Бенджамин Баркър е мил и наивен млад бръснар. Не знам дали е имало, има или ще има по-безлична професия от това. Той е средняк, та дрънка. Жена му обаче е красавица, от която душата боли. Дори малката, влажна, чакълена душица на злия околийски магистрат. За него не е проблем да раздели младото семейство, за да задоволи неясните си, но определено свързани със секс наклонности. Той изпраща на заточение младия бръснар и си присвоява съпругата му и бебето им. Петнадесет години по-късно Суини Тод, бръснарят-демон, акостира в Лондон заедно с едно младо и определено поодървено след дългите месеци плаване моряче. Суини Тод се установява на горния етаж на пекарната на г-жа Лавет, която се оказва тихо, но също толкова безвъзвратно луда, колкото е и той. Поодървеното моряче се влюбва от пръв поглед в красива, около петнайсетгодишна девойка с руси вежди, живееща на горния етаж на къщата на магистрата. Суини иска отмъщение, ако е възможно връз всеки, до когото сребърните му бръсначи могат да се докопат. Морячето иска да ебе. Г-жа Лавет иска да продава пайове с месо. И тримата получават това, което искат (в случая с морячето не ни е показано, но предполагаме), а ние получаваме един страхотен филм.
Суини Тод принципно е мюзикъл, но доста нетипичен. Филмът не е песните си, какъвто обикновено е случаят. Вместо това песните му са част от филма. Част от сюжета, част от мотивацията на персонажите. Без песните си Лак за коса е лековато тийн-филмче. Без песните си, Чикаго е не особено интересна, лековата кримка за живота през Епохата на Джаза. Цялата стойност на тези филми идва песните им, но биха могли да съществуват и без тях, поне на ниво сценарий.
Това не е така със Суини Тод. Успешното смесване на музикалния и обичайния начин на поднасяне на историята прави още по-впечатляващо постижението на Бъртън. За пореден път подбрал градска/фолклорна легенда за материал, той е напълно в свои води. Налице е гениалната ужасно-лековата готическа атмосфера, пропила се във всеки кадър. Тук като че ли Бъртън достига нови висоти при подреждането на гротескното и смешното, тъй че човек да го е страх да се засмее, защото в следващата секунда може да стане свидетел на нещо ужасяващо или тъжно-иронично-драматично, и въобще нещо определено несмешно. Или пък да му е неудобно да се хили насред наглед ужасяващи ситуации (песента, насред която Суини "бръснеше" на стола разни хора).Самият сюжет е интересен, драматичен и прекрасно смислен, ако и типично over-the-top. Да не говорим, че филмът завършва с шеметно-лудо-трескаво-огнена песен и танц, последвани от една от най-зашеметяващите на "изобразително" ниво сцени, които съм виждал въобще.
За самите песни и актьорската игра, която в голяма степен се състои от изпълнението им, не желая да говоря, защото съм толкова гол и бос в това отношение, че не искам да ставам за смях, като си отварям устата. Само ще спомена, че и те са пълни със същата смешна ужасяващост като другите моменти от филма и всъщност са с основен принос за нея.
Наистина не пропускайте Суини Тод, само имайте предвид, че възрастовото ограничение за над шестнайсетгодишни, колкото и да му се смяхме с приятелите, сравнявайки го с това на Рамбо (за над дванайсетгодишни), е напълно на място. Този филм е една от по-болните халюцинации на ненормалния си творец.