От друга страна, напълно не в тон с горното, Суини Тод всъщност ми допадна. Не на последно място заради факта, че мюзикълите са дъ шит, но и поради факта, че този път, по разбираеми причини (филмът е римейк на бродуейски спектакъл), Дани Елфман просто го няма.Като мюзикъл обаче, Суини Тод не е съвсем типичен представител, поне в киното. Вместо от отделни една от друга песни, филмът е съставен от няколко на брой теми (построени по-скоро по модела на оперните речетативи, арии и дуети), които с напредването на действието все повече се преплитат една в друга, докато се стигне до няколко наистина впечатляващи изпълнения към края.
Историята, за онези, които не я знаят, се върти около бръснар, несправедливо осъден на дългогодишна каторга от съдията, влюбен в жена му. Суини Тод (Джони Деп) се връща в Лондон след петнадесет години, за да открие, че съпругата му е мъртва, а дъщеря му е храненица на същия този съдия Търпин (Алан Рикман). Единствената връзка с някогашния му живот е хазяйката му г-жа Лавет (Хелена Бонам-Картър), която държи гостилница. Тласкан от жаждата си за отмъщение и лудостта си, Суини Тод отваря отново бръснарското си ателие, но услугите, които предлага, са добили доста демоничен характер...
Суини Тод е доста мрачен филм. Противно на типичния водевил, който ни предлага Тим Бъртън, този път атмосферата е много повече злокобна, отколкото смешна или приказна. Кръвта блика в промишлени количества, при това не й липсва реализъм. Героят на Джони Деп отново е странен тип, но доста рядко е забавен и много повече бие на злокобност.
Разбира се, не липсват и забавни моменти, но по-скоро като водевилен контраст с останалата мрачност, отколкото като реална комедия. Те са поверени най-вече на Хелена Бонам-Картър, чиято г-жа Лавет е една доста чаровна, вечно практична и разсъдлива лунатичка. За всеобщ ужас имаме и любовна история, която се разиграва между дъщерята на Суини (русия скелет) и Един Млад Моряк™ (вампира-сваляч), който пък се познава с бръснаря. Изобщо интрига... Филмът всъщност е изключително кадърен в практически всяко отношение. Визията му е черно-сива, с краска червено за... кръв. Стилно и не твърде водевилно, което е рядкост за Бъртън. Музиката е на огромно ниво, за което разбира се заслугата е на оригиналния композитор Стивън Зондхайм. Като известен минус може да се отчете това, че нито Джони Деп, нито Хелена Бонам-Картър са особено добри певци и особено на нея й личи доста, че хич я няма в пеенето. Поддържащият каст обаче явно е избиран заради гласовите си заложби, така че компенсира.
На ниво актьорска игра Суини Тод не разочарова, въпреки мрачните ми опасения. Джони Деп само веднъж сбърчи нос по оня начин, Хелена Бонам-Картър играе все същата роля, която си играе откак изобщо е почнала да се снима във филми, но пък тук й пасва. Алан Рикман е аватар на некултурната порочност, примесена с власт, а ако има по-мазно нещо от Тимоти Спал в киното, то аз не се сещам за него. В конкретния случай той играе пристава, който е вярно куче на съдията.
И така, определено препоръчвам филма. Не съм съгласен, че като мюзикъл е по-добър от Лак за коса (да, нужно е да блъвна), както го оцениха на Глобусите, най-малкото заради доста амтьорските изпълнения на главните герои, но въпреки това си заслужава много. Честно казано не останах и чак толкова възхитен – още на второ гледане той повече или по-малко изчерпа потенциала си да ми е интересен. При все това обаче, Суини Тод е висока класа и гледането му, за предпочитане на кино, е задължително.