Историята, накратко – нейде в наши дни идеалистична докторка измайсторява метод да промени вируса на дребната шарка, за да го използва като оръжие срещу рака. Първоначално процесът сякаш има 100% успеваемост, но скоро става ясно, че вирусът мутира и не само това, но и се разпространява с чудовищна скорост. Резултатът – три години по-късно 90% от човешката раса е мъртва, а от оцелелите само около процент имат резистентност към чудовищната зараза. Останалите са се превърнали в кръвопиещи изроди без капка интелигентност, които не могат да живеят под слънчевата светлина, но владеят нощта. Робърт Невил (Уил Смит) е учен, който е оцелял и се крие в Ню Йорк, посветил изминалите години на търсене на лечение за вируса. Ала тригодишната самота не е нещо, което човек може да понесе лесно и да запази разума си непокътнат...Ще започна с това, че филмът е един от най-интелигентно направените хоръри от 28 дни по-късно насам. Усещането за самота и лудост, за клаустрофобия на открито, за страх, е толкова плътно и майсторски изградено, че в един момент зяпваш, осъзнал, че, мамка му, гледаш холивудски филм, а той въпреки това не е евтино епидермално ужасче! Сцената, в която Уил Смит за пръв път ни сблъсква със заразените, е толкова смазващо атмосферична и ужасяваща, при това без никакви гадости или стрясканици (те следват скоро след това), че отвикналият на играта със страха му от тъмното зрител просто се усеща впил пръсти в облегалките на стола...
Уил Смит превръща един постапокалиптичен хорър в де факто актьорски етюд, защото на практика през почти целия филм играе съвсем сам (ако не броим немската овчарка Сам). И това лично мен ме хвърли абсолютно в джаза, тъй като никога не съм очаквал от точно този актьор толкова тънка и качествена игра. Неговият Невил излъчва не само
истеричния ужас в споменатата по-рано сцена, но и бавната лудост, приплъзваща се под сянката на самотата. Което издига Аз съм легенда още едно ниво нагоре, най-малкото защото никога не сме очаквали от „филм с вампири” да ни предложи толкова висш актьорски пилотаж.Откъм ефекти филмът е 50/50. От една страна е празният Ню Йорк, който, макар и изцяло дигитален, е страшно детайлен и представлява просто убийствена гледка с обраслите си с трева улици и прашасали сгради. От друга страна обаче вампирите (или зомбита, не става ясно) са доста жалки и толкова очевидно компютърни, че изглеждат почти анимационни. При все това успяват да изразят каквото му е нужно на филма, а в крайна сметка това е важното.
Стигаме и до пипкавия момент – сравнението с оригинала. Обективно погледнато, Аз съм легенда наистина се различава много от първообраза си. Книгата на Матисън разглежда най-вече ужаса от легендарното чудовище, оживяло в твоя свят, което те дебне пред входа на собствения ти дом, готово да те разкъса. И финалното осъзнаване на Невил от романа оправдава заглавието му. Филмът не носи нищо от това. Тук дори не е ясно дали заразените изобщо са вампири. За мен обаче отдаването на дължимото на оригинала идва от съвсем друга посока, а именно – от усещането за самота и страх. Да, фокусът е различен, но лично за мен именно тези две емоции бяха онова, което ме караше да обръщам страниците на книгата. И ако Аз съм легенда с Уил Смит не си играе на чесън, дървени колове и оживели мъртъвци, на смяна на ролите и на легендарност, то той си играе с ужаса и лудостта. И, мамка му, нека това е много по-елементарно от начинанието на Матисън, но си играе толкова майсторски и ловко, че е просто аморално да бъде отричан заради неизбежни разлики.
Освен това, извинявам се, но филм, където Ема Томпсън затрива добронамерено цялата човешка раса, човек просто няма право да не хареса :)