Кратки ревюта брой 53

Fires of Babylon Група: Fires of Babylon Издава: Metal Heaven Ревю: Ян

     Какво се получава когато съберете на едно място музиканти, свирили в Impelliteri, Death, Annihilator и Winter's Bane? Вероятно пийване, спомени за добрите стари времена и може би, само може би супер-група. Fires of Babylon има всички предпоставки да е последното, но явно нещо се е пообъркало по пътя и в резултат едноименният албум е с нищо незапомнящ се 80-тарски хевиметъл. Доколкото схванах от оскъдната информация из нета, Metal Heaven са натоварили Lou St. Paul (китарист и основател на Winter's Bane, групата от която тръгва Tim Ripper Owens) да направи проект, носещ духа на хеви метъла от 80-те години на миналия век. Няма лошо, това си е златният период за тази музика, а Rob Rock безспорно е един от много добрите вокалисти, доказали се нееднократно (най-добрите албуми на Impelliteri са с него зад микрофона). Басът е поет от Kelly Conlon (ex-Death), зад барабаните е Robert Falzano (ex-Annihilator), налице са всички предпоставки за здрав албум... Но по някаква причина парчетата са се получили странно безидейни и еднообразни. Не че са лоши, просто не блестят с абсолютно нищо. С едно единствено изключение – "Lazarus Rising", което си е чиста проба ужасно, особено като текст, който (о, каква изненада) е за възкръсването на Лазар. Съжалявам, обаче просто не се прави така. Направо си е престъпление при толкова потенциал на едно място да го пропилееш по този начин.

Задължителни парчета: няма

Оценка: 5/10

Praises To The War Machine Група: Warrel Dane Издава: Century Media/Wizard Ревю: Ян

     Един от най-чаканите албуми за 2008 г. вече се задава на хоризонта. Едва ли е нужно да обяснявам кой е Warrel Dane, албумите на Sanctuary и Nevermore говорят повече от красноречиво. Когато за пръв път разбрах, че се подготвя солов проект, който ще е много различен от всичко, правено от Dane до момента, зачаках с нетърпение и донякъде с притеснение. После видях имената на част от гост музикантите (Jeff Loomis (Nevermore), Chris Broderick (Megadeth), James Murphy (Death)) и остана само нетърпението.
     В момента въртя промото за десети път и продължавам да се удивлявам на многообразието на парчетата и на начините, по които вокалистът използва гласа си. Текстовете, както и при Nevermore, са със социална насоченост, но Warrel Dane си е позволил да експериментира в посоки, които не биха били подходящи за основната му група. Има бързи и яростни парчета, има и нежни акустични пасажи, и невероятни вокали, които за пореден път доказват, че това е един от големите гласове на хеви метъла. Феновете на класическите парчета ще могат да чуят неговия прочит на "Lucretia My Reflection" (Sisters of Mercy) и "Patterns" (Paul Simon).
     Каквото и да се напише за албума, ще е малко, човек просто трябва да го чуе и преживее сам. Ако очаквате нещо подобно на Nevermore, е твърде вероятно да останете разочаровани, но ако се подготвите за качествена музика, която надхвърля границите на хеви метъла, си мисля, че няма как да не го харесате.

Задължителни парчета: всички. Но все пак, ако трябва да се спра на няколко: When We Pray, Let You Down, Brother, Your Chosen Misery, The Day The Rats Went To War

Оценка: 9/10

Voyager Група: Manilla Road Издава: My Graveyard Productions Ревю: Ян

     Кой не знае Manilla Road, кой не е чувал за тях? Както се оказа, доста народ. Интересно е как в България много от групите, които са оформили звученето на съвременния хард рок и хеви метъл се ползват със скромна до почти несъществуваща популярност. Когато става дума за Manilla Road, това си е направо престъпление. Те са една от групите с най-самобитен и интересен звук, а албуми като Crystal Logic, Open The Gates и Courts of Chaos са класики. Може да се каже, че са едни от основоположниците на по-дуум звученето.
     От няколко години насам Mark "The Shark" Shelton си поделя вокалните партии с Bryan Patrick (какво да се прави, годинките си казват думата), но последният има изключително сходна бленда с неговата, и ако човек не ги види на живо, почти не може да ги различи. Voyager беше доста чакан албум, защото от Gates of Fire изминаха три години и дори се носеха слухове, че групата се е разпаднала отново. За радост последните се оказаха безпочвени, а албумът вече е на пазара. Момчетата не изневеряват на стила си и предлагат 9 епично звучащи парчета със силен дуум привкус. Човек спокойно може да реши, че албумът е бил писан нейде през 80-те, но за разлика от случая с Fires of Babylon, това не е отрицателна черта, а напротив допринася за меланхоличната атмосфера на Voyager. Искрено се надявам, че по някакво странно стечение на обстоятелствата вятърът ще ги довее и към родните ширини (все пак лейбълът е италиански, а и има слухове за европейско турне) или поне ще посъберат материал за някое лайв ДВД. Дотогава приятно слушане на актуалния албум, а ако ви допадне, потърсете си и споменатите по-горе класики. Струват си.

Задължителни парчета: Tomb Of The Serpent King/Butchers of the Sea, Tree of Life, Blood Eagle, Voyager, Eye of The Storm

Оценка: 8.5/10

Blooddrunk Група: Children of Bodom Издава: Spinefarm/S. M. F Ревю: Ян

     Последните няколко албума на Children of Bodom демонстрират все по-силно пристрастие към траша и все по-голямо отдалечаване от звученето на ранните албуми на групата. Нямах причини да очаквам, че ситуацията с Blooddrunk ще е кой знае колко по-различна затова и останах приятно изненадан. Да, траш рифовете пак са си тук, но има много по-осезаемо присъствие на клавирите и завръщане на любимите на всички техничарски китарни сола. За съжаление обаче Alexi  и компания за пореден път се проявяват като абсолютни мързели и предлагат всичко на всичко 38 минути музика. Да им се неначуди човек какво са правили последните две години (всъщност, ако човек гледа екстрите към Trashed, Lost and Strungout ще получи доста добра представа). Който докопа лимитираното издание, ще има шанса да чуе и тяхната версия на "Ghost Riders In The Sky" на Stan Jones (единственото хубаво нещо в недоразумението Ghost Rider, па макар и не в изпълнение на Бодомци) както и да се наслади на бонус ДВД-то съдържащо албума с 5.1 звук, клипа към едноименното парче и making of. Без да е основополагащ за жанра албум, Blooddrunk ще се хареса на феновете, които си падаха по старото звучене на групата и същевременно няма да разочарова феновете на по-траш насочените Hate Crew Deathroll и Are You Dead Yet?.

Задължителни парчета: Hellbounds on my Tail, Blooddrunk, Smile Pretty For The Devil, Tie My Rope

Оценка: 8/10

Light From Above Група: Black Tide Издава: Interscope Records Ревю: Ян

     Признавам си без бой, че до последно се колебах дали да включвам ревюто на този албум, но след  цялата шумотевица около групата в родните им САЩ, просто нямаше как. По думите на местната преса момчетата са талантливи, а дебютът им е бъдеща класика. Всъщност най-интересното в Black Tide е, че китаристът и вокалист Gabriel е на скромните 14 години, а никой от съучастниците му няма навършени 20 години. При все крехката си възраст Black Tide вече са откривали за Ozzy Osbourne и Lamb of God на основната сцена на миналогодишния OzzFest, което си е постижение, заслужаващо уважение.
     От една страна момчетата свирят много нахъсано и с ентусиазъм, но от друга Light From Above е доста стандартен и с нищо неизпъкващ албум. Мелодичен хеви метъл от типа, който човек слуша и забравя почти веднага. Все пак позитивното в цялата работа е, че са млади и ентусиазирани и имат всички шансове да се развият в позитивна насока. На този етап обаче имат още доста да учат.

Задължителни парчета: няма, но Shockwave и Shout и не са лоши.

Оценка: 6/10