слънцето прозаични полета, през бушуващи снежни бури, край заградени градове на фабричното изкуство, той е пребродил целия харем, надлъж и нашир обиколил е Ориента, тази обетована земя, където край соленото море са се прострели градове-държави и народите на Изтока и Запада се срещат, смесват се и встъпват в брак. Това е първият от размирните градове, в които е бил, древен град, познат като Тима.
     Гай размахва ръка, обхващайки проспекта с нашия фургон и публиката от втренчени лица; цялото псевдосредновековно Небе в залата, колоните с фантастични фигури по стените, подиумът, разположен точно срещу нас в отсрещния край, всичко това изглежда толкова театрално и изкуствено, както и нашият артистичен фургон със сгъваема сцена и метално скеле със съоръжения, прожектори, високоговорители и сложната техника от специални ефекти на Дон. Ала театърът на абсурда на Властителя се различава от нашия, нашата сцена е издигната за забавление, а неговата – заради стремежа към власт.
     – Можем само да си представим – казва Гай – всички танци, които този Арлекин е разпоредил по пътя си, ритуалите, които е извършил, разкривайки духа си пред човечеството; тези чудеса са зад гърба му вече. Но тук, приятели, виждаме нашия Арлекин в ярешка кожа, с неговия тирс, с бръшляновото копие в ръка, в първия от размирните градове, който някога е бил огласян от странните божествени хвалебствия, които пее. Приятели, Арлекин се прибра у дома.

Стотиците запуснати предградия

     Силфът отърсва с ръмжене нишките сканди от главата си, но миризмата на витаещи мъртви души все така изпълва ноздрите му като миризмата на цигарен дим, доловена от някой уличен минувач, или миризмите в обществения транспорт, на млади и стари, мъже и жени, изветряла пръдня и афтършейв, къри и мента, душ-гел и пот. Смесени спомени за родители в ескалатори, които повдигат децата си и ги подават на опърпани бежанци, а те грабват колетите с храна и разкъсват опаковките на шоколадите, смачкват ги и хвърлят ламаринената кутия, ритат я, обръщат се и дриблират покрай дебелото момче, за да се прицелят в аварийния изход, където мъжът с чистия костюм заковава обявата...
     Отзвуците може да са дошли отвсякъде. Навярно дори от силфа, щом някога е бил човек. Може би е дошъл тук, бежанец или селянин, в някоя разрушена част на града – къщите, улиците и кварталите са се обръщали и килвали сред бушуващия Здрач като останки от мебели, носени от придошла вода – когато микрочастиците са се освободили. Може би е дошъл тук, за да потърси убежище от ужаса на сгъстяващия се Здрач, но не е успял да го намери. Вече е трудно да се каже. Силфът е сред Хинтер от толкова дълго време, че вече самият той е Хинтер, а микрочастиците са негова кръв и плът.

     – Halz! Qua entre resirken?
     Пазачът носи очила за нощно виждане и небесносинята каска на миротворец, но униформата му е комбинация от облеклото на множество армии. Отгоре е наметнал тежко палто с качулка, чиято яка е вдигната, за да го пази от студа, а на раменете му има флуоресциращи найлонови кръпки, като еполети на бедняк. Лицето му е прорязано от белег, шевовете още се виждат, но там, където би трябвало да има коричка, кожата е прозрачна и бледа, повече прилича на плат, закърпен набързо, отколкото на рана, която още не е заздравяла. Той пуши тънък фас от джойнт, а дисрупторът му сочи право в главата на силфа. Зад гърба му Междинната станция изглежда пуста като останалата част от този илюзорен квартал, но по-стабилна със своя тумбест единствен етаж, заградена и охранявана.
     Силфът не се тревожи. Може би някога стоманата и бетонът, охраната и оръдията са предпазили Небето от бунтовете на отлъчилите се, когато светът все още е бил много стабилен, а оцелелите са се криели зад барикадите, обстрелвайки тромавите същества, които са ги нападали от пукнатините в реалността. Но сега е различно; сега микрочастиците хвърлят сенки и отражения, а съществата като силфа придобиват странна газообразна плътност от ангелския прах и се появяват като загадъчни молители, на които просто не можеш да откажеш. Промъкват се в тайните кътчета в дъното на нечие съзнание, в светлите участъци от човешкото око, и дори да бъдат разпръснати от дисрупторите, падат, втечняват се и се формират отново. Единствената реална защита, с която разполагат анклавите на реалността и реда срещу подобни същества, е да ги поканят да влязат.
     Часовоят оглежда силфа за миг, а той усеща как се втвърдява под погледа му.
     – Лингишт? – пита часовоят. – Itaiano? Francaiz? Deutschen?
     Гледката пред силфа се променя и бързо преминава в близък план.

     – Ангелски – отвръщаме ние.
     Ръмжим и поклащаме глава, за да произнесем думата правилно.
     – Английски – изричаме.
     При тези думи, той, изглежда, се поуспокоява. Един от нашите, мисли си; подушваме миризмата на солено говеждо у него, на закусвалня за пържени картофи и бира, на кебап и къри. На врата му едва се забелязва татуирана паяжина. Футболни химни се извисяват сред дима от джойнта и парата от дъха му. Момчетата му липсват повече от жена му или мама и татко, но той не е създаден за такива безсмислици, така де, нали разбирате; всички бяха изгубени в Здрача, както беше и той, когато го откриха милиционерите, изгубен в диаспорите на изчезналите, където отидоха всички негови познати хора и места, в онази непристъпна зона от отломки, дим и...
     – Имаш ли някакви хартишки? – пита.
     – Не – отвръщаме. – Нито самоличност, нито документи.
     – Говоря за хартия за цигари. Обвивки. Имаш ли хартия за цигари?
     Протягаме ръце с дланите нагоре.
     – Струваше си да опитам – той свива рамене. – Продължавай, приятел.
     – Не искаш ли да разбереш как се казваме?
     Той се разсмива.
     – Ако имаше име, нямаше да си тук.

     Помирисваме го, докато отваряме отключената порта. Дисрупторът му е изключен – без издайническата миризма на озон или сперма, само касис, бензин и апатия. Мръсотията от четирите седмици, прекарани в магазина на ъгъла без тоалетна, в опустошаване на рафтовете с консервирана храна, докато Здрачът е вилнеел навън. Миризмата на рибено масло и страх, когато излязъл сред притихналата черна нощ, от града е нямало и следа, а той се озовал в Хинтер, където пепелта се сипела като сняг из стотиците запуснати предградия. Извадил късмет, че бил открит от спасителния отряд, иначе никога нямало да разбере, че този бедняшки квартал с къщи, изтръгнати от първоначалните си основи, е бил превърнат в барикада около входен пункт, наречен Междинна станция.
     Междинна станция. Видът на ниската сграда не подсказва, че би могла да побере цял град между стените си, но така са устроени Небесата. Скрита сред двайсетгодишен новаград, под погребани десетилетия, а понякога и векове, изпод руините само тук-там се показва по някоя врата или прозорец, през които може да се влезе. Времето в Хинтер е необятно, необятно и дълбоко.
     Прекосяваме двора с тебеширени очертания за игра на дама и изкачваме стъпалата към бункера, който ще ни заведе у дома.

Величествени руини от сив камък

     – И ето ме отново във величествената Тима – казва нашият Якхус Бакхус. – Джак се завърна, синът на Реалност и Симела, роден от блясък на светкавица от изток. Смених призрачната си кожа и възприех човешки облик, за да се появя в зората на Хинтер и залеза на Шумер.
     Проспектът на сгъваемата сцена на фургона изобразява величествени руини от сив камък, скрити под избуяла зеленина. Дон, Гай и Джоуи се сливат с него, докато Арлекин властва на сцената. Прожекторите са насочени към Джак. От публиката в залата се виждат само сенки.
     – И ето, тук стоя – изрича Джак в ролята на Арлекин, – на майка ми пред паметника, където мълния дома й е изпепелила, сред димящите руини. И усещам огнения дух, бушуващ долу, гневът връз майка ми стоварен. Трябва да възпея стария Панталоне. Той прави мястото така... свещено в името на дъщеря си и сякаш недокосвано от други ръце, освен моите. Вижте колко е обрасло с гъста шума и надвиснали асми.

     Властителят, настанил се в трона си в другия край на залата, където лордовете и придворните седят по турски на земята като деца, се навежда и шепне в ухото на консула, а погледът му се мести от Джак към Джоуи и Гай... и отново към Джак, който подскача из реквизита и прикляка, сякаш се готви за нападение; в бурните му подскоци се долавя намек за още нещо.
     – Това ми се струва – казва Властителят – твърде сериозно за комедийна пиеса. Мъртви майки и всичко останало. Убеден съм, че наблегнах на думата забавление.
     Принцесата, която седи от другата му страна, само върти очи, видимо отегчена от белобрадия си настойник с белязано лице и неговите строги, но лекомислени изисквания. До него тя изглежда като дете, надменна и властна, но демонстрираща лош вкус с начина, по който седи, почесва се и помръдва в зеления си костюм за езда, с прибрана тъмночервена коса. Анахронизмите в това място не са съвсем последователни; хералдиката по-скоро внушава романтичен блясък, отколкото автентичното великолепие на миналите дни. Властителят, разбира се, е облечен в сиво, тъй като облеклото му и самата зала са естествено продължение на каменното му изражение; дори и факлите по стените не могат да разсеят мрачното му настроение. Това е неговият свят, мисля си, а тя не се чувства уютно в него.
     На сцената Арлекин е седнал върху надгробната плоча на майка си.
     – Сир, Трупата на Ренар ни беше горещо препоръчана – казва консулът, усмихвайки се като неспокойно куче. – Може би е малко авангардна, но ако Ваше Величество не я одобрява, винаги можем да ги екзекутираме след представлението.
     Зад сцената аз се спотайвам в сенките на надиплените завеси и вълнистите кулиси. Заплахата от смърт е един от рисковете на актьорската професия тук, в тази пустош от полудели богове и призрачни мегаломани, в многобройните кралства на Хинтер; животът няма стойност за онези, които са убедени в собствената си власт над реалността.
     – Шшт – прошепва принцесата и поклаща глава. – Той отново говори.

     – А ужасните сестри на скъпата ми майка ме наричат копеле – казва Джак, – родено от позора на любовник таен, родено от мръсница, блудница. Все едно да нарекат скъпата ми майчица беззъба брадата вещица. И отхвърлят всякакви твърдения, че Божият пръст е намесен в туй. Не разбирам защо. Нали е очевидно, че съм произлязъл от небето?
     Зад черната маска човек не може да види извитите му вежди, но аз познавам този дяволит тон в гласа му, който казва: "Кой? Аз ли? Нима бих ви излъгал?"
     – Но не! Твърдят, че Панталоне, прехвърляйки вината, е измислил всичко... че никой не познава името на моя странстващ баща.
     Джак тутакси заменя наивното, престорено негодувание с нещо по-мрачно.
     – Ха! Прошепвайки тази дума на вятъра само веднъж, съм виждал как обезумяват, напускат домовете си, из хълмовете хукват, изгубили ума си, и се подчиняват на чужда воля. Принуждавал съм ги да се впускат в оргии, всяка една от тези самодоволни дъщери на Панталоне, на откритите скали под високите зелени борове и да си лягат с всички синове на Коломбина.
     Джак крачи по сцената. Леко извръща глава и говори директно на Властителя.
     – Този град – казва, – макар да не познава тайнството и да не желае да го познае, ще разбере. С радост ще се заема със защитата на майка ми и ще сложа короната, за да покажа на тези смъртни глупци нейния син, сина на Реалност, роден от смъртта на едно изгубено божество, за да им разкрия истината.

     Властителят отново понечва да каже нещо, но Гай ненадейно се озовава до него, опрял лакът на трона. Вдига рамене, усмихва се лукаво, позволете да обясня!
     – Панталоне – казва Гай, – който навремето е заемал различни длъжности в тези дворци и площади, отдавна е отстъпил своето място и всичките си привилегии на Пиеро, син на неговата дъщеря Коломбина...
     – Да, Пиеро – казва Джак. – Той е повел война срещу моето вино, изхвърлил демонското питие, без да прави възлияния и без да споменава мен, нещастника, в измънканите си молитви. Това не е справедливо! Тоз Крал на сълзите... пред него и пред хората му ще разкрия аз божествената сила; ще му покажа цялото величие на лозата. А после, след като в дома му ред установя, на ново място аз ще се преместя и там духа си ще проявя.
     Той вдига пръст.
     – Но, ако градът се вдигне на оръжие – и размахва гневния си юмрук, – ако реши, че може да свали последователите ми от висините на екстаза, ние ще застанем срещу него и, начело на обезумялата тълпа, аз ще го разгромя напълно. Че иначе защо ще нося тази смъртна кожа, тази плът и кръв, и от трона си ще сляза, за да възприема човешки облик, ако не за да вселя невероятен смут?
     Властителят изглежда умислен, лицето му сякаш е изсечено от безмълвен камък, а той е просто поредната скулптура в тази зала, построена от рицарски мечти. Не съм впечатлен. Неговото изкуство е по-претенциозно от нашето, но се гради върху отдавна остарели идеи, някаква евтина героична фантастика. Навярно е изпратил някъде своите рицари в търсене на Светия Граал. Е, майната му, както би казал Джак. Никой не пита крепостните дали са доволни, че живеят в приказка.

Щастливи семейства и военни престъпления

     Имало едно време. Имало едно време три малки прасенца, един вълк и седем козлета, три сърдити козела и тролове под мостовете, великани в небето и трийсет дечица с книжки за калинка-малинка и водни боички, туби с брокат и лепило, и момче на име Джак.
     Имало едно време, когато Междинната станция била училище, и избелелите рисунки с пръст все още красят стените й – динозаври и разрушени градове, щастливи семейства и военни престъпления. Подът е осеян със страници от учебници по аритметика, учебни програми и буквари, превърнати в каша от безброй много крака. Просторните класни стаи са отрупани с катурнати бюра и столове, предназначени за деца, още ненавлезли в юношеството.
     Табели, изрисувани с бяла боя върху жълто-бял фон, ни водят към гимнастическия салон, където до задната стена на малък подиум са натрупани кантонерки и шкафчета и където зад едно бюро седи старец, потънал в бумаги. Носи военна униформа на генерал от периода на британското господство. Вдига поглед едва когато вратата изскърцва и се затваря с трясък зад гърба ни; едното му око е оградено с татуировка, изобразяваща монокъл, изглежда някак нелепо, сякаш се е изцапал с мастило от някакъв смешен телескоп. Приглушеният тропот на детски крака изпълва стаята, ведно с тихото съскане на радио, по което звучи рил за четири двойки от далечното минало. Междинната станция е обитавана от духовете на всички онези, които не са успели да се спасят, фрагменти от духове, покрили входния пункт като косми, които запушват сифон.
     Той кима с глава и ни дава знак с ръка да се приближим. Ние скачаме на подиума и се настаняваме в един стол срещу бюрото му, подушвайки миризмата на прах, мускус и плесенясала хартия, която се носи из въздуха. Известно време само се изучаваме с поглед: може би в бръчките на обезобразеното му лице се спотайват хиляди сенки, както и в бузите и в торбичките под очите му – лице, което някога е било стегнато, но отдавна се е отпуснало. Той се взира в мен през очилата за нощно виждане.
     – Е... – казва накрая.
     Тихият му глас се усилва от празното помещение.
     – Искаш убежище. Искаш да дойдеш в Кентигерн, да си поиграеш на най-добрия в Британия, така ли, момче? Не ти ли е весело в Хинтер?
     Акцентът му е толкова силен, че звучи гротескно, сякаш и най-отдалечените части от Британската империя са дали своя принос, за да нанесат най-голямото оскърбление на езика на техните колониални господари.
     – Искаме да бъдем хора – отвръщаме ние.

     Той се разсмива и започва да кашля, задъхва се и продължава да се смее. Страда от емфиземен хрип на човек, който пуши две кутии на ден, но това не му пречи да бръкне във вътрешния си джоб и да извади сребърна табакера. Отваря я с щракане, изважда една руска пура и потропва с нея по масата. Затваря табакерата. Слага цигарата в устата си.
     – Безумец! Имаш ли представа какво е да си човек? А, безумецо?
     – Ще се научим.
     Незапалената цигара виси от долната му устна и подскача, докато говори.
     – Ха... Човек се учи да кара колело. Учи се да говори лингишт. Но не се учи да бъде човек. Не, ти си такъв, какъвто си, и – ха – ....
     Изважда цигарата от устата си и я насочва към нас.
     – Ти си чудовище. Безумец. Голямо страшно чудовище. Не си човек. А прах, който има крака.
     Ние си почистваме зъбите и го гледаме злобно.
     – Искаме да се променим – казваме.
     – Прах, който има крака. Ако ти дадем кожа, нима ще станеш елегантен човек?
     Той си дръпва от цигарата, а ние душим из въздуха. Тук има по-наситени миризми, не просто отзвуци, а мъртви същества с повече плът. В шкафовете, струва ни се. Не са просто отзвуци. Има и сенки и отражения. Пожарникар, който измъква тела от горящите останки на самолет, влизайки отново още един фатален път. Войник, сражаващ се за свобода, или за нефтени залежи, бълващи дим в пустинята. Собственик на магазин, протегнал ръка към алармата под бюрото си, докато държи касата отворена. Малко момиченце, което бяга голо по шосето към фургона за сладолед, а кожата му е разранена и изгаря от напалма и то пада на земята, когато куршумите надупчват гърба му.
     – Можем да продължим по стъпките на някой друг – казваме. – Искаме... минало.

     Чакаме да започнат сериозните въпроси, да ни даде да попълним формуляри, декларации за гражданство. В отзвуците, които проследихме дотук сред бушуващите мрачни бури на Хинтер, открихме паспорти и документи, имигрантски визи и лични карти, биометрични данни, холограми и чипове с пръстови отпечатъци. Подготвени сме за това.
     Вместо това той само прелиства куп с листа и изважда една пожълтяла страница. Столът му изскърцва шумно върху дървеното дюшеме на подиума, когато го отмества назад, става и ни повежда към кантонерките и шкафовете, а ключовете на колана му подрънкват, докато върви. Повече прилича на портиер, отколкото на генерал, мислим си ние. Търси подходящия ключ за ключалката и отваря с дрънчене вратата на шкафа.
     – Безумецо – казва. – Ето. Вземи. През вратата, върви нагоре.
     Коженият костюм виси на куката като мокър дъждобран, тънък и бледорозов, а на гърдите му е гравирана душата на мъртвеца. Той е опърпан и жалък, с едва доловим намек за форма, но въпреки това изпитваме болезнен копнеж, докато го гледаме – да живеем и дишаме, да имаме надежди и страхове, вместо да бъдем такива. Мрачен Пинокио, направен от мисли, вместо от дърво, ние искаме да се превърнем в истинско момче. Пресягаме се да го докоснем, милваме го, допираме кожената му ръкавица до ръката си, длан в длан. Ако целунем тази отпусната маска, дали ще й вдъхнем живот с дъха си?
     Той държи жълтата страница с нечий живот на ръка разстояние и присвива очи, за да я прочете.

     Разбираме, че не знае, че всички ние сме мъртви мъже, жени и деца, а може би и животни, облечени в нашите костюми от кожа, за да можем отново да се движим както някога, когато сме били живи. Напъхваме се в костюма, гладката кожа обгръща ръцете и краката ни и усещаме как ни оформя, втвърдява ни. Дали и ние, подобно на него, сега ще забравим, за да платим за това приказно време, заменяйки спомените за смъртта със спомени за живота?
     – През вратата, върви нагоре – повтаря той. – Не забравяй, нагоре. Ще отидеш в Цирка. Извикай името с поздрав. Те ще ти дадат минало и бъдеще. Всичко, което искаш, безумецо.
     Той отново кашля сухо и дрезгаво, докато куцука към вратата на аварийния изход, смъква с дрънчене резето и я отваря.
     Навън, вътре или просто отвъд ни очаква Небето, а не някакъв новаград от прах, където шабти тътрят крака сред носените от вятъра отзвуци от човечеството, това е нещо истинско. Кентигерн ни очаква, един град, потънал сред буйната растителност на разрушената реалност. Виждаме мрачен парк. Зърваме сгради през шумолящите листа. Един свят, изложен за поклонение, ни очаква. Колебаем се.
     – Върви, безумецо – казва той зад гърба ни. – Върви, Джак Картър. Иди си у дома.
     Излизаме сред мрака на парка, а плодородната земя цъфти от аромата на спомените. Вратата се затръшва зад нас.

Замъкът и градът

     Тя сякаш се издига в безкрая.
     – Ето това – казва Гай – наричам грандиозно.
     – Страхотно – отвръща Джак. – Искам такава.
     Крепостната кула на Властителя се извисява над града като великан сред мравки, поддържана от небостъргачи от огледално стъкло, а стените й – сиви бетонни плочи – се простират помежду им, като някаква извратена готическа катедрала. Сякаш някой е взел Ню Йорк и е пренаредил хоризонта, като е поставил тази кула тук, а онази – там, намирайки симетрия и допълвайки формите, и след това е построил бетонна стена, съединяваща един блок кули с друг блок кули, безгласна и сива между блестящото стъкло, и я е издигнал високо, високо само за да докаже, че страхотният комерсиален изглед на града е съставен само от струпаните постройки на великия му план. Стената се извисява към ниските облаци, но човек може да различи назъбените сгради, свързани със солидни железни кули с куполи или остри върхове, една по-древна архитектура, кацнала на ръба на пропастта, като гнезда на чайки върху скала. Да, думата грандиозна я описва съвсем точно.

     Придвижваме се нататък, през един град, който е меко казано скромен в сравнение с нея. Тук са характерни двуетажните и триетажни сгради, повечето тантурести и бетонни, някои са боядисани в яркожълто, небесносиньо или прасковено, а по стените им висят избелели реклами на прах за пране или някакъв друг продукт от онзи отдавна забравен и фантастичен свят, който някога наричахме реалност – много от тях изглеждат недовършени, недостроени, а от плоските им покриви стърчат спираловидни стоманени арматурни прътове като тръстики, ръждиви стъбла, напъхани във ваза. Малките бараки, саксии, столове и простори сред тях говорят, че тези покриви служат за градини. Тук-там върху някоя от къщите се виждат трите стени на все още строящ се нов етаж, с тухли и мокър хоросан. Сякаш всички къщи се разширяват нагоре, но без да бързат кой знае колко.
     Обръщам внимание на това и Джоуи, пренебрежителен както винаги, казва, че е заради данъците.
     – Когато къщата е завършена – казва той, – ще трябва да започнат да плащат данъци за нея. Така че, ако остане вечно недовършена...
     – Откъде знаеш?
     – Виждал съм го преди.
     Ала самите сгради, като оставим настрана покривите, представляват смесица от стърчащи отломки, балкони и щори, сенници и жалузи, по стените им се издигат дърворезби с флорални мотиви, още саксийни цветя и простори, и ми се струва, че в душата на Джоуи просто няма място за поезия, ако изобщо има душа. Обожавам целия този хаос, жизнената и органична структура на една толкова неопределена архитектура. В този град животът на хората преминава на открито, по покривите и балконите. А по улиците, където палмите и рододендроните никнат от прахта край павилионите и кафенетата и от двете страни на пътя, пълен с бързо движещи се двуколки и велосипеди, а от време на време дори и някоя кола криволичи сред ругатните на разбягалите се пешеходци, преминават жени в бурки, мъже в костюми и развълнувани деца, тичащи покрай нашата ярко боядисана двуколка, която почти се вписва в пейзажа с алената си дървесина и изрисуван надпис отстрани, а ние самите сме се натоварили отгоре като пътници в претъпкан автобус – Джак и аз сме на покрива, Гай е на шофьорското място, а до него е Дон. Джоуи стои на страничните дъски, държи се и мълчаливо гледа през тъмните си очила децата, които подръпват палтото му и не спират да хленчат и бърборят. Мисля си, че ако го нямаше надписа "Трупата на Ренар", изрисуван с ярки букви отстрани на двуколката на една азбука, която им е толкова чужда, така различна от ъгловатия шрифт, покрил всеки плакат, магазин и павилион наоколо, щяхме да преминем незабелязано – просто поредният цигански табор, тръгнал на пазар.
     Ала вместо това старците бълват цигарен дим и цъкат с език, докато минаваме. Младежите се мръщят на подсвиркванията на Джак, но се обръщат и вдигат рамене, докато аз го дърпам и го удрям по ръката. Децата бърборят и ни сочат с пръст. Момичетата гледат как Джоуи се прави на хладнокръвен. Надписът, изрисуван на двуколката, оповестява, че ние сме други, различни и екзотични.

     Надвесвам се над ръба на покрива и поглеждам Гай.
     – Кажи ми, че ще играем тук – казвам. – Преди или след това. Хайде, ще им хареса. Знаеш ли, бихме могли да включим и публиката. Няма нужда да залагаме на обичайните сензационни безсмислици, просто най-обикновен старомоден спектакъл.
     Гай сочи с глава замъка, надвиснал пред нас. Той се издига над промишлена зона, чиито порти са украсени с две фигури на Атлас, големи колкото Статуята на свободата и привели глави под глобусите.
     – Вече имаме публика и сме ангажирани да играем довечера – казва той. – И ми се струва, че трябва да побързаме да си тръгнем.
     Изсумтявам.
     – Кога за последно сме изиграли нещо, за което наистина да ни аплодират?
     – В Шеол Атениум ме аплодираха на крака – казва Джак и се навежда до мен.
     – Не стояха – отвръща Гай. – Бягаха.
     – Но все пак аплодираха.
     – Предполагам, ще разбереш, че това се наричат писъци – отвръща Гай. – Джак, не трябва ли да си репетираш репликите? Ти също.
     Джак се отдръпва нацупено.
     – Вече съм се заел – казвам. – Не разбирам защо не може просто да забавляваме хората от време на време. Малко песни, малко танци, малко поезия.
     – Не може да има поезия след апокалипсиса – казва Дон.
     – Глупости – отвръща Джак. – Зарежи тези приказки.
     Изваждам новия сценарий на Гай от джоба на панталона на военната си униформа и прелиствам страниците, за да открия моите реплики. Къде бях аз? Да.
     Арлекин се прибра у дома.

Одушевена плът, потопена в оргонова марината

     Чуваме как вратата се затваря с щракване зад нас, обръщаме се и виждаме, че е изчезнала, останал е само черен път без изход в храстите около нас. Облаците на небето са озарени в пъклено оранжево сияние, но въздухът е чист и свеж. Нима ние сме единствените микрочастици тук? Ослушваме се за други силфи. Чуваме само един глас, съскащ и тенекиен като радио, заровено в земята под краката ни.
     – Слушате среднощната музика на "Радио Свободен Кентигерн", излъчвана за всички вас, вълци-единаци и проповедници в нощта. Точно така. Това е Виещият дон Койот, вашето вярно куче с дълбокия и циничен глас, който всички вие искате да чуете, и аз ще ви преведа от Здрача до Страшния съд, тъй вярно, чак до първите розови лъчи на Апокалипсиса, озарили утринното небе. Както казваше любимата ми стара майчица, когато ме приспиваше вечер, моето момче, Краят на света настъпва утре и може би ще умреш. Но дотогава нека захвърлим задръжките, а тази песен звучи за Джак, защото повярвайте ми, приятели, ако музиката е магия, която може да укроти дивия звяр, навън има едно смахнато зверче, което наистина има нужда да се позабавлява.
     Това бръщолевене е интригуващо. Нещо в нас помръдва.

     Следвайки пътя през храстите, като отместваме плътните, жилави листа и прескачаме корените, ние излизаме от мрака върху мокрия асфалт. Сянката ни се извива под краката ни и ние коленичим, за да докоснем това привидение, изваяно от самата нощ, осеяна със звезди, миниатюрни точици светлина, пръснати из цялото му кухо тяло. Не, това не са звезди, а камъни, бели камъни, заровени в пътя.
     В Хинтер нямахме сянка; тя се изплъзваше изпод краката ни, и самата черна пръст оживяваше, като отказваше да се върви върху нея. Този свят е странен.
     Нагоре и вдясно асфалтът си проправя път през разклонени дървета като чепати кафяви метли, към стръмния склон на висок хълм със стена, покрита с бодлива тел. Това е нашият път, както ни каза генералът портиер, и той води към Цирка; ала ние усещаме как нещо се движи в нас, под тази нова кожа.
     Наричаме нашия силф Джак Картър, но има още нещо в този вървящ мъртвец, нещо по-ярко, нещо друго, да, друго име.
     Джак Светкавицата.
     Изведнъж го подушваме в чистия въздух на Кентигерн. Черната кръв на един мъртъв герой, ангелският прах от микрочастици се плъзга и затрептява във форма, която разпознаваме в гравюрите на гърдите си. Едно осъществено шизофренично прозрение, материалът, върху който се градят сънищата, о, но това е любимият ни твой сън, да, Джак Светкавицата Картър, разпадналият се мъж, първият войн, който носехме, когато преди много време излязохме в слънчевата светлина на твоя свят. Най-сетне го носим отново, а неговата одушевена плът, потопена в оргонова марината, е къкрела на адския огън, докато стане крехка. О, колко уютно се чувстваме в неговата хаотична същност. Опитваме се да се изразим с прости думи заради теб. Разбираш ли?
     И ето ни сега. Ето какво чуваме:

     – Да, приятели – казва гласът. – Джак Пъргавия. Джак Бързия. Джак Светкавицата вдигна във въздуха местния дранголник. Ако още не сте чули новината, сигурно слушате BBC. По всичко личи, че този едноличен революционер, когото всички мислехме за мъртъв и отдавна изчезнал, току-що е нанесъл поредния удар за живот и свобода – или за хаос и смут, зависи на чия страна сте; заложил малко оргонов експлозив в самата централа на Кралската каледонска полиция, този петзвезден хотел на нашите момчета в синьо-черни униформи, познат на популярен език като Преизподнята. Чувам, че там под дюшемето държат повече трупове, отколкото има в колекцията на сериен убиец, и богат набор от уреди за мъчение, с който може да се мери единствено Инквизицията. Поне така се говори, но, хей, не можем да вярваме на всичко, което видим по радиовизията, нали? Или напротив? Възможно ли е Смахнатия Джак, нашият хищен чакал с ухилена физиономия – точно така, приятели, – възможно ли е Джак да се е завърнал?
     Това ние ли сме? Усещаме, че е така. Напред и назад, плъзгайки се нагоре-надолу, ние усещаме как времето танцува в нас, миналото и бъдещето дрънчат в нас с пеещите струни на синя китара. Очакваме го с нетърпение.

     И така, като дух на пантера, излязъл от мит за джунглата, ние се измъкваме от бурната растителност на дивия парк и минаваме през просеката на буренясала гранитна пътека, където един рушащ се каменен фонтан, отдавна оставен на произвола на вандалите, хвърля сянка на лунната светлина. Не се изкачваме по хълма. Не, отправяме се към един мост, наполовина потънал в блатото, което някога е било река, а сега е изпъкнала ивица от наноси и мочурлива трева. Тя ни привлича с отзвуците от кристалния поток, който някога е текъл тук, със спомени за риби и чапли, и за времето, скрито в дълбините на това време, светът, който не сте искали, свят на приказни кули и студенти, смеещи се под лятното слънце, осейвайки моравата с лъскави бутилки, торби и храна. Мъже, съвкупяващи се в храстите нощем, и скитащи банди от деца, въоръжени с бръсначи. Макетни ножове и вестници, гъмжащи от истории за имигранти и войни. Ние чуваме, усещаме и виждаме реката, почерняла от петрол, която пламнала, когато книгите паднали в нея, и цинично ухилени, развеселени лица от дните на тълпите, дните на горящите клади и жертвоприношенията, направени, за да обуздаят Здрача. Ала реката на забранените текстове все още тече, бавно, затлачена от тинята на тези гниещи нечистотии от изгорените книги от черния списък, под мочурливата трева, из която бягат речните плъхове.
     Лунната светлина очертава силуета на – как се казва? – Гетото пред нас, Циркът се извисява върху склона зад него, а ние вървим из тази ничия земя покрай тях, из скитската пустош, врязала се между свърталището на крадци в гетото и дисидентите пред нас, както и бизнес училището зад гърба ни. Усещаме танца на светлината и мрака върху призрачното си тяло. Не, няма да се качим горе при Цирка, който управлява това Небе.
     Онзи Джак, който носим в себе си, казва "не".
     Всъщност той казва...
Зарежи тези глупости.

Хорът, куросът и обичната Кора

     Джак танцува по сцената.
     – Елате, вси жени, напуснали крепостите на забавата, за да ме следвате така далеч от чуждестранните си домове, за да се веселите бурно с мен и да ми бъдете компания и весела тайфа. Марширувайте из кралския замък на Пиеро, цимбалите вземете от своята родина, вдигнете ги до небесата и ги ударете, удряйте в стените, докато този град на Панталоне отвори очи.
     Той спира и ми хвърля бърз поглед зад кулисите.
     – Колкото до мен – казва Джак с широка и хитра усмивка, докато милва бръшляна на дървеното си копие, един Арлекин до мозъка на костите си, – към хълмовете смятам аз да се отправя, за да се включа в танците.
     Поднася дървеното копие към устните си и, облизвайки се, преди да започне, изсвирва зловещо, този пъстроцветен свирач с блеснали очи, със своята фалическа флейта. Изтичва зад сцената, свирейки своята мелодия.
     И тук идва моята реплика.

* * *

     – От далечната планина, направена с безсмъртна пепел, ние бягаме, окрилени от смеха. Трудът ни се превръща в песен, а умората е толкоз сладка, щом трябва да възпеем Арлекин! Кой може да застане на пътя ни? Кой би останал у дома? Отместете се! Отместете се или замълчете. И нека всички да потънат в тържествено мълчание, докато пеем химна си за Арлекин.
     Аз пея, както винаги облечен в рокля, с червило, руж и сенки, играя ролята на хора за героя на Джак и злодея на Джоуи; дори Гай и Дон играят, обути в панталони. Но не и аз. Очевидно розовите ми бузи и херувимски устни са твърде сладки, за да играя Панталоне и Скарамуш.
     – Освен това, разбира се – казва Гай зад кулисите преди представлението, – тези дълги мигли над твоите кошутени очи докосват сърцето на всеки, който ги види. Томас, мое мило момче, как би могъл да не играеш хора, куроса и Кора в нашите комедии?
Хм.

     Така че излизам на сцената, потънал в мека бяла коприна, гладка, лъскава и ефирна, развяваща се под лекия порив на вятъра, една стройна девойка с ангелски глас, както са ми казвали.
     – Да започваме – пея аз, – в светилището тайно на куратите в свещената им пещера, където всеки ден се ражда, а танцьори с гребени на шлемовете бият барабани, за да ни доставят чувствена наслада, придават ритъм див на своите опияняващи мелодии и се извиват под омайния напев на флейтите.
     Арията на Джак долита иззад сцената, далечна и приглушена, но вълнуваща, бърза като пърхащите крила на лястовица между удрящите длани на Дон по думбека, докато Джоуи бие бонгото.
     – Сега сатирите крадат я – пея аз, – за да пеят и танцуват през празненствата в период от три години, които радват сърцето Арлекиново.
     Властителят не изглежда впечатлен, но Принцесата се усмихва.

     – А кой е Арлекин? – продължавам да пея.
     Тих и нежен, изтънчен като най-скъпата куртизанка, протягам длан към публиката, отправяйки въпроса си към тях. Властителят се привежда напред, подпрял брадичката си с юмрук. Принцесата накланя глава, а лицето й придобива неопределено, замечтано изражение.
     – Това незаконородено момче – пея аз, – се е родило преждевременно сред всепомитащ ураган, когато мълния проблеснала, избягало от божията буря и донесло много болки на майка си, като живота й отнело. Ала Реалност, синът на гарваните или на зърното, намерил утроба за детето между бедрата си и го завързал със златни връзки, за да го скрие от Кралицата на Небето. А щом Орисниците развили напълно бикорогото дете, той го извадил и му дарил венец от гърчещи се диви змии, какъвто носят днес последователите му. И ние търсим навсякъде змии, за да ги оплетем в косите си – (пея задъхано, сякаш съм изпаднал в неподправен екстаз) – и да приличаме на Арлекин.