И отново във връзка с актуалния филм, а също и защото реално имаме само 1¼ евъргрийна за един от най-обичаните от екипа автори, ви представям Тери Пратчет с Цветът на магията.

Моридин

     Намирам за напълно безпредметно да се опитвам да убеждавам когото и да е в стойността на точно тези две книги. На първо място, това е първата история от Света на Диска (и единствената, разделена в две части). На второ – колко от вас, върли фенове на Пратчет, сте били запалени по невероятната му вселена не от плашещия децата с гротескните си картинки Ерик, а именно от уютно тролската жълта корица на Цветът на магията? Ех, славните времена, когато Владо Зарков не беше още опорочил баба Уедъруакс и планините Рамтоп...
     Както и да е, на много хора точно тези две книги не са никак любими, но е неоспоримо, че те представляват едно адски ярко начало на незабравима поредица. Страхливият магьосник Ринсуинд, който не може да направи и една магия, но пък е шампион в отбягването на опасности (преди да се превърне в скучното мрънкало от късните книги), дебилният турист Двуцветко с наивната си и толкова не-фентъзи представа за света. И Багажът, който сам може да изнесе цяла книга на добре извития си гръб. Първите появявания на Смърт, доста по-агресивен и лаком, отколкото ще бъде в останалото творчество на Пратчет...
     И най-вече, разбира се, хуморът. Този кретенски, чаровен и инфантилен шарж на един милион фентъзи-клишета, толкова по-простичък и директен от по-късния Свят на Диска, когато той се превръща в изкривеното огледало, което е и до днес. В първите две книги обаче подобни неща няма или са в съвсем първична и недоизведена форма. В определени случаи този тип честна и открита гавра ми е липсвал в следващите истории за Диска.
     Тъй или иначе, Цветът на магията и Фантастична светлина разгръщат света на Тери Пратчет повече от почти всички други негови книги, взети заедно, и дори само това ги прави ценни, дори човек да не си пада по по-простичкото им съдържание. А и в крайна сметка началото си е начало. Понякога несигурно, често изпълнено с грешки, но винаги ценно. И ако началата на всички фентъзи поредици бяха като това, жанрът щеше да е на едно доста по-високо ниво, отколкото е в момента.


Моридин

     Навремето Пратчетоманията беше нещо истинско. Бяхме малко, интелигентни, разбирахме се с едно намигване и нямаше как да не се възприемаме като нещо повече от плебейските маси, недокоснали се до творчеството на гения. По-нататък историята придобива мрачен и комерсиален характер, но онези славни години, които между другото съпътстваха създаването на сегашния ShadowDance, завинаги ще останат в сърцето ми.
     Както всички 10-годишни бъдещи просветени (да, дори Рол) по нашите земи, и аз прочетох първо Ерик и също така никак не я разбрах. Истинското ми прохождане в лоното на Пратчетизма бе именно с Цветът на магията. Останалото е история. Книгата е често подценявана – има защо; на фона на по-късните шедьоври на Тери тя е, как да го кажем, доста нешлифована, сякаш не носи гласа на Диска; но за мен именно в това е нейният чар. Хуморът там е толкова свеж, толкова самоопиянен, изпълнен с иронията, по която така си падахме, когато бяхме млади – че няма как да не ти стане драго. При това ерудицията на Пратчет още тогава е огромна, на човек от нашата черга реално биха му трябвали години, за да осъзнае всички вметнати и вмъкнати бъзици и гаврички в книгата.
     Кратката версия е това. Книга-спомен, която блести със своята собствена младежка октаринова светлина в библиотеката ми. Но ако трябва да ви представя и дългата версия, има какво още да си кажем. На първо време Ринсуинд. Флагманът на Светът на Диска в първите му десетина години. Признавам, като герой никога не ми е бил първа любов, но за разлика от доста фенове намирам книгите с него за брилянтни (с няколко изключения). И това не е случайно, защото за мен точно тази поредица бавно и затихвайки поддържаше духа на Цветът на магията жив из дебрите на Диска, из политическите му интриги и сериозните религиозни въпроси. Друидът и гъбгата във Фантастична светлина. Богът на еволюцията в Последният континент. Дори папагала в Ерик. Неувяхващи класики на качествения дебилен хумор, който с развитието на серията се наложи да погребем за сметка на социалния сарказъм и пародирането на нашия свят.
     Разбира се, Ринсуинд не е всичко, но слава Богу Цветът и продължението му ни представят за първи път доста повече от това – запознаваме се с Невидимия Университет, срещаме Библиотекаря (и разбираме историята му, която всъщност никъде по-късно не става ясна), Коен. Разбира се, СМЪРТ (но не и Патрицият, всъщност). Не на последно място, за разлика от по-късните книги, в тази имаме линейна приключенска история в най-добрите традиции на жанра (макар и гаврейки се с него). Идеално е за зарибявка и опитът показва, че работи.
     Никога не ме е бивало в прехода към заключенията, а и на практика не съм чел Пратчет от толкова време, че ми иде да се скрия под леглото от срам. Но се надявам и сега, и в бъдеще, все да има още по някой потиснат от ежедневието тийнейджър, който да посегне към огнените корици на Цветът на магията. Което автоматично ще го направи един от нас, готините хора. Това е.